Джон Уиндъм: Глупавата марсианка

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

Ивайло Красимиров

Когато Дънкан Уийвър купи Лели за… — не, може да си навлечем неприятности, ако се изразим така, — по-право, когато Дънкан Уийвър плати на родителите на Лели хиляда лири обезщетение, загдето се лишаваха от услугите й, той имаше предвид цифрата шест или в краен случай седемстотин.
Всички в Порт Кларк, до които се бе допитал, го уверяваха, че такава цена е изгодна. Но щом отиде на село, тази работа не излезе толкова проста, колкото, изглежда, си мислеха порткларкци. Първите три марсиански семейства, с които се свърза, никак не се показаха склонни да продават дъщерите си; следващото поиска 1500 лири стерлинги и не отстъпваше; родителите на Лели също бяха започнали от 1500, ала отстъпиха на 1000, щом той даде ясно да се разбере, че не ще се поддаде на изнудване. А когато се връщаше обратно с нея в Порт Кларк, си направи сметка и се убеди, че в края (на краищата е доволен от сделката. При петгодишния срок, за който беше назначен, тя щеше да му излиза най-много по 200 лири стерлинги годишно — по-точно, в случай че не успееше да я продаде за 400, а може би и за 500 лири стерлинги при завръщането си. Погледна о така, всъщност не беше неизгодно.
Когато се прибра в града, отиде при представителя на компанията да му обясни положението и да уреди работата.
— Слушайте — каза той, — знаете как съм обвързан с този петгодишен договор като управител на товарна станция на Юпитер IV/II. Корабът, който ще ме закара дотам, ще пътува почти празен, за да може да вземе товар. Та ще има ли възможност да приеме втори пътник? — Дънкан вече се бе застраховал — беше разбрал, че компанията има навик да разрешава извънреден пътник при такива обстоятелства, макар че не беше задължена да го прави.
Представителят на компанията не се изненада. След като провери в някакви списъци, той заяви, че няма нищо против да бъде приет един извънреден пътник. Обясни, че в такива случаи компанията е съгласна също така да отпуска допълнителни хранителни дажби за едно лице срещу нищожната такса от 200 лири стерлинги годишно, които ще се приспадат от заплатата.
— Какво? Хиляда лири?! — възкликна Дънкан.
— Изгодно е — каза представителят. — Таксата наистина е нищожна, понеже компанията има сметка да доплаща разликата до пълната такса за нещо, което ще помогне на служащия да не се побърка. А това ставало много лесно, когато човек е назначен сам на товарна станция, поне така разправят — и аз им вярвам. Хиляда лири не са много, ако ще ви помогнат да избегнете нервно разстройство.
Дънкан поспори по принцип, ала представителят беше категоричен. Това значеше, че Лели щеше да му струва 2000 лири стерлинги — по 400 на година. Все пак със заплатата си от 5000 лири стерлинги годишно, освободена от данък, която нямаше да харчи по време на престоя си на Юпитер IV/II, плюс значителните спестявания, не се ощетяваше толкова много. Затова се съгласи.
— Чудесно! — каза представителят. — Тогава аз ще уредя въпроса. Трябва само да й извадите разрешително за пътуване, а такова автоматично ще ви дадат, като представите брачното си свидетелство.
Дънкан се облещи.
— Брачно свидетелство ли? Какво, аз ли? Да се оженя за марсианка?!
Представителят поклати укорително глава.
— Без него няма да ви издадат разрешително за пътуване. Наредба, с която се цели да се предотврати търговията с роби. Сигурно ще си помислят, че възнамерявате да я продадете — може да сметнат дори, че сте я купили.
— Какво, аз ли? — пак възкликна възмутено Дънкан.
— Дори вие — рече представителят. — Едно брачно свидетелство ще ви струва само още десет лири — освен ако нямате у дома си съпруга, в такъв случай вероятно по-късно ще ви струва малко повече.
Дънкан поклати глава.
— Нямам съпруга — увери го той.
— А-ха — каза представителят, който нито му повярва, нито се усъмни. — Тогава какво значение има?
Дънкан дойде пак след два дни със свидетелството и разрешителното. Представителят ги прегледа.
— Така е добре — съгласи се той. — Ще потвърдя резервацията. Таксата ми ще бъде сто лири стерлинги.
— Таксата ви ли! Какво, дявол да…
— Наречете го гарантиране на вашия влог — каза представителят.
Човекът, който бе издал разрешителното за пътуване, също бе поискал сто лири стерлинги. Сега Дънкан не спомена това, но каза с горчивина:
— Една глупава марсианка ми излиза доста скъпо.
— Глупава ли? — рече представителят, като го изгледа.
— Плюс това и няма. Тези тъпи марсианци не знаят дори, че са се родили.
— Хм — измънка агентът. — Никога не сте живели тук, а?
— Не — призна Дънкан. — Но няколко пъти съм се отбивал на това място.
Представителят кимна.
— Те се държат глупаво, а и лицата им ги правят да изглеждат глупави — каза той, — ала някога са били много умни хора.
— „Някога“ би могло да бъде много отдавна.
— Доста преди да дойдем тук, са престанали да си блъскат главите да мислят. Планетата им умирала и като че ли те се примирили да умрат с нея.
— Е, според мен това е глупаво. Та нали в края на краищата всички планети умират?
— Нали сте виждали как някой старец просто си седи на слънце и пет пари не дава за нищо? Това не значи, че е изкуфял. Може и да е такъв, но по всяка вероятност би могъл да излезе от това състояние и отново да впрегне мозъка си в работа, ако е наистина необходимо. Ала в повечето случаи не смята за нужно да се насилва. По-малко главоболия, пък да става каквото ще.
— Е, тази е само на около двадесет години — да речем на десет и половина ваши, марсиански години — и несъмнено пет пари не дава за нищо. А според мен е нещо като проба за глупост, когато едно момиче не знае какво става на брачната му церемония.
А после на всичко отгоре се наложи да похарчи още сто лири за облекло и други неща за нея, така че общите разходи се покачиха на 2310 лири стерлинги. Такава сума би била оправдана за едно наистина _умно_ момиче, ала Лели… Но това беше положението. Щом направиш първата вноска, или загубваш, или затъваш по-нататък. И все пак на една отдалечена товарна станция дори някаква марсианка би била компания — до известна степен.

Помощник-капитанът повика Дънкан в навигационната кабина да погледне бъдещия си дом.
— Ето го — каза той и махна с ръка към един екран.
Дънкан гледаше полумесеца с нащърбена повърхност. Размерите му не можеха да се определят: би могло да се каже, че е колкото Луната или пък колкото баскетболна топка. Каквито и да бяха размерите му, той представляваше само един бавновъртящ се къс скала.
— Колко е голям? — попита Дънкан.
— Средно около четиридесет мили в диаметър.
— А каква е гравитацията при това положение?
— Не съм я изчислил. Би могло да се каже — слаба, а ако кажете, че изобщо няма, ще сте по-близо до истината.
— А-ха — рече Дънкан.
По обратния път към трапезарията той се спря да надникне в кабината. Лели лежеше на копката си, пристегнала върху себе си пружиненото одеяло, за да създаде известна илюзия за тежест. Като го видя, тя се привдигна на лакът.
Беше дребна — малко над пет фута. Лицето и ръцете й бяха нежни; притежаваха крехкост, която не се дължеше просто на слаба костна структура. За землянин очите й изглеждаха неестествено кръгли и като че ли и придаваха постоянно изражение на невинно учудване. Долната част на ушите висеше необикновено ниско от гъстата кестенява коса, чиито къдри лъщяха с червеникав отблясък. Бледността на кожата й се подчертаваше от ружа на бузите и ярката червенина на устните.
