Международен екип физици и геолози пресъздадоха в лаборатория същите условия, които са царили по време на формирането на Земята и Луната, и проследиха изпаренията на желязо и формирането на „мъгли“ и „дъждове“ от капки метал.
Това помогнало на изследователите да прояснят перипетиите при рождението на ядрото на нашата планета, става ясно от статия, публикувана в Nature Geoscience.
„Очевидно желязото в тези обекти, които са се сблъсквали със Земята в далечното минало, не е пробивало кората и не е „потъвало“ в нейната мантия, попадайки в растящото ядро на планетата пряко, а се е изпарявало и разпределяло по повърхността във вид на облаци от метална пара. Това означава, че желязото може много по-лесно да се е премествало от материята на мантията, отколкото смятахме по-рано“, разказва Рихард Краус от Националната лаборатория „Лорънс Ливърмор“ (САЩ).
Подобен извод бил получен благодарение на мощния рентгенов лазер Z Machine, построен от правителството на САЩ на територията на гр. Албукерк през 1996 г. за изследвания в областта на ядрената физика, теоретична проверка на термоядрено оръжие и експерименти по термоядрен синтез.
Като използвал тази инсталация, екипът на Краус успял да пресъздаде температурите и налягането, които са царили в момента на сблъсък на „зародишите“ на планетите и да проследят процесите, които са протичали в недрата на формиращите се Земя и Луна. За тази цел учените стискали малки късчета желязо с алуминиево менгеме, чиито челюсти се свивали от лазерни лъчи.
Краус и колегите му открили, че сблъсъкът на прото-Земята и предполагаемата прародителка на Луната – протопланетата Тея, е протекло далеч не така, както смятали геолозите преди. Както станало ясно, желязото в такива тела започва да се изпарява значително по-рано, отколкото показвали теоретичните изчисления.
В резултат на това ядрото и съдържащите желязо планински породи просто се превръщат в метални пари при сблъсъка и улягат на повърхността на бъдещата Земя.
Друго интересно следствие от тези наблюдения било това, че Краус и колегите му успели да обяснят защо металното ядро на Луната има толкова малки размери. По думите им силите на привличане на малкия спътник на Земята са били недостатъчни, за да задържат тази „желязна двойка“ на повърхността и да не ѝ позволи да отлети в Открития космос.
