Едмънд Купър: Въпрос на време

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

edmundcooper
Ивайло Красимиров

Тънка ивица светлина се спускаше безшумно от черното небе към почти гладката равнина от лава и мястото за кацане, отбелязано с широк кръг. Ракетата увисна за миг, опряна за опашката си от зелен пламък. После стабилизаторите й докоснаха земята и пламъкът угасна.

След малко пътниците и екипажът, облечени в надувни комбинезони, излязоха през входния люк и слязоха по найлоновата стълба. Влекачът вече ги чакаше. Когато се настаниха удобно в продълговатото му ремарке, в което беше осигурено нормално атмосферно налягане, той зави и се насочи към купчинка пластмасови балони на около миля оттам.

Пет минути по-късно в космодрума, над чаши димящо кафе, пътниците предадоха на контрольора разрешителните си за влизане и бяха отправени към окончателното си местоназначение.

Между тях имаше един висок беловлас човек, който по външност и възраст като че ли опровергаваше снимката и клетвената декларация в разрешителното си. Контрольорът беше сериозно озадачен.

— Само за момент, професор Райгнер. Тук е отбелязано, че възрастта ви е четиридесет и пет години. Дали…

— Съвсем правилно — каза Ото Райгнер с тъжна усмивка. — Тъй като предвиждах известно съмнение, донесох също свидетелството си за раждане и препоръчително писмо. Ето ги.

Контрольорът взе документите и ги прегледа внимателно. По всичко си личеше, че са истински, но той пак не беше доволен.

— Отскоро ли е тази снимка, сър?

— Правена е преди три месеца.

— Но на нея вие изглеждате с двадесет години по-млад.

— Така е — съгласи се Райгнер спокойно, като прибра документите в портфейла си. Той явно не беше склонен да дава обяснения.

— Но…

— Ако мислите, че съм измамник, единственият ми съвет е да поискате справка от Земята. Предлагам ви да се свържете с Института по хидропоника[1], Полярен отдел.

Контрольорът явно се чувствуваше малко неудобно. Името Райгнер не беше съвсем неизвестно в научния свят и той не искаше да се излага.

— Не че сте измамник, сър — възрази той безпомощно. — Само че съм задължен да следя съответствието между фактите и данните.

— Тогава действувайте бързо — каза Райгнер. — Предстои ми спешна работа в Лунния град.

Контрольорът съзря изход от положението.

— При кого, сър?

— При координатора на изследванията за междузвездни полети.

— ИМП? Извинете за момент. Ще позвъня там да съобщя, че пристигате. — Той се обърна и тръгна към една служебна стаичка.

Усмивката върху лицето на Райгнер избледня.

— Там много ще се изненадат — каза той иронично, — ако чуят, че съм стар човек.

Контрольорът изчезна, като сви рамене наместо извинение. След две минути излезе от стаичката с донякъде успокоен вид.

— Очакват ви, професор Райгнер. От въздушния шлюз ще ви вземе лунно такси. Моля, минете оттук.

* * *

Ракетата такси кацна край източния въздушен шлюз на Лунния град. Тя бе изминала петдесетте мили от космодрума дотук точно за шест минути.

Когато излезе от въздушния шлюз, Райгнер завари куриер, който го чакаше. Той го поведе по широк път между редици хидуминиеви постройки към административната сграда. Скоро Райгнер се озова в някакво преддверие, вперил поглед в една врата с надпис „КООРДИНАТОР НА ИЗСЛЕДВАНИЯТА ЗА МЕЖДУЗВЕЗДНИ ПОЛЕТИ“, докато куриерът разговаряше с човека от другата страна.

Не го оставиха да чака дълго.

Райгнер чу, като казаха на куриера, че е свободен, после видя как на вратата се появи куполоподобната глава на Координатора.

— Заповядайте, професоре.

Седна срещу бюрото на Координатора и не прие предложената му като начало цигара. Райгнер бе подложен на бърз, внимателен оглед и същевременно забеляза, че координаторът Янсен скриваше умело учудването си.

— Удоволствие е да приема такъв виден биохимик — каза Янсен ласкателно. — С какво мога да ви бъда полезен?

Райгнер мина направо на въпроса:

— Вероятно вие сте толкова зает, колкото бях зает аз, докато най-после се наложи да дойда и да се срещна с вас. Затова няма да ви губя напразно времето. Кога за последен път имахте вест от Звездна база 3?

Янсен повдигна вежди.

— Звездна база 3 ли? Всъщност всеки момент очакваме обичайното обаждане. От три дни нямаме вест, в което, разбира се, няма нищо необикновено при пробния период. Очаквам…

— Опитахте ли се да установите връзка оттук? — прекъсна го Райгнер.

— Да, но не по спешност. Доколкото знаем, няма причина за паника. Коперник е широк петдесет и шест мили и около целия кратер има инсталации, управлявани само от една дузина хора, между които е и вашият брат… Какво имате предвид?

Професор Райгнер се облегна уморено на стола си.

— Звездна база 3 не съществува — каза той. — Не съществува и звезден кораб… Не ме питайте отде зная. Ще ви кажа, когато огледаме останките.

Янсен не беше от бавнореагиращите. Той натисна копчето на диафона и даде нареждания да се приготви инспекционна ракета. После се обърна отново към Райгнер:

— А какво е станало с персонала?

— Мъртви са — отговори Райгнер равнодушно. — Всички до един; ще ви покажа къде са труповете.

— А брат ви?

— И Макс е мъртъв. Но няма да го намерим… Не още.

Единственото, което направи впечатление на Янсен, беше пълната увереност на Райгнер. Ала Координаторът знаеше, че професорът за пръв път посещава Луната; как можеше тогава да му е известна катастрофата, новината за която още не бе стигнала до Лунния град?

Странно, Янсен нито за миг не се усъмни в професора. И изведнъж си спомни един интересен факт за братята Райгнер. Те бяха еднояйчни близнаци.

Внезапно Координаторът си представи мислено Макс Райгнер: висок, тъмнокос, енергичен мъж, който на вид нямаше и четиридесет години. После се вторачи недоверчиво в човека от другата страна на бюрото си — в човека с бяла коса и набръчкано лице; висок наистина, но съвсем съсухрен.

Ото Райгнер, изглежда, отгатна мислите му.

— Преди три дни — каза той — бях с двадесет години по-млад. И за това ще ви разкажа. Но по-късно.

От диафона на Координатора се чу глас:

— Инспекционната ракета е готова, сър.

— Благодаря ви. — Изведнъж Янсен съобрази, че не е твърде гостоприемен към тоя човек, който бе пропътувал двеста и четиридесет хиляди мили, за да се срещне с него. — Не желаете ли да си починете, преди да тръгнем, професоре? Или може би да хапнете? Коперник отстои на около хиляда и двеста мили оттук.

Райгнер поклати глава:

— За колко време може да се стигне дотам?

— За около четиридесет и пет минути.

— Аз преживявам с кафе и успокоителни лекарства — каза професорът. — И едното, и другото може да взема по пътя. Така е, когато човек за една нощ прескочи двадесет години.

Екваториалният кратер Коперник беше облян от зелената земна светлина. Взирайки се през визьора на шлема си, докато ракетата все още кръжеше на хиляда фута височина, професор Райгнер беше благодарен, че зеленото сияние смекчаваше резките контури на планините и пустите скалисти плата, които те обкръжаваха.

Янсен заговори на пилота:

— Слез край главните постройки… по-право до това, което е останало от тях.

Ракетата се спусна надолу, направи реверанс като балерина и кацна грациозно на опашката си. Още преди моторите да спрат, Янсен вече слизаше по стълбата. Райгнер тромаво го последва, тъй като засега не бе привикнал към слабото притегляне.

Закрачиха мълчаливо към един малък, несъмнено отскорошен кратер, заобиколен от няколко изкривени напречни греди и метални плочи, разкъсани и смачкани като хартия.

По личното радио на Райгнер долетя гласът на Янсен, остър и напрегнат:

— Изглежда, е било атомна граната. Но тук нямаше такива гранати.