— Хей! — подвикна Дънкан. — Вече можеш да започнеш стягането на багажа.
— Стягането? — повтори тя неуверено със странно звънлив глас.
— Точно така. Стягането — рече й Дънкан. Той показа как, като отвори един сандък, натъпка в него някои дрехи и махна с ръка да бъде добавено останалото. Изражението й не се промени, но разбра.
— Пристигнахме ли? — попита тя.
— Почти сме пристигнали. Затуй се занимай с тази работа — осведоми я той.
— Та… топре… — рече тя и се залови да откопчава капака.
Дънкан затвори вратата и с тласък се поне се по коридора, водещ за общата трапезария и всекидневната.
Вътре в кабината Лели повдигна капака. Посегна предпазливо към чифт метални подметки и ги прикрепи със закопчалки към пантофите си. Държейки се все така предпазливо за койката, тя преметна крака отстрана и ги спусна, докато магнитните подметки прилепнаха о пода. Изправи се по-уверено. Кафявият работен комбинезон, който носеше, разкриваше форми, на които марсианците биха се възхищавали, ала според земните стандарти не минаваха за класически — говореше се, че това било последица от по-редкия въздух на Марс, който с течение на времето създал по-голяма вместимост на белите дробове и съответното видоизменение. Чувствувайки се все още неудобно в безтегловното си състояние, тя плъзгаше краката си, за да поддържа контакта с пода, докато прекосяваше помещението. Спря се за няколко мига пред едно стенно огледало, съзерцавайки отражението си. После се обърна и се залови със стягането на багажа.

— … Адско място за жени — казваше Уишарт, корабният готвач, когато Дънкан влизаше.
Дънкан не изпитваше особени симпатии към Уишарт — главно поради обстоятелството, че когато сметна за крайно желателно Лели да получи няколко урока по готварство в безтегловни условия, Уишарт бе отказал да й преподава за по-малко от 50 лири стерлинги и по този начин бе увеличил разходите му на 2360 лири. Все пак нямаше навик да се преструва, че не е дочул.
— Адско място за служба — каза той мрачно. Никой не отговори на това. Знаеха как се предлагаше работа на товарни станции.
Както често изтъкваше Компанията, пенсионирането поради пределна възраст на четиридесет години не се превръщаше в пречка за никого: заплатите бяха добри, а и можеха да се посочат сума примери, когато впоследствие някои си създаваха блестящ живот въз основа на спестяванията си от времето на космическата си служба. Това беше изгодно за хора, които икономисват и не се вълнуват прекалено от факта, че едно четириного животно може да тича по-бързо от друго. Но в този начин не се криеше риск да загубиш парите си, затова, когато дойде време Дънкан да напусне работата си като член на екипаж, просто му направиха обичайното предложение.
Той никога не бе ходил на Юпитер IV/II, но знаеше точно какво ще бъде — нещо, което е втора луна на Калисто, а от друга страна, е четвърта луна на Юпитер по реда на откриването, неизбежно може да бъде само едно от неприветливите космически камъчета. Не му предложиха избор, затова той подписа при обичайните условия: 5000 лири стерлинги годишно за пет години, осигуряване на жилище и храна плюс петмесечно изчакване с половин заплата, преди да се добере дотам, и още шест месеца след това, също на половия заплата, „докато свикне отново с гравитацията“.
Е… това значеше, че за следващите шест години беше осигурен; пет от тях без разходи и накрая една хубава малка сума.
Въпросът беше: можеш ли да изкараш пет години в самота, без да получиш нервно разстройство? Дори когато психологът те е одобрил, пак не си сигурен. Някои могат, други получават разстройство след няколко месеца, дрънкат безсмислици и се налага да бъдат върнати. Ако изтраеш две години, казват, ще изкараш и пет. Но единственият начин да разбереш дали ще изкараш двете, е да опиташ…
— Защо, докато чакам, не ме настаните на Марс? Там бих могъл да живея по-евтино — предложи Дънкан.
Провериха планетните таблици и разписанията на корабите и установиха, че и на тях ще им излезе по-евтино. Отказаха да му изплатят половината от реализираните по този начин икономии, ала му осигуриха резервация за следващата седмица и му уредиха да тегли на кредит от тамошния представител на Компанията.
Марсианската колония в Порт Кларк и околностите гъмжи от бивши космонавти, които намират за по-изгодно да прекарат последните си години там, тъй като се радват на по-малка гравитация, по-разпуснат морал и по-евтин живот. Те много обичат да дават съвети, Дънкан ги изслушваше, но отхвърляше повечето от тях. Такива начини да запълваш времето си, за да запазиш здрав своя разсъдък, като четеш библията или заучаващ произведенията на Шекспир наизуст, или преписваш по три страници от енциклопедията всеки ден, или майсториш модели на космически кораби в бутилки, му се струваха не само скучни, но и със съмнителен резултат. Единственият съвет, криещ според него известна практическа полза, беше този, в който се бе вслушал, за да вземе Лели, която да дели изгнаничеството му. Продължаваше да го смята за разумно, въпреки че щеше да му струва 2360 лири стерлинги.
Той знаеше много добре всеобщото мнение по този въпрос, ето защо се въздържа да отговори рязко на Уишарт. Все пак призна:
— Може да не е подходящо да се заведе _истинска_ жена на такова място. Но с марсианка е по-друго…
— Дори марсианка… — подзе Уишарт, но се спря изведнъж, като установи, че се носи бавно из помещението, тъй като двигателите заработиха.
Разговорът се прекрати, защото всички се заловиха да събират плаващите в безтегловност предмети.

Юпитер IV/II беше по дефиниция подлуна и вероятно астероид, превърнал се в спътник. На повърхността му нямаше кратери като на Луната: той представляваше просто пустиня от назъбени, напукани скали. Спътникът като пяло имаше неправилна яйцевидна форма, беше гол, мрачен каменен блок, откъснат от някоя изчезнала планета и единственото привлекателно нещо в него бе местоположението му.
Налагаше се да има междинни товарни станции. Би било страшно неикономично, ако строяха големи кораби, каквито могат да кацат на главните планети. Вярно, че няколко от по-старите и по-малки кораби бяха построени на Земята и поради това трябваше да излитат оттам, но още първият голям кораб, построен на Луната, сложи началото на нова практика. Корабите станаха истински _космически_ кораби и вече не се конструираха така, че да издържат на напреженията на силно гравитационно притегляне. Те започнаха да правят курсове най-вече между спътници, носейки гориво, припаси и товар, като екипажът им се сменяше. Новите модели дори не се отбиваха на Луната, а най-често използуваха като крайна спирка изкуствения спътник на Земята Псевдос.
Стоката между междинните станции и базите им обикновено се превозва в снабдени с двигатели цилиндри, известни като контейнери; пътниците се превозват до обектите и обратно с малки ракетни кораби. На станции като Псевдос или Деймос, главната товарна станция за Марс, има достатъчно работа за цял екип, ала на отдалечените, занемарени постове е нужен само един човек, който е едновременно и управител, и пазач. Корабите ги посещават рядко. Според сведенията, с които разполагаше Дънкан, на Юпитер IV/II човек можеше да очаква по едно посещение на всеки осем-девет земни месеца.
Корабът продължаваше да намалява скоростта, като се спускаше със спираловидно движение и се нагаждаше към скоростта на спътника. Жироскопите започнаха да сочат стабилност. Малкият нащърбен свят растеше, докато запълни екраните. Корабът премина в близка орбита. Еднообразни, огромни скали се плъзгаха монотонно и безкрай под него.
Мястото на станцията се появи на екрана отляво: грубо изравнено пространство от няколко акра, първият и единствен признак на ред в този каменен хаос. В другия край имаше две сгради във формата на полукълба, едната по-голяма от другата. На отсамния край, до една площадка за излитане, изсечена в скалата, бяха наредени няколко цилиндрични контейнера. От всяка страна на мястото се издигаха редици брезентови вместилища, някои натъпкани така, че бяха придобили конусовидна форма, други — увиснали празни или полупразни. Огромно параболично огледало, кацнало на един зъбер зад станцията, приличаше на чудовищно изкуствено цвете. В цялата тази сцена имаше един-единствен признак на движение — някаква малка, облечена в скафандър фигура подскачаше бясно около метална площадка пред по-големия купол и размахваше неистово ръце за поздрав.
Дънкан се отдръпна от екрана и отиде в кабината. Завари Лели да се бори с един голям сандък, който под въздействието на намалената скорост, изглежда, бе решил да я притисне о стената. Той изблъска сандъка настрана и я измъкна.
— Пристигнахме — каза й Дънкан. — Облечи си скафандъра.
Кръглите й очи престанаха да обръщат внимание на сандъка и се насочиха към него. По тях ясно личеше какво чувствуваше тя, какво мислеше. Каза просто:
— Скафантър. Та… топре.

Застанал във въздушния шлюз на купола, заминаващият управител обръщаше повече внимание на Лели, отколкото на циферблата за налагането. Той знаеше от опит точно колко време е нужно за изравняване на налягането и разкопча шлема си, без дори да погледне стрелката.
— Трябваше да се сетя да си доведа някоя… — забеляза той. — Пък и щеше да бъде много полезна в домакинската работа.
Отвори вътрешната врата и го преведе през нея.
— Заповядайте… и добре дошли — каза той. Главната всекидневна имаше странна форма поради архитектурата на купола, но беше просторна. Вътре беше също извънредно мръсно и разхвърляно.
— Исках да почистя… но някак все не ми оставаше време — добави той. Погледна Лели. Не личеше какво мисли тя за мястото. — Не можеш да ги разбереш тия марсианци — каза притеснено човекът. — Като че ли не загряват.
Дънкан се съгласи:
— Според мене тази е изглеждала учудена още преди раждането си и оттогава не се е оправила.
Другият продължаваше да наблюдава Лели. Погледът му се местеше от нея към една галерия с накачени по стените земни красавици и обратно.
— Странни са на външен вид тия марсианци — изрече той замислено.
— Смятат тази за голяма красавица там, откъдето иде — каза му Дънкан малко рязко.
— Не ще и дума, приятелю. След като прекарах тук толкова време, всички ми се струват странни на външен вид. — Той промени темата. — Но по-добре да ви запозная с обстановката тук.
Дънкан даде знак на Лели да разкопчае шлема си, за да може да го чува, и после й каза да си свали скафандъра.
Куполът беше от обичайния вид: с двоен под, с двойни стени, с изолирано празно пространство между двете, построено като едно цяло и прикрепено към скалата с метални пръти. В жилищните помещения имаше три по-големи стаи, които можеха да поберат увеличен персонал, ако работата се разширеше.
— Останалото — обясни заминаващият си — се състои от складове на главната станция, предимно за хранителни продукти, цилиндри с въздух, разни резервни части и вода — ще трябва да я контролирате по отношение на водата; повечето жени, изглежда, мислят, че тя се въди в тръбите.
Дънкан поклати глава.
— Марсианките не са такива. Животът в пустините ги кара да изпитват естествено уважение към водата.
Другият взе защипнат с кламер сноп складови документи.
— По-късно ще проверим и ще подпишем тия. Тук работата е приятна и чиста. Единственият товар сега са редки металоносни руди. Калисто още не е достатъчно разработен. Манипулирането е лесно. Съобщават ви, когато някой контейнер е на път; включвате радиофара, за да го вмъкнете. При изпращането не можете да сбъркате, ако се водите по таблиците. — Огледа помещението. — Тук ще разполагате с всички домашни удобства. Четете ли? Има много книги. — Махна с ръка към претъпканите лавици, които покриваха половината от вътрешната междинна стена. Дънкан каза, че никога не е бил запален читател. — Е, все пак помага — рече другият. — Тук ще намерите почти всичко най-известно. Ей там са плочите. Обичате ли музика?
Дънкан отговори, че обича хубави мелодии.
— Хм. По-добре опитайте нещо друго. Мелодиите правят късо съединение в мозъка. Играете ли шах? — Посочи една шахматна дъска с фигури, забодени по нея.
Дънкан поклати отрицателно глава.
— Жалко. На Калисто има един запален играч. Ще се огорчи, че няма да може да завърши тази партия. Все пак, ако се бях наредил като вас, може би и аз нямаше да се интересувам от шах. — Очите му се спряха пак на Лели. — Какво според вас ще прави тя тук, освен да готви и да ви забавлява? — попита той.
Този въпрос не бе идвал на ум на Дънкан, но той повдигна рамене.
— Е, предполагам, че тя ще е добре. Марсианците са по природа глупави — седят с часове и нищо не правят. Това им е нещо като дарба.
— Е, тук мястото е подходящо — каза другият. Нормалната работа, свързана с пристигането на кораба, продължаваше. Разтоварваха се контейнери, металоносните руди се прехвърляха от вместилищата в трюмовете. От Калисто дойде малка пътническа ракета с двама рудотърсачи, на които бе изтекъл срокът на договора, и замина обратно с двамата им заместници. Корабните инженери провериха апаратурата на станцията, направиха няколко подмени, напълниха водните цистерни, заредиха изразходваните цилиндри с въздух, изпробваха, човъркаха и пак изпробваха, докато най-после казаха, че всичко е наред.
Дънкан остана отвън на металната площадка, където неотдавна предшественикът му бе изпълнявал фантастичния си танц на посрещач, и следеше излитането на кораба. Той се издигна право нагоре, тласкан леко от реактивните си двигатели. Извивката на корпуса му заприлича на удължен полумесец, който блестеше на фона на черното небе. Главните двигатели забълваха бял пламък, с розово в краищата. Корабът бързо набра скорост. След миг той се смали до точица, която се скри зад начупената линия на хоризонта.
Изведнъж Дънкан почувствува, като че и той се е смалил. Бе станал точица върху гола камениста маса, която сама по себе си беше точица в безкрая. Бездушното небе около него нямаше размери. То представляваше непрогледно черна пустота, в която неговото родно слънце и още безброй слънца светеха вечно, без причина и цел.
Скалите на спътника, които се извисяваха като заострени върхове и хребети, също нямаха размери. Дънкан не можеше да определи кои са близко и кои далеч; в хаоса от рязко осветени плоскости и мастиленочерни сенки не можеше дори да различи истинската им форма. Нищо подобно на тях не би могло да се види нито на Земята, нито на Марс. Незасегнатите им от атмосферни влияния ръбове бяха остри като бръснач: те си бяха все така остри от милиони и милиони години и щяха да си останат такива, докато съществуваше спътникът.
Неизменните милиони години като че се простираха и пред Дънкан, и зад него. Но не само той, а и самият живот беше точица, скоропреходна случайност, абсолютно незначителна за вселената. Странна дребна прашинка, завъртяла се за, случаен миг под светлината на вечните слънца. Действителността се състоеше само от огнени кълба и каменни топки, които се търкаляха, търкаляха се безсмислено през пустотата, през невъобразимото време, завинаги, завинаги и завинаги…
Дънкан леко потръпваше в затопления скафандър. Никога дотогава не се бе чувствувал толкова сам; никога не бе усещал така остро огромната, сурова, празна самота на пространството. Взирайки се в мрака с очи, в които блестеше светлината, тръгнала от някоя звезда преди милиони години, той се чудеше.
— _Защо?_ — питаше се той. — За какво е всичко това, дявол да го вземе?
Звукът на собствения му въпрос, на който трудно можеше да се отговори, промени настроението му. Той разтърси глава, за да я прочисти от умозрителни глупости. Обърна гръб на вселената и я сведе пак до подобаващото й положение — като фон на живота изобщо и на човешкия живот в частност, и влезе във въздушния шлюз.

Както му бе казал неговият предшественик, работата беше лека. Дънкан установяваше радиовръзка с Калисто в предварително уговорено време. Обикновено тя се свеждаше почти само до формална проверка дали единият и другият човек продължават да съществуват, като от време на време си разменяха мнения за новините по радиото. Само сегиз-тогиз получаваше някакво съобщение или му казваха кога да включи радиофара. После, в определеното време, се появяваше цилиндърът контейнер и бавно се спущаше. Работата беше съвсем проста: да го скачи с вместилището за прехвърляне на товара.
Денят на спътника беше твърде къс, за да може да се свърши повече полезна работа, а нощта му, осветявана от Калисто, а понякога и от Юпитер, беше светла почти като деня; затова не се съобразяваха с нея и живееха по календара часовник, който показваше земното време по Гринуич. Отначало доста от времето беше заето със складиране на товара, оставен от кораба. Част от него нареждаше в главния купол — необходими за двамата неща, както и други стоки, за съхраняването на които бяха нужни топлина и въздух. Други сложи в малкия безвъздушен неотоплен купол. По-голямата част прибираше и натъпкваше грижливо в цилиндри и изпращаше в базата на Калисто. Но щом се свършеше тази работа, останалото беше лесно, много лесно…
Дънкан начерта програма. На равномерни промеждутъци щеше да инспектира това-онова, да се качва на скалата и да проверява слънчевия мотор там и тъй нататък. Но придържането към ненужна програма изисква решителност. Слънчевите мотори например по необходимост са конструирани така, че да работят дълго време без надзор. Единственото нещо, което можеше да направи Дънкан, ако спряха, беше да поиска от Калисто да бъде изпратена ракета, която да ги вземе, докато се отбие някой кораб да ги поправи. Компанията бе обяснила много ясно, че една такава авария е единственото нещо, което би го оправдало, ако реши да остави станцията без човек. Предупредиха го също, че едва ли ще има някаква полза да предизвика сам авария само за да бъде сменен. Така или иначе програмата не трая дълго.
Имаше моменти, когато Дънкан се питаше дали довеждането на Лели беше в края на краищата толкова добра идея. От чисто практическа гледна точка той не би се справял като нея с готвенето и вероятно би живял като в кочина, подобно на предшественика си, но ако пък нея я нямаше, необходимостта да се грижи сам за себе си би уплътнявала донякъде времето му. Тя дори би могла да му служи поне малко за компания, ала все пак му беше чужда, особена; нещо като полуробот и отгоре на това глупав; безспорно това никак не беше забавно. Наистина имаше моменти — все по-чести моменти, — когато направо се дразнеше само като я видеше; дразнеха го и движенията й, и жестовете й, и глупавото й произношение, когато говореше, и нейната необщителност, когато мълчеше, и отчуждеността й, и всички неща, по които се различаваше, и фактът, че ако не беше тя, той щеше да си спести 2360 лири стерлинги… Пък и Лели не полагаше сериозни усилия да прикрие недостатъците си дори когато имаше възможност. Лицето й например. Ще речеш, че всяко момиче би се старало да придаде на лицето си най-добър вид — но тя не предприемаше нищо! Лявата й вежда винаги я правеше да изглежда като пиян палячо, ала Лели пет пари не даваше за това…
— За бога — каза й той за кой ли път, — оправи тая крива вежда. Още ли не си се научила как да ги рисуваш? А и ружа не си сложила както трябва. Погледни тази картина — а сега се погледни в огледалото; размазала си ружа все където не трябва. А и косата ти: заприличала е пак на водорасли. Имаш с какво да я къдриш, за бога накъдри я пак, стига си изглеждала като глупава морска сирена. Зная, че ще си останеш все същата тъпа марсианка, но би могла да се _стараеш_ да приличаш на истинска жена.
Лели огледа цветната картина, а после сравни критично отражението си с нея.
— Та… топре — каза тя със спокойно безразличие.
Дънкан изсумтя.
— И още нещо. Говориш като бебе! Не е „та“, а „да“. Д-а. Да. Хайде, кажи „да“.
— Та — произнесе Лели старателно.
— Ох, да му се не… Не можеш ли да схванеш разликата? Д-д-д, а не т-т-т. Да.
— Та — каза тя.
— Не. Дръпни езика си по-назад, ей така…
Урокът продължи още известно време. Накрая той кипна.
— Разиграваш ме, а! Внимавай, момиче. Хайде, кажи „да“.
Тя се поколеба, гледайки сърдитото му лице.
— Хайде, кажи го.
— Т-та — опита се тя плахо.
Той я плесна по лицето по-силно, отколкото искаше. Сътресението прекъсна магнитния й контакт с пода и тя заплува из помещението, въртейки ръце и крака. Удари се в отсрещната стена, отскочи и заплува безпомощно така, че за нищо не можеше да се улови. Той се втурна подире й, обърна я както трябва и я изправи на крака. Лявата му ръка сграбчи здраво комбинезона й точно под гърлото, дясната беше вдигната.
— Повтори! — каза й той.
Тя въртеше безпомощно очи. Той я раздруса. Тя се опита. На шестия опит успя да произнесе: „Т-да.“
Дънкан се примири засега с това.
— Както виждаш, _можеш_… когато се стараеш. На теб, момиче, ти трябва човек, който пипа здраво.
Пусна я. Тя се повлече през стаята, като се олюляваше и придържаше с ръце натъртеното си лице.
Няколко пъти, докато седмиците се точеха и бавно преминаваха в месеци, Дънкан се запита дали ще се справи. Стараеше се да върши работата си доколкото можеше, но все пак му оставаше много свободно време, което му тежеше.
Човек на средна възраст, който не е чел нищо по-дълго от някоя случайна статия в списание, няма влечение към книгите. Известните плочи много бързо му омръзнаха, както бе предрекъл предшественикът му, а с другите не знаеше какво да прави. Усвои шахматните ходове от една книга, успя да научи и Лели, с намерение след малко упражнения с нея да се състезава с човека от Калисто. Лели обаче съумяваше да го побеждава с такова постоянство, че той заключи, че умът му не подхожда за подобна игра. Вместо това я научи на един вид пасианс за двама, но и това не трая дълго; на Лели като че ли винаги й вървеше на карти.
От време на време по радиото имаше новини и забавни програми, но точно тогава Земята се намираше някъде зад Слънцето, Марс оставаше закрит през половината време от Калисто, а самият спътник също се въртеше, поради което приемането беше или невъзможно, или често се прекъсваше.
Тъй че през повечето време Дънкан седеше и се измъчваше, намразил спътника, ядосан на себе си и дразнен от Лели.
Дразнеше го дори флегматичността, с която тя изпълняваше различните си задължения. Струваше му се несправедливо тя да понася това по-добре от него просто защото е глупава марсианка. А когато проявяваше гласно яда си, изражението, с което тя го слушаше, го вбесяваше още повече.
— Дявол да го вземе — каза й той веднъж, — не можеш ли да вложиш някакъв _смисъл_ в това твое глупаво лице? Поне да се засмееш, да заплачеш, да кипнеш или нещо друго? Човек ще полудее, като гледа лице, вечно застинало така, сякаш е кукла, която току-що е чула мръсен виц. Зная, че нищо не може да ти помогне, все така глупава ще си останеш, ала за бога, пораздвижи го малко, придай му някакво изражение.
Тя продължаваше да го гледа без нито следа от промяна.
— Хайде, нали чуваш! Усмихни се, дяволите да те вземат… усмихни се!
Устата й трепна съвсем леко.
— И това наричаш усмивка! Ето това е усмивка! — Той посочи една снимка на хубаво момиче, чиято глава беше разделена почти наполовина от усмивка колкото клавиатура на пиано. — Ей така! Ей така! Ухили се до уши!
— Не — каза тя. — Лицето ми не може да се криви като земните лица.
— Да се криви ли? — повтори той ядосан. — Кривене ли го наричаш?! — Той се измъкна изпод пружиненото одеяла на креслото и тръгна към нея. Тя заотстъпва, докато стигна до стената. — Ей сега ще изкривя лицето ти, моето момиче. Хайде, усмихни се! — И той вдигна ръка.
Лели закри лицето си с ръце.
— Не! — запротестира тя. — Не… не… не!

В деня, когато Дънкан отбеляза навършването на осмия месец, Калисто предаде съобщение, че някакъв кораб е на път. Два дни по-късно Дънкан успя да установи връзка със самия кораб и да получи потвърждение, че той ще пристигне след около седмица. Дънкан се чувствуваше така, като че бе изпил няколко чаши алкохол. Трябваше да се извършат приготовления, да се проверят наличностите, да се отбележат липсите, да се впише в дневника, че за това и това няма сведения, за да бъде в крак. Докато се занимаваше с тая работа, се суетеше насам-натам. Дори си тананикаше, докато я вършеше, престана да се дразни от Лели. Новината като че ли не й направи никакво впечатление — но и какво можеш да очакваш от нея?…
Точно в посоченото време корабът надвисна над тях и бавно се уголемяваше, докато реактивните двигатели в горната му част го тласкаха надолу. Щом кацна, Дънкан се качи на борда му с чувството, че всичко, което вижда, му е като стар приятел. Капитанът го прие сърдечно и извади напитки. Всичко беше както всеки път — дори бъбренето на Дънкан и малко пиянското му държане бяха нещо обикновено при такива обстоятелства. Единственото отклонение от практиката настъпи, когато капитанът представи един човек до себе си и му обясни:
— Докарахме ти изненада, управителю. Това е доктор Уинт. Той ще споделя известно време изгнанието ти.
Дънкан се ръкува.
— Доктор ли?… — попита той учудено.
— Не по медицина, по естествени науки — обясни му Алън Уинт. — Компанията ме запокити тук да върша геоложки проучвания… ако гео не се използува неправилно в случая*. За около една година. Надявам се, че няма да имате нищо против.
[* „Геология“ произхожда от гръцката дума „гео“ — земя. — Б.пр.] Дънкан си послужи с шаблонния израз, че ще му бъде приятна неговата компания, и засега не отиде по-далеч. По-късно го заведе в купола. Алън Уинт се изненада, като завари Лели там; явно никои не бе му казал за нея. Той прекъсна обясненията на Дънкан, като попита:
— Няма ли да ме представите на жена си?
Дънкан направи това неохотно. Укорната нотка в гласа на този човек не му хареса; не му хареса и начинът, по който другият поздрави Лели, като че беше земна жена. Съзнаваше също, че онзи е забелязал синината на бузата й, която ружът не можеше да скрие напълно. Мислено причисли Алън Уинт към неконфликтните, високомерни хора и се надяваше, че няма да си има неприятности с него.

Би могло да бъде (всъщност — беше) въпрос на мнение кой стана причина за неприятностите, възникнали три месеца по-късно. Вече бе имало няколко случая, когато без малко не се стигна до конфликт. По всяка вероятност това щеше да е станало отдавна, ако работата на Уинт не му налагаше да излиза от купола толкова често. Нещата достигнаха критична точка, когато Лели вдигна очи от книгата, която четеше, и запита:
— Какво значи „еманципация на жените“?
Алън се залови да обяснява. Беше едва на средата на първото изречение, когато Дънкан се намеси:
— Слушай… казвал ли ти е някой да пълниш главата й с разни идеи?
Алън присви леко рамене и го погледна.
— Въпросът ти е много глупав — рече той. — И впрочем защо тя да няма идеи? Като всеки?
— Знаеш какво имам предвид.
— Никога не съм разбирал хора като теб, които явно не могат да _обяснят_ какво искат да кажат. Опитай се пак.
— Добре тогава. Искам да кажа следното: ти идваш тук със снобските си маниери и преструвки и още от началото започваш да си пъхаш носа в неща, които не те засягат. Тутакси започна да се отнасяш с нея така, като че си на Земята, а тя е някоя шикозна дама.
— Точно това исках. Радвам се, че си го забелязал.
— И мислиш, че не разбирам причината?
— Сигурен съм, че не я разбираш. Ти имаш такъв праволинеен ум. Разсъждаваш с простия си манталитет, че съм решил да ти отнема момичето, и това те дразни с тежестта на две хиляди, три хиляди лири стерлинги. Но грешиш: нямам такова намерение.
За миг Дънкан се обърка, после каза:
— Не момичето ми, а _жена_ ми — поправи го той. — Тя може да е една глупава марсианка, ала по закон ми е жена и само аз имам думата.
— Да, прав си, Лели е марсианка, може и жена да ти е, отде да знам? Ала положително не е глупава. Един пример: погледни колко бързо се научи да чете — само че някой трябваше да си направи труда да й покаже. Не мисля, че лично ти ще блеснеш особено в един език, от който знаеш само няколко думи и на който не можеш да четеш.
— Не е твоя работа да я учиш. Не й трябваше да чете. Тя и така си е добре.
— Гласът на робовладелеца, дошъл от вековете. Е, ако не направих нищо друго, то поне ти доказах, че тук не става въпрос за невежество.
— И защо?… За да сметне, че си голям човек. Затова, като й говориш, непрекъснато я ласкаеш. За да я накараш да помисли, че си по-добър от мен.
— Аз й говоря така, както бих говорил на всяка жена където и да било — само че по-просто, защото тя не е имала възможност да получи образование. Ако наистина ме смята за по-добър, съгласен съм с нея. Бих съжалявал, ако не мога да бъда такъв.
— Ще ти покажа аз кой е по-добрият… — подзе Дънкан.
— Не е нужно. Още когато дойдох тук, разбрах, че си нехранимайко, иначе нямаше да заемеш тази длъжност — а и не ми беше необходимо много време, за да разбера, че си и голям грубиян. Мислиш ли, че не забелязах синините? Мислиш ли, че ми правеше удоволствие да слушам как крещиш на едно беззащитно момиче, което умишлено си оставил да тъне в невежество, когато вероятно има десет пъти повече разум от теб? Да гледам тъпак като теб да се отнася като тиранин със своята „глупава марсианка“? Еметик* такъв!
[* Еметик — лекарствено средство за предизвикване на повръщане; в преносен смисъл — гаден, отвратителен човек. — Б.пр.] Поради избухналите страсти Дънкан не можеше да си спомни точно какво значеше „еметик“, но ако в друг момент този човек стигнеше до такава крайност, непременно щеше да се хвърли и да го смаже. И все пак дори в гнева му двадесетгодишният опит в космоса надделя — още като малко дете бе разбрал колко смешно и безполезно е да се репчиш напразно и че гневният винаги излиза по-глупав.
И двамата кипяха, но се сдържаха. Спорът някак се разреши и се изглади и известно време нещата вървяха почти както преди.
Алън продължаваше да предприема походите си с малкия звездолет, който бе докарал със себе си. Проучваше и изследваше други части от спътника, връщайки се със скални образци, които изпробваше, грижливо етикетираше и подреждаше в сандъци. През свободното си време се занимаваше, както преди, да учи Лели.
Той вършеше това не само за собствено развлечение, но и подтикван от чувството, че прави нещо необходимо, и Дънкан не можеше да отрече напълно правотата му; ала същевременно управителят на станцията беше уверен, че при продължително близко общуване рано или късно едно нещо води до друго. Досега между двамата не се бе появявало нещо, за което да се заяде, но на Алън му оставаха още девет месеца дори и да го сменяха навреме. Лели вече го смяташе за герой. И с всеки изминал ден той все повече я глезеше с глупавото си отношение към нея, като че беше земна жена. Някой ден щяха да стигнат и по-далече — а следващата стъпка щеше да бъде, че след като той се явява пречка, ще трябва да го премахнат. Тъй като предпазването е за предпочитане пред лечението, най-разумно беше да не се позволи да се стигне до такова положение. Не биваше да се спречкват за това…
И не се спречкаха.
Един ден Алън Уинт тръгна на обичаен изследователски полет някъде по обратната страна на спътника. И изобщо не се върна. Толкова.
Не можеше да се каже какво мисли Лели по този въпрос, но явно с нея ставаше нещо.
Няколко дни тя прекара почти цялото време застанала до главния прозорец на всекидневната, загледана в святкащите точици в мрака. Не че чакаше или се надяваше Алън да се завърне — тя знаеше не по-зле от самия Дънкан, че когато са изтекли тридесет и шест часа, няма никакъв шанс за такова нещо. Не каза нито дума. Изражението й оставаше непроменено — вбесяващо изражение на леко учудване. Само в очите й имаше забележима разлика: изглеждаха помръкнали, сякаш зад тях се бе затворила още повече в себе си.
Дънкан не можеше да каже дали тя знаеше, или пък се досещаше за нещо. А и като че ли нямаше начин тя да е разбрала, без да е втълпил тази мисъл в главата й — _ако_ тя не беше вече там. Той се безпокоеше за нея, без сам да признава напълно това — толкова се безпокоеше, че не намираше сили да се нахвърли грубо върху й, загдето гледаше така тъпо през прозореца. Чувствуваше се неловко при мисълта по колко много начини дори един тъпак може да предизвика фатална злополука на такова място. Като предпазна мярка всеки път, когато излизаше, сменяше с нови бутилките въздух, прикрепени към скафандъра му, и проверяваше дали налягането в тях е нормално. Свикна също да слага камък, така че външната врата на въздушния шлюз да не се затваря подире му. Сметна за нужно да следи неговата и нейната храна да излиза от един и същ съд и наблюдаваше внимателно Лели, когато готвеше. Все още не беше наясно дали тя знаеше, или подозираше… След като се увериха, че Алън е изчезнал, тя нито веднъж не бе споменала името му.
Настроението й остана същото около седмица. После рязко се промени. Тя вече не обръщаше внимание на мрака отвън. Вместо това започна да чете жадно и безразборно.
Дънкан трудно можеше да разбере това увлечение по книгите, което по принцип не му харесваше, ала реши засега да не се меси. То имаше поне това предимство, че отвличаше съзнанието й от други неща.
Постепенно той започна да се чувствува по-спокоен. Кризата бе преминала. Или тя не се бе сетила, или, ако се бе сетила, бе решила да не прави нищо. Пристрастеността й към книгите обаче не отслабваше. Макар Дънкан няколко пъти да й напомни, че _заради общуването с нея бе заплатил значителната сума 2360 лири стерлинги_, тя продължаваше да чете, сякаш бе решила да прерови цялата библиотека на станцията.
Постепенно случаят мина на заден план. Когато дойде следващият кораб, Дънкан следеше Лели загрижено, да не би да изчакваше благоприятен случай, за да изкаже подозренията си пред екипажа. Това обаче се оказа излишно. Тя не показваше никаква склонност да повдига въпроса и когато корабът замина, отнемайки й тази възможност, той с облекчение си каза, че през цялото време действително е бил прав — тя е само една глупава марсианка, която просто е забравила нещастието с Алън Уинт, както би го забравило едно дете.
И все пак, докато месеците на службата му се изнизваха неумолимо, Дънкан се убеди, че малко по малко се принуждава да промени мнението си, че тя е глупава. Лели учеше от книгите неща, които самият той не знаеше. Това криеше дори известни предимства, макар и да изпадаше в положение, което не му се нравеше — когато тя помолеше за обяснения, както правеше понякога напоследък, неприятно му беше, че е поставян натясно от една марсианка. Изпитвайки като всеки практичен човек недоверие към придобитите от книгите познания, той сметна за необходимо да й обясни, че голяма част от писаното в книгите е чиста глупост, че всъщност на авторите никога не се е налагало да се справят с проблемите на живота, които е срещал той. Посочи примери от собствените си работи, от личния си опит; оказа се, че фактически я учи.
А тя усвояваше бързо и практиката, и писаното в книгите. По принуда се наложи да промени още малко мнението си за марсианците — не бяха изцяло глупави, както бе смятал, а просто твърде глупави по природа и не им хрумваше да използуват умствените способности, които притежават. Веднъж започнала, Лели поглъщаше всевъзможни знания като същинска прахосмукачка: не мина много време и тя вече знаеше за товарните станции толкова, колкото самият той. Дънкан съвсем не бе имал намерение да я учи, ала по този начин си осигуряваше занимание, което беше далеч за предпочитане пред скуката на първите дни. При това съобрази, че тя става имущество, чиято цена се покачва…
Това му се виждаше смешно. Никога дотогава не бе гледал на образованието като на нещо друго освен пилеене на време, ала сега започна сериозно да си мисли, че когато я отведе обратно на Марс, ще може да си възвърне много по-голяма част от 2360-те лири стерлинги, отколкото очакваше. От нея можеше да стане твърде добра секретарка и да я наемат… Започна да я учи на елементарно счетоводство и финанси — доколкото разбираше нещо от това…
Месеците на служба продължаваха да се трупат; сега те минаваха значително по-бързо. През последния период от време, когато човек придобиваше увереност, че е способен да изкара докрай, без да получи нервно разстройство, беше приятно да седи там със съзнанието, че в къщи парите постепенно се трупат.
На Калисто бе открит нов залеж, който увеличи малко доставките за спътника. Иначе всекидневната работа продължаваше без изменения. От време на време се отбиваха кораби, товареха и отново заминаваха. А после, неочаквано скоро, излезе, че Дънкан може да си каже: „Пристигне ли по-следващият кораб, напущам!“ Още по-неочаквано скоро дойде денят, когато, застанал на металната площадка пред купола, Дънкан гледаше как един кораб излита, издиган от долните си двигатели, и се смалява нагоре в черното небе. В този миг си каза: „За последен път виждам това! Когато следващият кораб се вдигне от това бунище, аз ще се намирам на борда му и тогава… хубаво ще бъде, боже мой!…“
Дънкан стоеше и гледаше кораба — една ярка искрица сред другите, — докато завъртането на спътника не го скри зад хоризонта. После се обърна към въздушния шлюз — и видя, че вратата е затворена…
Щом реши, че няма да има последствия от случая с Алън Уинт, той се бе отказал от навика си да я подпира с камък. Когато излезеше по някаква работа, я оставяше открехната и тя стоеше така, докато се върнеше. На спътника нямаше вятър или нещо друго, което да отмести камъка. Дънкан сграбчи ядно дръжката на вратата и я натисна. Тя не помръдна.
Дънкан изруга, реши, че е заяла. Отиде до края на металната площадка, а после с реактивната кола заобиколи купола малко отстрани, за да може да погледне през прозореца. Лели седеше на един стол с прикрепено към него пружинено одеяло, явно потънала в размисъл. Вътрешната врата на въздушния шлюз стоеше отворена, затова, разбира се, външната не можеше да се помръдне. Тя стоеше затворена не само благодарение на секретната ключалка, но и на въздушното налягане в целия купол.
Забравил това за момент, Дънкан зачука по дебелото стъкло на двойния прозорец, за да привлече вниманието й; тя не би могла да чуе звук оттам, но вероятно движението привлече погледа й и я накара да вдигне очи. Извърна глава и го загледа, без да мърда. Дънкан също я гледаше. Косата й беше още накъдрена, ала веждите, ружа и всички други неща, на които той бе настоявал, за да изглежда колкото е възможно повече като земна жена, ги нямаше. Очите й го гледаха, застинали като камъни в характерното втренчено изражение, показващо леко учудване.
Внезапно просветление разтърси Дънкан като удар. За няколко секунди като че ли всичко спря.
Той се престори, че не е разбрал. Даваше й знаци с ръце да затвори вътрешната врата на въздушния шлюз. Тя продължаваше да го гледа вторачено, без да помръдне. После той забеляза книгата, която тя държеше в ръката си, и я позна. Не беше от книгите, с които Компанията бе снабдила библиотеката на станцията. Книга със стихове, в синя подвързия. Някога бе принадлежала на Алън Уинт…
Внезапно Дънкан бе обзет от паника. Погледна редицата малки циферблати на гърдите си и тогава въздъхна от облекчение. Тя не бе пипала уреда му за подаване на въздух: имаше достатъчно налягане за около тридесет часа. Потта, която бе започнала да избива по челото му, охладня, когато възвърна самообладанието си. Само докосна реактивния двигател и той прелетя обратно до металната площадка, където можеше да закотви магнитните си ботуши и да прецени положението.
Ама че кучка! Да го накара да мисли през цялото време, че е забравила всичко. Трупала е злоба. Оставяла го е да върши работата си, докато е крояла планове. Чакала е да наближи краят на срока му, за да опита фокуса си. Минаха няколко минути, докато смесицата от гняв и паника се уталожи и му позволи да разсъждава.
Тридесет часа! Време, за което може да се направи много. И дори да не успееше да се прибере в купола до двадесетина часа, все пак му оставаше последното отчаяно средство — да се изстреля по посока на Калисто с един от цилиндрите контейнери.
Дори ако Лели се разбъбреше по-късно за случая с Уинт, какво от това? Той беше сигурен, че тя не знаеше _как_ е станало. Неговата дума щеше да тежи повече от думата на една марсианка. По всяка вероятност щяха да сметнат, че тя има космическа психоза.
… И все пак щеше да остане известно съмнение; по-добре да се разправи с нея тук веднага — пък и идеята с цилиндъра беше рискована; можеше да се приложи само в краен случай. Първо трябваше да опита други средства.
Дънкан размишлява още няколко минути, после се прехвърли с реактивния двигател при по-малкия купол. Там прекъсна комутаторите на линиите, които подаваха ток от главните акумулатори, зареждани от слънчевия мотор. Седна да почака малко. Беше нужно известно време, докато изолираният купол загуби всичката си топлина, но не толкова много, че спадането на температурата да се усети и да се отбележи на термометрите, когато топлината изчезне. Нисковолтовите, с малък капацитет акумулатори вътре нямаше да й бъдат особено полезни дори и да се сетеше да ги включи.
Чака един час, докато далечното слънце залезе и ярката дъга на Калисто започна да се показва над хоризонта. Тогава се върна при прозореца на купола да провери резултатите. Пристигна точно навреме, за да види как Лели облича скафандъра си на светлината от две резервни лампи.
Изруга. Значи с обикновено изстудяване нямаше да свърши работа. Затопленият костюм не само щеше да я предпази, но и въздушният й запас щеше да трае по-дълго от неговия — а вътре имаше много резервни бутилки дори ако свободният въздух в купола замръзнеше.
Той я почака да си сложи шлема и тогава включи радиото в своя. Видя как тя се спря при звука на гласа му, но не отговори. След малко изключи хладнокръвно приемателя си. Той не направи същото; остави приемателя си отворен, за да бъде готов за момента, когато тя се вразуми.
Дънкан се върна на площадката и се замисли отново. Бе възнамерявал да се вмъкне с взлом в купола, по възможност, без да го поврежда. Но това изглеждаше трудно, щом не беше в състояние да я измъкне с понижаване на температурата. Тя беше по-добре от него с въздуха — и макар че наистина в скафандъра си нямаше възможност нито да яде, нито да пие, за нещастие същото важеше и за него. Единственият изход, изглежда, беше да се заеме със самия купол.
Неохотно се върна пак при малкия купол и включи електрическата резачка. Кабелът й се изви зад него, когато се прехвърли отново при главния купол. До заоблената метална стена се спря да обмисли работата — и последиците. Щом пробиеше външната обвивка, отваряше му се известно пространство; после идеше изолационният метал — с него нямаше да бъде трудно, той щеше да се топи като масло, а без кислород не можеше да се подпали. По-големи трудности очакваше от вътрешната метална обвивка. Най-разумно беше да започне с няколко малки разреза, за да намали въздушното налягане — и да се отдръпне; ако всичкият въздух излезеше със свистене, имаше вероятност в безтегловното си състояние да бъде отнесен на значително разстояние. А какво ще направи тя? Е, навярно ще се опита да запуши пробитите от него дупки — щеше да го затрудни, ако се сетеше да използува азбестов уплътнител, тогава щеше да се наложи да отлита… И двете обвивки можеха да се запоят наново, преди той да напълни пак помещението с въздух от цилиндрите… Малката загуба на изолационен материал нямаше да има значение… Е, добре, тогава залавяй се за работа…
Направи свръзките и успя да се закотви достатъчно, за да може да се задържи. Доближи резачката и натисна спусъка. Натисна повторно, но после изруга, като се сети, че бе изключил тока.
Притегли се обратно до кабела и включи отново комутаторите. Светлината от прозорците на купола изведнъж озари скалите. Запита се дали с пускането на тока Лели щеше да се сети какво устава. Но дори и да се сетеше, какво от това? Така или иначе тя скоро щеше да разбере.
Настани се отново до купола. Този път резачката задействува. Само за няколко минути отряза неравен кръг с диаметър два фута. Махна парчето и огледа отвора. После, когато насочи отново резачката, в приемателя му нещо изщрака: в ухото му прозвуча гласът на Лели:
— По-добре не се опитвай да се вмъкнеш. Аз съм готова за това.
Той се поколеба, застинал с пръст на спусъка, чудейки се какво може да е измислила тя в отговор. Заплахата в гласа й го разтревожи. Реши да отиде до прозореца и да види какъв номер му гласи, ако изобщо гласеше нещо.
Тя стоеше до масата, все още облечена в скафандъра, и се занимаваше с някакъв уред, който бе сложила там. Изминаха една-две секунди, преди той да разбере какво е предназначението му.
За горната част на масата по някакъв начин бе прикрепена една полунадута пластмасова кесия за храна. Лели нагласяше върху й метална пластинка с малък луфт между двете. Имаше и жица, залепена със скоч за горната страна на кесията. Очите на Дънкан се плъзнаха по жицата към един акумулатор, бобина и запалка, свързана със снопче от половин дузина динамитни пръчки…
Просветлението го хвърли в смут. Беше много просто — и щеше да бъде много резултатно. Ако въздушното налягане в помещението спаднеше, кесията щеше да се издуе, жицата — да направи контакт с пластинката, а куполът — да експлодира…
Лели завърши приготовленията си и свърза втората жица с акумулатора. Обърна се и го погледна през стъклото. Ядът му пречеше да повярва, че зад това глупаво учудване, застинало на лицето й, тя може би напълно съзнаваше какво върши.
Дънкан се помъчи да й заговори, но тя бе изключила приемателя си и не се и опита да го включи отново. Просто стоеше и го гледаше втренчено, докато той ревеше и беснееше. След няколко минути се приближи до един стол, привърза си пружиненото одеяло, седна и зачака.
— Е, добре — извика Дънкан в шлема си. — Но и ти ще хвръкнеш с него, дяволите да те вземат! — Това беше, разбира се, глупост, защото нямаше никакво намерение да унищожи купола или себе си.
До този миг не се бе научил да разбира какво става зад това глупаво лице — може да беше взела хладнокръвно решение, а може и да не беше. Ако въпросът се свеждаше само до натискането на едно копче, за да унищожи всичко наоколо, би могло да се разчита нервите й да не издържат. Но при сегашното положение копчето щеше да натисне той, щом успееше да пробие дупка за излизане на въздуха.
Отдръпна се отново, за да се закотви за площадката. Сигурно имаше _някакъв_ обиколен път, някакъв начин да се вмъкне в купола, без да намалява налягането… Няколко минути мисли усилено, но и да имаше такъв начин, не можеше да се сети — пък и нямаше гаранция, че ако тя се уплаши, няма да задействува сама заряда…
Не — нищо не можа да измисли. Оставаше само цилиндърът контейнер до Калисто.
Той вдигна очи към Калисто, който в момента висеше огромен на небето, а зад него стоеше Юпитер, по-малък, но по-ярък. Трудността беше не толкова в прелитането, колкото в кацането там. Може би ако успееше да уплътни контейнера с всичко, което намереше… После би могъл да накара хората от Калисто да го превозят обратно, а те щяха да намерят някакъв начин да влязат в купола и тогава Лели щеше много да съжалява, страшно много…
Оттатък площадката бяха наредени три цилиндъра, заредени и готови за използуване. Няма как, признаваше, че се страхува от кацането; но уплашен или не, ако тя не включеше радиото си, за да го изслуша, това беше единственият му шанс. А от бавене нямаше да спечели нищо, освен да намали запаса си от въздух.
Той взе решение и слезе от металната площадка. Включи леко реактивния двигател и прелетя през площадката до цилиндрите. Имаше опит с тях и лесно довлече най-близкия до рампата. Един повторен поглед към наклона на Калисто го успокои; поне щеше да стигне благополучно до него. Ако радиофарът им там не беше включен, за да се ориентира по него, можеше да им се обади по радиопредавателя на скафандъра си, когато се приближеше.
Цилиндърът не беше добре уплътнен. Той пренесе допълнителни уплътнения от другите цилиндри и го натъпка. Когато се спря, за да помисли как да го задействува, когато влезе вътре, усети, че започва да му става студено. Завъртайки копчето с едно деление, погледна циферблата на гърдите си — и мигновено разбра… Тя се бе сетила, че той ще прикрепи нови бутилки въздух и ще ги изпробва, затова бе повредила акумулатора или по-вероятно електрическата верига. Волтажът беше спаднал толкова, че стрелката едва мърдаше. От доста време вече скафандърът трябва да е губил топлина.
Знаеше, че не ще може да изтрае дълго — вероятно не повече от няколко минути. След първоначалния пристъп страхът изведнъж го напусна, отстъпвайки място на безсилен гняв. Тя му бе отнела последната възможност, но, ей богу, той нямаше да я остави да се отърве току-така. Щеше да загине, но само една малка дупка в купола, и нямаше да загине сам…
Студът го просмукваше, като че го плискаше с ледени вълни през скафандъра. Натисна копчето за включване на реактивния двигател и се донесе обратно към купола. Студът го вкочаняваше. Първо изтръпнаха краката и пръстите на ръцете. С огромно усилие едва успя да задействува реактивния двигател, който го закара отстрани на купола. Но беше нужно още едно усилие, защото увисна там, на около един ярд от земята. Резачката се търкаляше, където я бе оставил — на няколко фута от него. Напрегна се отчаяно да натисне копчето, с помощта на което щеше да се добере до нея, но пръстите му вече не се движеха. Плачеше и се задъхваше от усилие да го накара да заработи и от болката, причинявана от пълзящия по ръцете му студ. Внезапно усети в гърдите си мъчителна, раздираща болка. Тя го накара да извика. Отвори уста — и незатопленият въздух нахлу в дробовете му и ги смрази…
Във всекидневната на купола Лели стоеше и чакаше. Тя бе видяла как облечената в скафандър фигура прелетя над площадката с необикновена скорост. Разбра какво значеше това. Взривният й уред беше изключен; сега тя стоеше нащрек, с дебела гумена подложка в ръка, готова да запуши с нея всяка дупка, която би се появила. Чака една минута, две минути… Когато минаха пет минути, отиде до прозореца. Като прилепи лицето си о стъклото и погледна странишком, можа да види изцяло единия крак на човека в скафандъра и част от другия. Висяха хоризонтално, на няколко стъпки от земята. Гледа ги няколко минути. Постепенно се спущаха надолу, но това едва се забелязваше.
Отдръпна се от прозореца и отблъсна подложката от ръката си така, че тя прелетя през стаята. Една-две секунди стоя замислена. После отиде при лавиците за книги и извади последния том на енциклопедията. Запрелиства страниците и провери думата „вдовица“: точното правно положение и претенциите.
Намери лист и молив. Една минута се колеба, мъчейки се да си спомни това, което бе научила; после взе да записва цифри и те я погълнаха всецяло. Най-сетне вдигна глава и се взря в резултата: по 5000 лири стерлинги годишно в течение на пет години, при 6 процента сложна лихва, което възлизаше на солидна сумичка — малка, но цяло състояние за една марсианка.
Но после пак се поколеба. Лице, което не е застинало вечно в изражение на малко учудена невинност, вероятно би се намръщило леко в този момент, защото, разбира се, трябваше да се приспадне известна сума — около 2360 лири стерлинги.

Категории на статиите:
Разкази

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


*

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори