Хората се страхуват от бяс от антични времена. И някои мислители в различни исторически периоди са възнамерявали да го използват в качеството на биологично оръжие.
Основни преносители на инфекцията са кучетата, макар че болестта може да се прихване и от диви животни – лисици, прилепи и т.н. Бесът почти винаги е смъртоносен.
Най-ранното споменаване за кучешкия бяс се отнася към 2000 г пр.н.е. На клинописни таблички от Месопотамия се е съхранил закон, налагащ голяма глоба за притежателя на куче с признаци на бяс, което някого е ухапало. Очевидно вирусът е придобил способността да се предава на човека в Близкия изток и в VI в. пр.н.е. се е добрал до Китай, малко по-късно – до Европа.
За него са писали Ксенофонт и Аристотел, много средновековни автори са отделяли внимание на симптомите и протичането на страшната болест – при животните това е повишена агресивност, обилно слюноотделяне, водобоязън (бяс, хидрофобия).
В Гърция бесът се е появил в V пр.н.е. „Лекували” са го в древния храм на Атина на остров Крит. През 200 г. римският историк Елиан е писал за експеримент, проведен от един смел лекар върху момчета, ухапани от куче. Той им предписал токсична стомашна киселина от морско конче – тя трябвало да неутрализира „отровата” на бясното куче.
Именно този принцип – потискане на една отрова или патоген с друг – лежи в основата на съвременните ваксини, химиотерапии и европейския проект VENOMICS, насочен към търсене на нови животински отрови, които може да се приложат в медицината. Уви, този експеримент не успял и момчетата починали.
Елиан забелязал, че тъкан, захапана от бясно куче, се пропива със смъртоносна слюнка и с нея може да се зарази човек (наистина вирусът е способен да прониква в организма през открити рани). Елиан първи на Запад обърнал внимание на това, че „отровата” може да се използва като оръжие.
На Изток направили това още по-рано. В индийския трактат „Артхашастра” (IV в. пр.н.е.) авторът Каутиля описва няколко начина за приготвяне на отровни стрели. „Този, в когото попадне стрелата, ще отрови още десет свои другари и всеки от тях на свой ред ще отрови още десет.” От думите му става ясно, че в Индия преносителите на бяс са били не кучета, а мускусни плъхове.
Две хиляди години по-късно – на границата между XV и XVI век – идеята е възродена от Леонардо да Винчи, който предлагал да се отравят снарядите със сяра, арсен, отрова от тарантула и жаба, а също със слюнка на бясно куче.
В средата на XVII век по подобен начин се развличал полският генерал Казимир Семенович – той предлагал да се замеря врагът със стъклени или глинени топки с тази слюнка.
Ефективността на подобно оръжие може и да е съмнителна, но повече плаши това, което са творили главите на подобни изобретатели.
Източник: io9