— Не, имаха бракуван двигател „Азимов“ — каза Райгнер. — Макс го взе от една спомагателна ракета и промени синхронизацията. Искаше да е сигурен, че всички запаси ще бъдат напълно унищожени.

— Разбирам. — Координаторът вдигна парче метал и го заоглежда. — Какво знаете за междузвездния двигател „Азимов“?

— Само това, което ми каза Макс.

— Много ли?

— Боя се, че не е достатъчно, за да бъде от някаква полза. Моята специалност е биохимията, а не физиката на подпространството.

Янсен обикаляше полека миниатюрния кратер, като го оглеждаше с напрегната съсредоточеност. Райгнер се стараеше да не изостава от него.

— Мислите ли, че е бил невменяем? — запита Координаторът внезапно.

— Дайте ми конкретно определение за невменяемост и ще ви отговоря.

Гласът на Янсен звучеше много тихо, като че говореше на себе си:

— Пет години са много дълго време. Никой не може да извърши петгодишен рейс без последици. А този кръгъл глупак не искаше да се връща на Земята дори за два-три месеца. Твърдеше, че е винаги способен да извърши преход плюс две… И ето как завършва това.

— Завършило е с преход плюс десет — каза Райгнер спокойно. — И повече е щял да постигне, но импулсният преобразовател е изключил. Тогава е разбрал, че когато Азимов е конструирал първоначалния модел, не е предвидил всички последици при надхвърлянето на светлинната бариера. Според Макс Азимов просто се е надявал да създаде двигател, с който хората да стигат до звездите в течение на един човешки живот. Бил е готов да се задоволи с безопасен преход минус пет. Изглежда, не му е дошло на ум, че ако човек действително успее да навлезе в плюсовия диапазон, открива му се възможност за безкрайно дълги поредици. Когато Макс достигнал плюс десет, се сетил, че периодът на прехода може да се удължава, като при безкрайност би се свел до един миг — тогава сигналите щели да се връщат от всички части на космоса едновременно. По този начин звездният кораб можел да прескача от галактика на галактика, без, буквално казано, да губи каквото и да е време.

— Десет пъти по-бързо от светлината! — възкликна Янсен. — Дявол да го вземе, той трябва да е бил луд! Дори и да го е постигнал, каква полза от това? Какво би могъл да чувствува човек при скорост десет светлинни години на земна година?

— Това е абсолютната продължителност — каза Райгнер. — Може да се нарече единствено с името „насочена неподвижност“. Всъщност човек ще пада през тъканта на пространството, докато достигне предварително определеното намаляване на скоростта. Когато забави до скоростта на светлината, ще излезе пак във временно-пространственото измерение. Ще да влезе отново в действителния свят, такъв, какъвто изглежда на ония, които съществуват при подсветлинни скорости. В процеса на това навлизане може да придобие способност да се ориентира — тоест да избере желаната звездна система и да използува нейната подсветлинна скорост като един вид спирачна бариера. Ефектът ще бъде като при ракета, забавяна от гъста атмосфера, само че в този случай атмосферата ще се състои от поредица електромагнитни полета. Във всеки случай такава беше теорията на Макс. И той я доказа.

Лицето на Янсен беше почти напълно скрито от шлема му, но гласът му трепереше от вълнение.

— Той е могъл да я докаже само като пътува до някоя звезда. Но дори да се е опитал да стигне до Проксима от Центавър, близо една година не би могъл да се върне с доказателството. Освен ако преходът е бил повече от плюс десет.

Професор Райгнер мълча няколко минути. После каза:

— За отиване до Процион и връщане обратно, мисля, са нужни двадесет и една светлинни години. Представете си степента на ускорение, ако този път може да се измине за четири дни.

— Да не искате да кажете, че…

— Съжалявам, че съм принуден да играя ролята на загадъчен, Координаторе, но за да ви убедя в обяснението си, се налагаше да ви докажа, че База 3 е унищожена и че не съществува звезден кораб. Истината е толкова невероятна, че не може без доказателство.

Янсен гледаше разрушените инсталации.

— Бих се учудил, ако истината не беше невероятна — каза той сухо. — Впрочем къде са труповете?

Райгнер посочи. На четвърт миля разстояние, до останките на една жилищна постройка, стоеше лунен влекач.

— Те са знаели твърде много. Помогнали са за усъвършенствуването на двигателя „Азимов“. Видели са как той е достигнал преход плюс десет със спомагателната ракета. Затова Макс ги е убил.

— Но защо, за бога?

— Вие самият намекнахте за невменяемост, но не е толкова просто. В течение на пет години Макс не се замисляше до какви усложнения ще доведе успехът. После, когато теорията стана факт, когато беше във възможностите му да даде на човечеството средство за овладяване на междузвездното пространство — дори за установяване на господство над галактиката, — той изведнъж разбра, че човекът още не е готов да използува такива чудовищни възможности. За нещастие двигателят „Азимов“ не беше само негова тайна. Ако унищожеше звездния кораб и спомагателните ракети, пак щяха да останат хора, способни да построят други. Затова ги е убил.

Докато Райгнер говореше, бяха тръгнали към влекача.

— И все пак това отговаря на дефиницията ми за невменяемост — каза Координаторът мрачно. — Човек не е в състояние да взема сам такива решения. Не може да се нагърби като върховен съдник да решава сам кое е добро за целия човешки род… Вие споменахте за Процион. Значи ли това, че той е тръгнал с кораба на пробно пътуване? Не разбирам.

— Последното доказателство — рече Райгнер — е, че какъвто и да беше Макс, все пак си остана учен. Трябвало да се увери извън всякакво съмнение, че човек може да оживее при прехода… и че не е убил колегите си напразно.

— Той трябвало да се увери — изръмжа Янсен ядно. — А ние, останалите, сме без значение.

— Не съвсем — отвърна професорът. — Макс си взе свидетел, човек, който има добър шанс да оцелее. Не искаше да ви остави с една неразрешена загадка.

— Кого взе?

— Мен — отговори професор Райгнер.

Бяха стигнали до влекача. В херметизирания му отсек имаше единадесет грижливо наредени трупа. Но въздушният шлюз беше отворен. Янсен пропълзя през него и огледа умрелите. Нямаше никакви следи от насилие.

— Нужно ли е единадесет души да умрат, за да се спаси човечеството? — В гласа му имаше горчивина. — Дори и да е така, не мисля, че тия младежи биха оценили историческата перспектива. Как го е направил?

Райгнер се взираше печално в труповете.

— С въглероден окис. Станало е, преди да установим връзка. Сигурно не са се мъчили.

Янсен излезе от влекача, като затвори подире си въздушния шлюз. Той изгледа професора изпитателно. Но земната светлина, която блестеше във визьора на шлема му, добре скриваше изражението на Райгнер.

— Да бъдем откровени, професоре. Вие нито веднъж досега не сте били на Луната, а предприемате пробно пътуване с кораб, използуващ двигателя „Азимов“. Никога не сте били в База 3, а знаете всичко за унищожаването й. Възрастта ви е четиридесет и пет години, а изглеждате на повече от шестдесет. Мисля, че е време да съобщите някои малки подробности.

Зловещият смях на Райгнер прозвуча по приемателя му като рязко грачене.

— Има още нещо, Координаторе. Звездният кораб трябва да се върне след около двадесет часа.

Програмиран е да се разбие тук, на Коперник.

Нищо вече не беше в състояние да учуди Янсен.

— Естествено, ще се разбие — иначе ще излезе, че сме усъвършенствували двигателя „Азимов“. Но защо е избрал именно Коперник? Защо трябва да се върне тук?

Райгнер заговори бавно:

— Представяте ли си колко е самотно да умреш сред звездите? Знаете ли, Макс не беше толкова жесток. Тези, които уби, му бяха приятели, хора, с които работеше и живееше в един свят. Така той ще се върне при тях, ще направи същата саможертва. Кой знае? Може би по този начин ще оповести успеха си.

— Невменяемост — произнесе Координаторът глухо. — Това е единственото възможно обяснение… А сега не е зле да ми разкажете всичко от самото начало.

— Това е много дълга история. Ако на борда на ракетата е останало кафе, бих пил една чаша. А вие ще можете да слушате в уютна обстановка.

Двамата тръгнаха да се връщат и закрачиха бавно по пепелявата, гола скалиста повърхност към инспекционната ракета. Стъпките им се наслагваха върху поразително пресните следи на хората, които бяха вече мъртви, и на човека, който се намираше на разстояние, измеримо само със светлинни години.

Скоро стигнаха до ракетите и се заизкачваха по стълбата. А зелената земна светлина се лееше с равномерна яркост над кратера Коперник — огромна празна чаша, осеяна тук-там с късове изкорубен метал като доказателство за вече вкаменена трагедия. И цялото езеро от пепеляви скали бе опасано от назъбени неерозирали планини, натежали от тайните на един милиард години.

Макс Райгнер и Хагарти, електронният инженер, бяха в радиокабината и чакаха момента за изстрелване, като запълваха времето си със съдбоносен и обичаен спор. Извън лабораторния отсек, на три мили разстояние, експерименталната ракета хвърляше тънката си продълговата сянка върху дъното на кратера. Слънцето вече се бе снишило над планините. След няколко часа резките контури на Коперник щяха да се смекчат в зеления здрач. Но тогава „Пилот 7-Марк III“ нямаше да стои и да лъщи като дебела метална пура в пустия кратер. Той щеше да е излязъл от подсветлинното си съществуване и да лети с радиационна плюсова скорост из невъобразимите простори на галактичната пустиня. Или пък, ако не успееше да премине светлинната бариера, от него щеше да остане само тънка ивица пара, носеща се с увереността на охлюв към някоя готова да го погълне звезда.

Макс Райгнер възлагаше големи надежди на „Пилот 7“. Двигателят „Азимов-Марк III“ беше преустроен така, че диамантените оси бяха заменени с вибратор, а работата на Хагарти върху деутеронния излъчвател бе увеличила полезното му действие с 93 процента. Но Макс гледаше на това оптимистично главно защото интуицията му подсказваше, че повече подобрения не могат да се направят и че сега остават само две прости възможности. Или ще постигне плюсов преход, който ще се увеличава, докато импулсният повторител направи засечка, или най-после ще се убеди, че техниката на Азимов е губене на време. Ала след петгодишен усилен труд, възнаграждаван единствено с провали, Макс Райгнер все още имаше вяра в двигателя „Азимов“. Сега, когато техническите дефекти бяха отстранени, сега, когато полезното действие на деутерона бе увеличено, може да се стигне до един-единствен резултат…

Макс се взираше нетърпеливо в наблюдателния екран, в огнения силует на „Пилот 7“. Още двадесет минути и ракетата ще изчезне в пламтяща дъга. Започна да се безпокои за радиостробоскопа и да се пита колко ли ще издържи импулсният преобразувател, а същевременно се мъчеше да слуша това, което говори Хагарти.

Електронният инженер развиваше любимата си тема:

— Значи ще се стигне до сблъсък. Светът съществува не благодарение на любовта или на парите, а благодарение на добрия стар сблъсък, който се свежда просто до „цапардосай го и граби“. Вземи за пример динозавъра; вземи неандерталския човек; вземи цивилизациите на Египет, Гърция и Рим. Какво ги е накарало да напуснат сцената? Какво ги е накарало да си стегнат багажа и да напуснат окончателно историята? Същият сладък, прост сблъсък. Или да поставим въпроса на чисто физическа основа. Да го наречем търкане. Рано или късно се натъкват на нещо по-силно от тях. И то ги изтиква. Това е основният закон, Макс. Човекът срещу превъзхождащи го сили, цивилизацията срещу превъзхождащи я сили, видът срещу превъзхождащи го сили. Целият проклет космос представлява заговор, скроен срещу всяко отделно живо същество. И втълпиш ли си, че си достатъчно цивилизован, за да просъществуваш, без да разчиташ на това примитивно движение, при което ти скалпираш ближния си, преди той да те е скалпирал, по-добре седни и си напиши завещанието. Защото си назадничав. Ето това е бедата на Земята в момента. Цялата планета се е размекнала. Знаеш ли какво е нужно, за да си възвърнем тази загубена мъжественост?

Макс Райгнер се загледа в образа на „Пилот 7“ и прокара ръка през тъмната си коса.

— Аз си имам свои погрешни разбирания — каза той сухо, — но не е зле да чуя и твоите.

— Двигателят „Азимов“ — обяви Хагарти, — с преход плюс сто.

— Доизясни се. Ако всички тук сме спасители, добре е да го знаем.

— Извади годините от светлинните години — заобяснява Хагарти, като си взе цигара, — какво получаваме? Звездни кораби. Стотици. Цели флоти. Кръстосват галактиката и търсят плячка. Като римляните, когато се вкопчили в Африка, или испанците, когато слезли на мексиканския бряг, или англичаните — в Индия. Ние ще сложим началото на нова ера в изграждане на империя. Слънчевата система срещу останалите. Представяш ли си след сто години Слънчевата система да е с може би сто обитаеми планети под наша власт? Такава задача е в състояние да възвърне силата на човечеството. А ние всички тук сме предопределени да сложим началото на нова епоха в историята. Ако този двигател „Марк III“ успее, Кортес, Александър Велики и другите ще изглеждат като палави деца в сравнение с нас.

— Ако разсъждавах така — каза Райгнер хладно, — още сега бих унищожил експерименталните ракети. И бих си поставил за цел да проваля всички други проекти за пътешествия до звездите.

Бедата е там, че ти, Хагарти, си просто един глупав анахронизъм. Твоята гнусна, жалка дивашка душица ламти за власт и богатство.

— Ние сме в космическата джунгла — ухили се Хагарти. — Налага се да търсим кокосови орехи и да се пазим от тигри.

— Ние сме в космическата лаборатория — възрази Райгнер. — Дошли сме тук, за да правим опити и изследвания, а не да си губим времето, като си крадем взаимно епруветките.

Хагарти се развесели още повече.

— Ти ще бъдеш ученият, аз ще съм горилата. Историята е на моя страна. Какво става с всяко хубаво изобретение, поднасяно от господа учените? Горилите го грабват, за да го използуват за свои цели — от направата на наконечници за стрели до разпадането на атома, от вятърните мелници до слънчевата енергия. Те ще грабнат и двигателя „Азимов“. Много скоро цели кораби с образовани горили ще сноват около звездите, ще използуват ядрени, ултразвукови, термични двигатели и какво ли не друго, за да белят своите небесни банани. Кой знае, може и аз самият да бъда там — да си заградя един милион акра на планетата Хикс или да организирам група от триноги носачи.

Макс Райгнер погледна часовника, после завъртя копчетата на екрана, за да получи по-ясен образ на „Пилот 7“. От стенния високоговорител долетя глас: „Пет минути до старта.“

Физикът изгледа замислено Хагарти.

— Ти си третокласен циник и първокласен глупак. Ако изобщо четеше история, щеше да разбереш, че пиратството, от което явно се възхищаваш, едва не е ликвидирало планетата — докато науката не принудила юначагите, дето викат „граби“, или да работят като хората, или да умрат. А сега ти искаш да започваш наново същата кървава игра в космически мащаб. Нима никога няма да се научите? Не можете ли да проумеете, че рано или късно грабителят ще грабне нещо, което не е лъжица за неговата уста? А какво ще стане, ако стигнеш до звездите и завариш там други образовани горили, които имат зад гърба си по-добра наука? Ще ги приемеш като партньори в играта, предполагам, докато не открият родната ти планета и сами не се заловят да я колонизират. Или да я унищожат.

— Три минути до старта — обяви стенният високоговорител.

Хагарти изпусна облаче дим и угаси цигарата си.

— Оцеляват най-пригодените — каза той. — Ако са достатъчно пригодени, за да ни натупат, да заповядат. Такъв е законът на космическата джунгла.

— Космическа лудост! Ти си емоционално изостанал. Представяш си звездния кораб като галактически пиратски кораб. За мен той е изследователски кораб — средство за пътуване и проучване, а не за пътуване с грабителска цел. Преди да предам успешния звезден двигател на банда кръвожадни пирати, аз бих унищожил или него, или тях. Стига си дрънкал вече, залавяй се на работа с вълшебната кутия. Искам абсолютно точна стробография.

— Дано да има късмет — забеляза Хагарти, като погледна „Пилот 7“. — Прототип „Санта Мария“ — звезден вариант… Знаеш ли, ти ми харесваш, Макс. Чуден парадокс си ти. Мислиш, че си просто миролюбив учен, а в сърцето си жадуваш да убиваш като нас. Единствената разлика е, че ще убиваш за идеи, а не за вещи.

— Една минута до старта — произнесе стенният високоговорител. — Четиридесет и пет секунди… тридесет секунди… петнадесет секунди… десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, една, нула!

Наблюдателният екран блесна внезапно, когато подемната ракета вдигна „Пилот 7“ от Коперник. След още няколко минути, като излезеше от гравитационното поле на Луната, щеше да бъде включен ускорителят. После, когато той спреше, трябваше да влезе в действие двигателят „Азимов“. Импулсният преобразовател вече бръмчеше в интервали от една секунда.

Макс Райгнер гледаше как експерименталната ракета се устреми безшумно нагоре, сякаш подхваната от невидимо колело. Тя прелетя над планините, осветена ярко от слънцето.

Нямаше какво повече да се гледа. Той се обърна към импулсния преобразовател и зачака. Апаратът продължаваше да бръмчи равномерно и на тънката хартиена лента започнаха да се появяват цифри. Макс следеше Хагарти, надвесен над радиостробоскопа като гигантски паяк, пръстите му регулираха внимателно скалата, очите му бяха впити в играещата червена стрелка, докато автоматичният писец записваше диаграмата на трептенията.

В напрегнатия мозък на Райгнер започна да се повтаря настойчиво една мисъл: „Горилите грабят… горилите грабят… горилите грабят…“ Тя стана безсмислена — хипнотично заклинание.

Той гледаше цифрите, които излизаха от импулсния преобразувател: 1,00… 1,00… 1,01… 1,01… 1,00… 1,01… 1,01…

На Райгнер се струваше, че долавя леко променения интервал, че може да определи по слух разликата от една стотна от секундата. 1,00… 1,01… 1,02… 1,02…

Щом цифрите започнаха да се сменят, разбра, че двигателят „Азимов“ работи. Сега, когато „Пилот 7“ преминаваше към близките подсветлинни скорости, цифрите щяха рязко да отскочат нагоре. Или пък щеше да настъпи многозначителна тишина. Последният експериментален кораб бе експлодирал и престанал да съществува на 1,70. При повече от сто хиляди мили в секунда той навлизаше в пространствено-временен сектор, който физически му беше невъзможно да заеме.

Системата за проверка на скоростта беше удивително проста. „Пилот 7“ издаваше бръмчащи сигнали с честота по един в секунда. Ако накрая тези сигнали започнеха да се получават по веднъж на две секунди, това значеше, че корабът е достигнал пределна скорост — тоест скоростта на светлината. Всяко следващо увеличаване на интервала щеше да означава, че светлинната бариера е премината й че е постигнато пълно потапяне в космическото пространство. От този момент теоретически нямаше да има по-нататъшни физически кризи — и нищо не можеше да попречи на „Пилот 7“ да достигне безкрайно ускорение.

„Горилите грабят… горилите грабят… горилите грабят“ — мислеше си Райгнер машинално. И изведнъж чу, че бръмчащите сигнали се промениха — преминаха на по-ниска нота. Разликата в интервала беше очевидна. Стойностите върху хартиената лента бързо растяха:

1,20… 1,25… 1,31… 1,38… 1,46… 1,54… 1,64…

„Горилите грабят… горилите грабят… горилите грабят…“ На челото на Райгнер изби пот. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва можеше да държи устойчиво хартиената лента. Цифрите започнаха да играят пред очите му — ритмичен дивашки танц.

— Божичко, минахме! — с дрезгав глас извика Хагарти. Червената стрелка се наклони силно, после се закова. Кривата не приличаше вече на планинска верига, а стана равномерна парабола.

1,75… 1,86… 1,98… „Пилот 7“ превишаваше 180 000 мили в секунда. После бръмченето премина на интервал от две секунди. Усещаше се леко колебание, внезапно изменение в звука. Хагарти хвърли уплашен поглед към началника си и в същото време радиостробоскопът угасна.

Но от импулсивния преобразовател продължаваха да излизат цифри:

2,21… 2,35… 2,54… 2,66…

— Светлината! — изрева Хагарти. — Ей богу, надминахме я! Победихме я!

— Слушай звука — сопна се физикът, — започва да пулсира! — И пак това проклето заклинание, което се нагаждаше към ритъма на сигнала. „Горилите грабят… горилите грабят… горилите грабят…“

2,83… 3,01… 3,20… 3,40… 3,61… 3,83… 4,07…

— Шестстотин хиляди мили в секунда! — ахна Хагарти. — Боже всемогъщи! Ще достигнем милиона!

— Тихо, глупак такъв! — Гласът на Райгнер беше изтънял, готов да секне.

4,32… 4,68… 4,85… 5,13… 5,42… 5,72… 6,03… 6,35… 6,68… 7,02… 7,37… 7,75… 8,14… 8,54… 8,95… 9,37… 9,80… 10,24… 10,69… 11,15… Тишина. Звукът премина в стенание и внезапно изчезна. Импулсния преобразовател угасна.

С пребеляло лице Райгнер се тръшна на креслото си, без да смее да заговори.

— Преход плюс десет — прошепна Хагарти. — Два милиона мили в секунда. Дявол да го вземе, цели два милиона мили в секунда! Дай ми крила и ме наречи ангел. Ей богу, направо пробихме дупка в пространството. След десет години ще имаме цяла флота, ще бръмчат из галактиката. — Гласът му се извиси весело. — Да живее старата Слънчева система и трикратно „ура“ за господа учените!

Райгнер не каза нищо. Той седеше свит в креслото си, вторачен напред с невиждащи очи. Но мислено си представяше „Пилот 7“ понесен стремглаво през подпространствена пустота. И го бе яхнала широкоплещеста маймуна с глупава зъбата усмивка.

След малко в радиокабината влязоха и други. Те изгледаха Райгнер любопитно, после заслушаха крайно драматичния разказ на Хагарти за увеличаването на скоростта и техническите изводи от това. А след известно време Райгнер дойде на себе си. Той слушаше поздравленията, позволи да му стискат ръката, да го тупат по гърба, изобрази неопределена усмивка и измънка думи, които нямаха никакъв смисъл за него.

Усещаше смътно, че го водят в жилищния отсек, че се отварят бутилки, че се вдигат наздравици. После Хагарти с иронично пламъче в очите го подкани да произнесе официална реч.

Райгнер събра сили и заговори. И докато говореше, погледът му обикаляше кръга от добре познати лица. Като че ли търсеше нещо — нещо, което знаеше, че никога няма да намери.

Хората от Звездна база 3, наблюдавайки началника си, виждаха в странния блясък на очите му картина на слънчевата експанзия, мечтата за родена в космоса цивилизация, прокарваща мостове в междузвездните пространства — може би дори в последната фаза обединен отрязък от галактиката, управляван от благодушните земни деспоти. Всичко това и повече от това щеше да бъде възможно, когато се построят звездни кораби, използуващи усъвършенствувания двигател „Азимов“ и с екипаж от изследователи, решени да „умиротворят“ другите форми на живот на другите планети в името на прогреса.

Но очите на Райгнер блестяха само от сълзи. Няма да има велик поход към звездите, небесен Клондайк, щурм на образованите горили, искащи да утолят земната си алчност за далечни светове.

Той гледаше тъжно малкия кръг от хора — хора, които бяха работили с него върху двигателя „Азимов“ месеци, в някои случаи дори години. Хора, които споделяха неговата вяра. Хора, които трябваше да умрат.

Райгнер се проклинаше мълчаливо, че първо е учен, а след това — човек, че е специалист и следователно само един умен идиот, че съсредоточава вниманието си върху средствата, а забравя напълно целите. Че не бе разбрал, че човечеството е все още недодялан хлапак.

Щом му се представи възможност, той се измъкна от общото празненство и се запъти към спалнята. Легна на койката си, затвори очи и се помъчи да си отпочине. Но когато сънят дойде, не му донесе никаква отмора — само сънища, символизиращи това, което искаше да забрави.

Райгнер се събуди, когато всички други си бяха легнали, запали лампата над койката си и видя, че е спал шест часа. Реалността на постижението му — защото по същество успехът принадлежеше на него — отново нахлу в съзнанието му. И в същия миг разбра последиците.

Искаше да отложи, но нямаше нужда да отлага. Нямаше основание. Всъщност, ако ще го прави, трябва да го направи бързо. Време беше да се свърже с координатора Янсен в Лунния град и да му предаде резултатите. Много скоро тишината в Звездна база 3 ще обезпокои Лунния град. Ще пратят някого.

А и самият звезден кораб не даваше основание за отлагане. Той бе седял търпеливо на опашката си в пустия кратер повече от петнадесет години — откакто Конрад Азимов поведе двойника му на пътешествие, което завърши с мълчание. Райгнер знаеше защо Азимов не се бе върнал. Корабът се бе изпарил още преди да достигне фазата на прехода. Но сега първоначалният модел беше заменен с „Марк III“ — еднакъв с оня, който бе работил успешно на „Пилот 7“. Оставаше му само да се качи на борда, да затвори входния люк и да включи мотора, за да излети.

Разглеждайки положението, докато лежеше на койката си в полумрака, Макс Райгнер изведнъж се почувствува спокоен — по-спокоен от когато и да било. Той се вслушваше в тихото, равномерно дишане на другарите си и чертаеше своя план за действие.

След известно време стана безшумно и се промъкна на пръсти до вратата. В преддверието облече надувен комбинезон, после продължи към въздушния шлюз.

Няколко секунди по-късно излезе от жилищния отсек и се озова сам под черното, обсипано със звезди небе. Слънцето бе изчезнало напълно, оставяйки само мътнозелената светлина от Земята, която създаваше странната илюзия, че планините на Коперник се движат в дългата лунна нощ.

Една-две секунди Райгнер гледа звездите, после закрачи бързо по скалистото дъно към химическата лаборатория. След малко се върна, натоварил два газови цилиндъра на малка количка. Закара ги до въздушния шлюз на спалнята и един по един ги стовари там. После затвори външната врата, повиши налягането и накрая свали шлема си, за да може да чува.

Внимателно вкара цилиндрите в общата спалня. Спря се неподвижно и се ослуша, докато се убеди, че никой не се е събудил. Тогава отвинти кранчетата. Съскането на излизащия въглероден окис му се струваше като грохот на земни бързеи, но никой не помръдна. След две-три минути излезе, затваряйки тихо вратата подире си.

През следващите няколко часа Макс Райгнер продължи безмилостната си унищожителна работа с огромна енергия, като почти не си даваше време нито за почивка, нито за размишление. Всичко на Коперник трябваше да бъде унищожено — с изключение на звездния кораб. Да се заличат завинаги документите за техниката на „Азимов“ и усърдните изследвания, които бяха довели до нейното усъвършенствуване.

Той взе един пътнически влекач и предприе рушителната си обиколка из кратера. Във всяка лаборатория, във всяка работилница, във всяко складово помещение използува каквито материали му попаднеха под ръка — летливи горива, твърди експлозиви, стари ракетни мотори и дори два двигателя „Марк I-Азимов.“ В електроцентралата разби регулаторите на атомния реактор и още докато се отдалечаваше, цялата инсталация се вдигна безшумно във въздуха като огромно огнено кълбо.

Накрая остана само една група постройки — спалнята и жилищният отсек. Обърна влекача и пое обратно през кратера, карайки като луд е пълна скорост по неподатливата скала. Унищожителната обиколка бе обхванала повече от сто мили.

Скоро на хоризонта се показа звездният кораб — висока, стройна колона, насочена зловещо към огромните звездни бездни. Той го отмина, без да спира. Предстоеше му да извърши последния акт на унищожение, преди да започне съдбоносното пътешествие — преди да започне окончателното изпитание на двигателя „Азимов“, за да види дали едно човешко същество може да издържи на прехода.

Внезапно бе поразен от една мисъл. Ами ако бе убивал напразно? Ами ако беше невъзможно жива материя да издържи на големия скок? Ами ако изобщо не бе възможно кораби с образовани горили да застрашават звездите?

Но в сърцето си Райгнер не вярваше, че може да не успее, не бе способен дори да го допусне. Звездният полет несъмнено щеше да бъде травматичен, но човек се е научил да издържа на травма, съумял е да оцелее след най-голямата травма — раждането. Това също можеше да се окаже нещо като раждане.

Влекачът спря. Райгнер видя как собствената му ръка изключи мотора. С учудване забеляза, че отново е в спалнята. Скочи от влекача и тръгна към въздушния шлюз. Когато минаваше през него, машинално свали шлема си.

Сега не се чуваше никакъв звук от дишане. Нямаше смъртоносно съскане на въглероден окис. Цилиндрите бяха празни. Телата лежаха абсолютно неподвижни по койките. Райгнер усети предупредителна тежест, олюля се леко и побърза да сложи отново шлема си. След това се опита да запали централното осветление и едва когато то не задействува, се сети, че бе взривил, електроцентралата. Откачи фенерчето от колана си и започна обиколка за оглед на мъртвите.

Никакви признаци на напрежение. Лежаха напълно спокойни. Все едно, че още спяха. Погледна Хагарти — очи затворени, устни стиснати, но все с оная ужасна усмивка.

Райгнер бе възнамерявал да унищожи всичко, но не можеше да си наложи да унищожи труповете. Докато ги пренасяше един по един до влекача, се чудеше защо постъпва така.

Те бяха мъртви и нищо по-лошо не би могло да им се случи. За тях нямаше значение дали телата им ще хвръкнат на парчета, или ще бъдат запазени като мумии в лунния вакуум. Помъчи се да си спомни дали някога бе вярвал в духове.

Най-после унищожителната работа свърши. С разрушаването на спалнята и жилищния отсек Звездна база 3 беше напълно заличена. От тази експериментална станция, създадена заради предположението, че човечеството ще достигне звездите, бяха останали само два влекача, единадесет трупа, един звезден кораб и един човек, който бе избрал най-изтънчения начин за самоубийство, измислен досега.

Скоро щеше да има само влекачи и трупове, обвити в непроницаемия пашкул на тишината.

Макс Райгнер закрачи към звездния кораб. Разстоянието беше голямо и можеше да използува влекач. Но предпочете да върви пеш. Искаше да усети твърдата почва под краката си. Ала най-главното: беше готов да даде всичко (ако бе останало нещо за даване), за да свали шлема си и да вдиша още веднъж животворния въздух на Земята. Вървешком гледаше зеленикавите пластове лава, зелените планини на Коперник и се мъчеше мислено да облече техните очертания с трева и дървета и с вече почти забравената красота на реките.

Пристигна при кораба много рано, знаейки, че винаги щеше да бъде много рано. Когато се качи на борда, започна да се пита колко ли време щеше да бъде нужно на двете останали звездни бази на Луната, за да влязат в крак с проекта „Азимов“.

Двадесет години? Петдесет? Сто? Трудно беше да се каже, защото вървяха по различни пътища. Все още работеха върху атомни системи. Никой освен Макс Райгнер не бе имал достатъчно вяра в техниката на Азимов, за да губи времето си с проблемите на някакъв си непонятен преход. Математиците се смееха и казваха, че теоретически това е възможно, но… Стандартните физици само повдигаха рамене.

Конрад Азимов е бил луд, очевидно такъв бе и Макс Райгнер. Щом иска да гони някакъв мираж, няма да го спират, но няма и да му помагат. Това беше една от причините да има само единадесет помощници в База 3, докато другите бази разполагаха с екип от по петдесет души. Администрацията можеше да си позволи лукса да пропилее известно количество пари, но не прекалено много.

Като затвори подире си входния люк и така окончателно се откъсна от света, който разбираше твърде малко и винаги знаеше твърде много, Райгнер заключи, че може би ще минат поне сто години, преди човешки същества да успеят да преодолеят междузвездните пространства.

Достатъчно ли беше това време, за да се откажат образованите горили от грабителските си амбиции? Не знаеше. Можеше само да се надява.

Качи се в навигационния отсек, извади звездна карта, затвори очи и сложи пръст на нея. Процион. Близка звезда. Изпитваше глупава радост.

Напразно си губи времето да работи с компютъра и автопилота, да изведе програмните уравнения. Накрая краката му се подкосиха и усети глад.

Промъкна се до столовата и намери някаква храна, която изяде седнал до един наблюдателен илюминатор и вторачен в сиво-зелените сенки на Коперник. Струваше му се, че изобщо не е в състояние да усети вкуса на храната, но скоро мъчителният глад се уталожи. А това беше достатъчно.

Накрая се върна в навигационния отсек и легна на кръглата койка до главното табло. Няколко секунди гледа множеството осветени уреди, после избра едно червено копче и го натисна силно. Променливите мотори потрепериха и заработиха.

Той бе очаквал преходът да бъде нещо като леден мехур от тъмнина или водовъртеж, който ще го лиши от всякакво усещане. Мислеше, че при подпространственото съществуване изчезва всякакво чувство, дори всякакво възприятие. Ала грешеше.

Преходът беше космическо съответствие на зората — пепелява светлина, която се засилва, прониква в целия звезден кораб, излъчва се от самите молекули, които, минавайки светлинната бариера, загубват своята реалност и стават просто сенки на синтезиран енергиен модел.

Преходът беше леко вълнение, особено блещукане — като раздвижени отражения във вир. Той беше ритмичен покой, танц на неподвижността, тихи води под едно вълнуващо се море от светлинни години.

Преходът беше струна на паметта и най-вече абсолютна самота. Дълга панорама от запомнени сънища.

Звездният кораб, черупка без съдържание, летяща крепост на покоя, бе минал свободно през огледалото на пространството и времето. Единственият континуум сега представляваше светлосива зора, липса на движение в плавното падане към съществуването.

Райгнер се давеше. Сивият порой се въртеше около него, размествайки всяка частица от живота му във внезапно изострения калейдоскоп на паметта.

А над поредицата от живи картини — видението на детството, необикновено ярките образи на земния живот — вземаше връх лицето на един познат странник.

Дали беше собственото му отражение? Не. Имаше тънка разлика. Смътна бъркотия. Загадката го измъчваше до момента, когато потресен разбра, че това е лицето на брат му.

За пръв път, откакто „Пилот 7“ се бе вдигнал от Коперник, си спомни за Ото. Във всичките му мисли, във всичките му сметки Ото беше бяло петно.

Но сега лицето стана по-отчетливо, по-реално. Дори по-реално от самия него. Сякаш колкото по-реален ставаше Ото, толкова повече той, Макс, избледняваше. Като че ли той, звездният кораб и дори самият преход се бяха превърнали чисто и просто в сън, простиращ се през светлинната бариера обратно към пространство-временен свят; и през всичко това, през едно ултраизмерно царство на телекинезата или извънсетивното възприятие се стигаше до потънал в мрак друг интелект, който става приемател.

Макс смътно се опита да си спомни психологическата теория за емпатията — einfühling — по отношение на близнаците и суперблизнаците. Но това се оказа непосилно за него. То пречеше на растящата реалност на Ото. Такова нещо не можеше да се разгледа добре в свръхестествения сумрак.

Затова зачака, опитвайки се да не мисли, че ще се удави. Мъчеше се да се убеди, че сивият поток на зората — водовъртежът на изолацията — накрая ще се отдръпне.

И подтикван от пълната самота на прехода, отчаяно затърси другарство, овеществи един жив сън, овеществи един свидетел в първото пътешествие до звездите…

Координаторът Янсен гледаше човека отсреща, който спокойно отпиваше от кафето си.

— И твърдите, че въпросът бил само да установите връзка?

— Аз не употребих думата „само“ — отвърна Ото Райгнер. Поколеба се и добави: — Представете си го като някакъв резонанс, неограничен от време или пространство.

— Дявол да го вземе, звездният кораб не е бил нито във времето, нито в пространството — възрази Янсен раздразнено. — Нима се мъчите да ме убедите, че това извънсетивно възприятие може да действува на подпространствено равнище?

— Защо не? — каза професор Райгнер. — Вземете например предусещането. То е установен научен факт. Хора, надарени с тази способност, могат да предричат бъдещи събития при лабораторни условия. А къде се намира събитието в момента на предричането? То не е нито в пространството, нито във времето. Още не е възникнало.

— От подпространството ли ще възникне? — запита Янсен скептично.

— Може би; не зная. Искам да изтъкна само, че събитието трябва да има известно условие за съществуване на равнище, което не можем да доловим с нормалните си възприятия.

Координаторът гледаше навъсено от наблюдателния купол на ракетата, сякаш немите скали на Коперник щяха да потвърдят или отхвърлят по някакъв начин това фантастично обяснение.

Най-после каза:

— Няма смисъл да си губим времето тук. По-добре да отидем отново в Лунния град. По пътя ще можете да ми разкажете останалото.

— А завръщането на звездния кораб? — попита професорът.

По устните на Янсен заигра тънка усмивка.

— Струва ми се, казахте, че това ще стане след около двадесет часа. Отлично, ще бъдем тук да го посрещнем… стига да не се разбие. Защо сте толкова уверен, че ще се завърне?

— Защото помагах в програмирането — отговори професорът уморено.

Координаторът повдигна рамене. Той се обади на пилота по диафона и му даде напътствия. После се обърна към професор Райгнер:

— Можете да ми разкажете останалото, когато излетим. Започнете от момента, когато сте се свързали. Тия физически галиматии трудно се смилат. А вие разбирате ли ги?

— Не повече от преди — бе сухият отговор. — Както виждате, те ме състариха значително.

Леко потреперване показа, че ракетата се издига плавно. Коперник бързо изчезна в далечината. Гледайки през наблюдателния илюминатор, професорът виждаше само полюляващо се пъстрило от звезди. Почувствува безпричинен студ и започна да трепери.

Трета аудитория на университета „Бърд“ в Международната зона на Антарктида беше препълнена. Професор Ото Райгнер току-що бе започнал встъпителната си лекция.

Младежката му фигура контрастираше странно със сериозния и понякога помпозен начин на изразяване и човек трудно можеше да си представи, че главно благодарение на него Антарктида се бе превърнала в един от големите хранопроизводителни райони на света.

Аудиторията — предимно млади инженери, биохимици и лекари — слушаше с почтително внимание.

— При население четири милиарда — казваше професорът — глупаво би било да очакваме почвата на нашата планета да задоволява достатъчно и до безкрайност всичките ни нужди. Всички вие знаете всеобщата враждебност към хидропониката. Излишно е сега да се впущаме в този въпрос. — Той млъкна. Като че залитна и изведнъж се улови за гърдите.

Слушателите се наведоха напред изчаквателно. Чуха се приглушени възклицания и ироничен шепот за последиците от преливане. Но професорът, съвземайки се бързо, продължи, като че ли нищо не се е случило, и публиката се успокои.

— Достатъчно е да спомена, че с широка пропаганда и образователна кампания постепенно се ликвидират сегашните нелепости и подозрения. — Нова пауза. Райгнер се олюля като пиян и се улови за един стол, за да не падне.

Из залата се понесе тих шепот. Някои от предните редове станаха, с неувереното намерение да окажат помощ. Но професорът отново се овладя бързо и с властен жест им махна да се дръпнат.

— Във всеки случай всеобщото недоверие към хидропониката и други революционни методи за производство на храни фактически няма толкова значение. С увеличаването на населението ние ще се убедим, че гладът е голям рушител на предразсъдъците. Аз… аз… желая вместо това да… да насоча вниманието ви… върху…

Лицето на професора беше мъртвешки бледо.

Внезапно той се строполи. Но преди да падне на подиума, един лекар скочи към него.

След кратък преглед го вдигнаха на носилка за оказване на бърза помощ и го пренесоха в една малка стая за почивка. Той остана в безсъзнание общо два часа и петдесет минути. При първоначалния преглед лекарите не можаха да установят нищо; всички реакции бяха нормални.

Но докато спореха помежду си и извършваха по-сложни проверки на сърцето и мозъка, наставаше бавна и необяснима промяна.

Пигментацията на Райгнер се изменяше. Кожата му провисваше и се покриваше с петна. Тъмната му коса неусетно придобиваше матов кафеникаво-сив цвят, после се прошари, след това се появиха бели нишки. И докато повечето от медиците бяха като парализирани от такова невероятно ускоряване на процеса на стареене, един от по-схватливите направи друго интересно откритие: професор Райгнер бързо отслабваше.

Накрая той се свести. Отначало не можеше да повярва, че е бил в безсъзнание близо три часа. Но фактите бяха неоспорими.

Професор Райгнер се погледна в едно огледало, усмихна се тъжно и рече:

— А сега, господа, моля някой от вас да ми запази място на следващата ракета за Луната.

Помислиха го за луд. Попитаха защо е нужно това. Помъчиха се да го обяснят с връзка между някаква психоматична криза и натраплив подтик да отиде в Лунния град. Професор Райгнер не им даде обяснение. Само повтаряше молбата си с все по-голяма настойчивост.

Накрая се предадоха, но се опитаха да го накарат да си вземе придружител, като изтъкнаха, че е възможен нов пристъп.

Професорът любезно отказа. Нямало да има вече „пристъпи“, заяви им той, знаел това.

И тъй като престижът му в научния свят беше значителен и никой от лекарите нямаше смелостта да каже какво мислят всички, за професор Райгнер бе запазено място в лунната ракета.

Дори когато пътуваше към космодрума, процесът на стареене продължаваше.

Сивата здрачна светлина на прехода преминаваше като все по-ярка вихрушка през едва мъждеещия сумрак в звездния кораб. Командното табло и целият навигационен отсек като че трептяха бавно между съществуване и несъществуване. На Макс Райгнер не оставаше друго, освен да чака и да се надява.

Но сега имаше нещо по-реално от цялото звездно пътешествие, нещо, което сдържаше напора на безумен смях, почти на път да извърши своя собствен зловещ преход. Съществуваше… връзка; прозрачният образ на Ото Райгнер постепенно стана непрозрачен, постепенно се облече в илюзорно вещество. Гледайки като хипнотизиран, Макс виждаше, че устните се движат. Не чуваше никакъв звук, но думите проблясваха ясно в съзнанието му.

И изведнъж усети как мисловният поток, двупосочният поток от образи тече между собственото му съзнание и съзнанието на брат му.

Ликът на Ото се стопи в тъмни облаци на обърканост, внезапно пронизани от цял рой въпроси.

Макс предаваше образи на Звездна база 3, на „Пилот 7“, издигащ се от Коперник, на идеята на Хагарти за слънчева империя, на цифрите, излизащи от импулсния преобразовател, на самия себе си, когато вкарваше цилиндъра с въглероден окис в спалнята, на своята рушителна обиколка и на пътуването на звездния кораб към прехода.

С отговора си Ото изразяваше разбиране и странно състрадание. После блесна картина със звезди, върху която бе положена голяма въпросителна.

Макс отвърна с изображение на Процион.

Ото излъчваше съгласие. После предаде картина на аудиторията в университета, на себе си на катедрата, на внезапния си припадък.

Макс изпитваше безпокойство и чувство за вина. Ото откликна с увереност и любопитство. Той обикаляше навигационния отсек, оглеждаше звездния кораб, докато Макс лежеше на своята кръгла койка — изтощен, но вече не сам. След малко Ото също легна на една кръгла койка и зачака.

Макс погледна с усилие командното табло. Всичко продължаваше да блещука, все така замъглено. Но му се стори, че стрелката се наклонява към намаляване на скоростта. И изведнъж сивкавото сияние стана нетърпимо. Той затвори очи, но сиянието като че проникваше в тялото му, като че минаваше мъчително през мозъка му.

Сиянието се превърна в непрекъснат тътен — тътен на светлина, избухваща в звездния кораб. Накрая му се стори, че самата маса от лъчиста енергия ще избухне и ще помете всичко.

После изведнъж не остана нищо освен мрак. Странният вълнов свят на прехода образува последната огромна вълна. След това се скъса като опъната докрай струна. И остана само черното необятно пространство, далечният гоблен на звездите и един кораб, който като че ли беше неподвижният център на една бавновъртяща се вселена.

Изтече много време, преди Макс Райгнер да отвори очи. Тогава се изправи, като се олюляваше, взря се, сякаш не вярваше на очите си, във вече плътните очертания на навигационния отсек, и залитна към най-близкия наблюдателен илюминатор.

Съзвездията се бяха преместили леко, но общият вид на небето беше почти същият. Без затруднение различи Бетелгойзе, Алдебаран, Сириус и други.

Точно пред него се намираше странно слънце, бяло и сияйно. Предположи, че то отстои на около двадесет светлинни минути, и се почувствува горд от успеха си. Дори през затъмнения плексиглас то сияеше толкова силно, че беше невъзможно да го гледаш. Не можеше да има съмнение кое е то.

Процион.

Обърна се, видя Ото до себе си и отвори уста да заговори. Думите станаха звуци и изпълниха звездния кораб със своя смисъл.

— Фантастично — каза координаторът Янсен, — просто фантастично; вярвам ви, дявол да го вземе. Всъщност съм принуден да ви вярвам. Иначе… — Той кимна безпомощно и се взря в Ото Райгнер, сякаш всеки момент очакваше професорът да изчезне, но той продължаваше да отпива от неизчерпаемото си кафе.

Намираха се в частния апартамент на Янсен в Лунния град, където сега професорът довършваше разказа си в сравнително удобна обстановка. Дори за краткото време, откакто бе пристигнал на Луната, на външен вид професор Райгнер като че ли бе остарял с още няколко години. Координаторът започна да се чуди дали това е просто от умора, или „процесът“ продължава. Ако е второто, колко време ще мине, докато настъпи старостта и умът, и тялото му се изродят едновременно?

Професорът, изглежда, отгатна мислите му.

— Не много дълго — каза той тихо. — Напрежението беше твърде голямо. Обмяната на веществата ми вече се изчерпва. Това беше втората причина, поради която трябваше да бързам да дойда тук.

— А коя беше първата? — запита Янсен бързо.

— Искам да видя завръщането. Така цялата работа ще изглежда завършена.

Координаторът мълча няколко секунди, после каза внезапно:

— Ами планети? Имаше ли планети… или нямахте време за наблюдение?

— Две — отговори професорът. — Макс направи приблизително изчисление и каза, че трябва да са най-малко четири. Успяхме да видим двете с далекоглед.

— Достатъчно близо ли бяха, за да се различат подробности?

— Не. Едната приличаше горе-долу на Марс, но с повече кислород. Подходяща е за развитие на живот. Може дори той да има сложна форма.

Янсен не можеше да скрие раздразнението си.

— Защо е било нужно да се опитва да удари историята по главата с лост? Защо, по дяволите, е вземал решения от наше име?

— Кой… Макс ли? Казах ви какви бяха съображенията му.

— Несериозни. Измислени.

Райгнер се усмихна едва-едва.

— Но за него сериозни. Когато хората разберат подбудите на индивидуалисти като Макс, може би ще бъдат способни да извършат пътешествие до звездите. Но не и преди това, според мен.

— Съгласни ли сте с него?

— Донякъде. Само че съзнавам безполезността на опитите да се сложи спирачка на историята.

Янсен закрачи напред-назад.

— Предполагам, че няма съмнение в това… тоест, че звездният кораб се е разбил? Да можехме поне да приберем тоя двигател „Азимов“!

Професор Райгнер пак си наля кафе.

— Още докато разработвахме програмирането за обратния път, Макс вече умираше. Той знаеше това, аз също го знаех. Всички тези усилия се бяха оказали прекомерни за него — не самият преход, а другите неща. Усилието да се реши против волята си да убие единадесет души, да разруши звездната база и накрая напрежението на психопроекцията. Във всеки случай преходът не е работа за сам човек.

— Всъщност той не е умрял, докато сте били там, нали? — настойчиво попита Янсен.

— Това би било невъзможно — каза професорът. — Той ме държеше във властта си. Как можех да остана в материална форма с направляващ ме мъртвец?

— И затова не сте могли да бъдете свидетел на смъртта му?

— Да. Когато пристъпвахме към обратен преход, Макс беше твърде слаб, за да ме задържи. Аз буквално изчезнах.

— Значи е било теоретически възможно да промени програмата на разбиването — забеляза Координаторът с надежда.

— Но не по време на прехода… и мисля, че това би го убило.

— Но после, ако беше оцелял…

— Ако беше оцелял — прекъсна го професорът уморено, — би било възможно. Но какъв смисъл? Защо да обезсилва собствените си подбуди?

Янсен повдигна рамене.

— Във всеки случай не мога да разбера логиката на цялата тая работа. Само се залъгвам със съкровената надежда, че има шанс едно на милион.

Ото Райгнер се изправи и прокара ръка пред очите си. Няколко секунди той като че ли не беше в състояние да се съсредоточи както трябва. После се овладя.

— Време е да се връщаме на Коперник — каза той. — Не искам да закъсняваме.

* * *

Мракът все още беше мракът на междузвездните бездни, ала скоро щеше да настъпи друг мрак, непроницаем, безкраен.

Докато звездният кораб бързо напредваше към прехода, зад него бялото кълбо на Процион започна да сияе с мътночервена светлина. Скоро червенината се засили, разпростирайки се към други звезди и през съзвездията. След малко корабът премина плавно към скорост на сближаване.

Макс Райгнер лежеше безпомощно на кръглата койка, държейки очите си отворени само с крайно физическо усилие. Тъжно се питаше дали ще може да остане жив до прехода.

Образът на Ото вече трептеше, ставаше отново прозрачен. Скоро Макс нямаше вече да бъде в състояние да го задържа. Скоро щеше да настъпи отново страшната изолация — кратка прелюдия към вечността.

В съзнанието му се въртяха видения и той разбра, че Ото използува мисловния поток, за да го предупреди за предстоящото си заминаване и да запита има ли Макс някакво желание, когато той се върне на Земята — ако изобщо се върне.

Напрягайки се, Макс се помъчи да мисли. Трябва да предаде някакво послание или решение. Но му се струваше, че вече нищо няма значение. Нищо не можеше да му дойде на ум.

Предаде отрицателен отговор, а после поблагодари и се сбогува — всичко това примесено безразборно с видения от детинството, с общи преживявания в един свят, нереален като сън.

Внезапно Ото предаде изображения на Лунния град, после — въпросителна.

Макс почувствува странен порив да се опита да предаде видоизмененията на „Азимов“, после се ядоса на слабостта си и разбра, че така или иначе няма време. Подхвърли един безопасен отговор, незаангажиращ отговор: Кажи ми каквото знаеш.

Ото отвърна утвърдително. После започна да съставя друг образ. Той остана неясен. Отказваше да се оформи в съзнанието на Макс. Изчезна неузнаваем. Макс чакаше Ото да опита отново. Но втори опит не последва.

Макс обходи с помътен поглед навигационния отсек. Нищо не се виждаше. Само странното блещукане, което бе запомнил.

Само сивата здрачна светлина на прехода.

Инспекционната ракета кръжеше на пет хиляди фута височина над Коперник. От земната светлина дъното на кратера приличаше на гладко езеро.

Безизразният поглед на Координатора се местеше ту към кратера, ту към небето.

— Това е четиринадесетата обиколка — каза той. — А никакъв звезден кораб. Ако има грешка във времето, каква е според вас вероятната й величина?

Професор Райгнер не обърна внимание на въпроса.

— Ще дойде — настоя той.

Но Янсен не споделяше увереността му. След тричасово напрегнато очакване той започваше да се чувствува малко измамен.

С въздишка пилотът насочи ракетата по петнадесетата й обиколка, мислейки си колко ли ще продължава така.

И изведнъж звездният кораб се зададе. Всички го видяха в един и същ миг — стрела от светлина, която, завивайки, излизаше плавно от празното пространство. Видим на повече от сто хиляди фута, едва след около две минути той слезе на височината на инспекционната ракета. Звездният кораб мина на пет-шест мили от нея, описвайки бавно дъга, простираща се към северната част на Коперник.

— Всемогъщи боже, готви се да каца! — извика Координаторът. — Карайте след него — заповяда той на пилота — и се спуснете колкото е възможно по-наблизо.

Докато ракетата променяше курса си, вече реещият се звезден кораб зае отлична стойка за кацане.

В това време професорът бе пребледнял като мъртвец, очите му изведнъж се изцъклиха безизразно. После заговори. Гласът се стори познат на Янсен.

Обаче не беше гласът на Ото Райгнер.

— Бъдещето на човека е в космоса, а миналото му принадлежи на земната джунгла. Някой ден той ще се научи да достига звездите без корист. Но едва когато престане да вижда небето като джунгла. Затова именно първото пътуване трябва да завърши с…

Гласът се сниши до шепот и млъкна.

Същевременно блесна ярка светлина.

Янсен се обърна рязко към наблюдателния илюминатор и се взря през него. Звездният кораб висеше неподвижно на хиляда фута над кратера. После като че започна да разтваря огромни венчелистчета от пламък. И за миг заля кратера със светлина. След това нажежените до бяло останки започнаха бавно да падат в лунната тишина.

Когато нямаше вече какво да се гледа, Координаторът се обърна разгневен към Райгнер:

— Е, надявам се, че сте доволен от… — Той се спря. Говореше на мъртвец.

Или, както си рече тъжно, на двама мъртъвци.

Гледаше смаленото тяло, сивото, уморено лице и си мислеше за всичко, изтърпяно от Ото Райгнер през трите дни, които му бяха нужни, за да умре.

Накрая пилотът каза:

— Още ли държите да кацна?

— Не, сега вече няма значение.

Пилотът, младеж на двадесет и една години, гореше от любопитство. Той насочи ракетата бавно нагоре и я включи на автоматично управление. После се приближи да погледне трупа.

— Координаторе, какво искаше да каже той… с онова за джунглата в небето?

Координаторът Янсен се засмя дрезгаво.

— Не знаеш ли? Тогава ще ти кажа, момче. Искаше да каже, че всички ние сме просто стадо умни маймуни, че цивилизацията е още съвсем неразвита и че не бива да пъхаме косматите си пръсти дълбоко в пространството.

Пилотът помисли. После рече:

— Лично аз предпочитам да бъда умна маймуна, отколкото луд човек.

Янсен се взря през наблюдателния илюминатор в суровите, отдалечаващи се върхове на Коперник. Той отново се засмя горчиво:

— А имаш ли представа кое какво е?
Бележки

[1] Хидропоника — отглеждане на култури без почва, във вода с разтворели минерални соли. — Б.пр. ↑

Край

Категории на статиите:
Разкази

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


*

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори