С изключение на това, че „пясъчните дюни“ са от метан.
От гледна точка на земните стандарти трудно можем да си представим по-странен свят от малкия Плутон. Той се намира в далечния ъгъл на Слънчевата система на средно разстояние от порядъка на 6,34 милиарда километра от Слънцето.
Космическият апарат на НАСА Нови Хоризонти прелетя на разстояние от 12500 км от планетата джудже (или може би комета?) през юли 2015, което е най-добрият поглед към Плутон до момента. Там температурите се сриват до -230 C, а в „12 часа на обяд“ местно време слънчевата светлина е съпоставима с тази по здрачаване на Земята.
Но може би най-изненадващия резултат от наблюденията на Нови Хоризонти е откритието за познат пейзаж.
Точно като Земята, Плутон има назъбени планини, широки равнини и променящи се сезони. Ново изследване, публикувано в Science, разкрива още един детайл от характеристиките на Плутон: там има дюни.
Този свят, на който гравитацията е 1/16 от тази на Земята, е „толкова различен от нашия по много начини“, казва авторът на изследването Матю Телфер, експерт по физическа география в британския Университет Плимут.
„Дюните обаче“, казва той, „показват, че Плутон е всъщност толкова подобен.“
НАСА показа снимките от Нови Хоризонти бързо след прелитането, включително известния кадър с контурите на сърце. В западния лоб на сърцето има равнина, наречена Спутник Планиция (Sputnik Planitia). Именно там Телфер и други учени забелязват нещо странно.
Там, където Спутник Планиция стига до планини от лед, повърхността е набраздена.
За Телфер и другите това изглеждало като навят пясък, което е загадка само по себе си, тъй като учените не са сигурни дали тънката атмосфера на Плутон може изобщо да генерира достатъчно силен вятър, който да образува тези навявания.
Джани Радебоу, планетарен физик от Университета Бригам Янг и съавтор в новото изследване, казва че „те наистина приличаха много на дюни.“ Друг екип нямал намерение да изследва формациите и тя се присъединила към Телфер и членове на мисията Нови Хоризонти.
В първите доклади от 2015 не излезе информация за дюни, тъй като учените са били предпазливи с квалификациите.
„Там има толкова много неща, които приличат на дюни,“ кзва Телфер. Но в една зона на долината доказателствата продължават да се натрупват.
„Откритието е вълнуващо, в това съм сигурен“, казва Райън Иуинг, геолог в Тексаския A&M университет, който не е участвал в изследването. „Начинът, по който те разпознават дюните на повърхността е същата техника, която използвахме да идентифицираме дюните на Марс.“
За да има дюни са необходими пясък и вятър. Кварцовите фрагменти в най-общия случай осигуряват пясъка за земните дюни. Спутник Планиция на Плутон обаче е покрита с азотен лед, който според учените няма как да формира дюни.
Замразеният азот, казва Радебоу, има консистенция наподобяваща паста за зъби.
Но върху глетчера от паста за съби има и твърд метан. Заледеният метан се чупи на малки частици. Според изчисленията на учените, метановите зрънца вероятно са с размер една стотна от инча в диаметър (1 инч – 2,54 см).
Да прокараш тези метанови зрънца през шепите си (в случай, че можеш да издържи на студа), би било като „наистина фин пясък“, казва Радебоу.
„Да ходиш по тези дюни би било като да ходиш по земните дюни“, допълва Телфер. (Ако изобщо можеш да усещаш нещо през изолираните подметки на космическия костюм, то би било това.)
Дюните на Плутон се издигат на височина около 30 метра, приблизително толкова са високи и дюните в националния парк Долината на смъртта (САЩ). Линиите в изображенията показват, че вятърът духа в перпендикулярна на дюните посока.
„Изследването е много убедително, че това са дюни“, казва Уилям Б. МакКинан от Университет Вашингтон в Сейнт Луис, който изследва геологията на световете в Слънчевата система и не участвал в настоящото проучване.
И все пак пясъкът трябла да лети. Модел на климата на Плутон предполага, че вятърът може да достига до около 32 км/ч, което е достатъчно да вдига частици и да формира дюни.
„Това е едно от най-ветровитите места на Плутон“, казва Телфер, „и ветровете са точно в правилната посока.“
Тези ветрове обаче, са твърде слаби, за да вдигнат зрънцата метан, които често пакетирани заедно на повърхността.
Малко е като да вдигнеш хвърчило в безветрен ден: необходим е летящ старт. Нещо друго трябва да даде на зрънцата първоначалния тласък.
Авторите на изследването подозират, че процес наречен сублимация прави това възможно.
Тук на Земята сме запознати с изпаряването. Когато излезеш от водата мокър, слънцето изсушава кожата ти, превръщайки водата в пара.
На Плутон слънцето превръща леда директно в газ. Телфер и колегите му забелязват дупки по ръба на равнината, за които подозират че са формирани от сублимиран азотен лед.
Азотната сублимация вече е достатъчно мощна, за да вдигне метановите частици и така да захрани вятъра с необходимите съставки за дюни.
МакКинън казва, че теорията за сублимацията е „в някаква степен спекулативна.“ По думите му и други процеси, като периодичното повишаване на атмосферното налягане, също биха могли да вдигнат частиците, необходими за формиране на дюни.
Но най-важното откритие, според Радебоу, е че има дюни. С дюните си Плутон влиза в клуб, в който членуват Земята, Марс, Венера и сатурновата луна Титан.
„Сега трябва да огледаме региони, които досега не сме виждали, но това отваря ново измерение за открития,“ казва Радебоу.
За мисията Нови Хоризонти това надникване ще дойде около нова година 2019, когато апаратът ще прелети покрай обект в Кайперовия пояс, наречен 2014 MU69 или Ултима Туле, което ще рече отвъд границите на познатия свят.
Тази статия е публикувана 2018 © The Washington Post
