Прочутите физици теоретици Алън Гът и Шон Карол смятат, че Големият взрив може да е родил не само нашата Вселена, но и нейно огледално копие, в което времето за наблюдателите на Земята не тече напред, а назад, разказват те пред New Scientist.
Една от основите на съвременната физика и космологията се явява концепцията за така наречената стрела на времето, която означава, че времето в нашата Вселена се движи изключително в една посока – от минало към бъдеще.
С други думи, ние се движим през четриизмерното пространство изключително в една посока, по оста на времето, и е невъзможно да „превъртим“ времето назад.
От гледна точка на физиката това се проявява с нарастващата ентропия, тоест хаотичност на Вселената. Например даденият процес се проявява в това, как се променя състоянието на енергия във Вселената.
Така веднага след Големия взрив тя е била разпределена по нея равномерно, а в края на живота на Вселената тя ще представлява „нулева“ от енергийна гледна точка абсолютна празнина, запълнена със свръхплътни струпвания на енергия – черни дупки.
Както смятат днес много космолози, Големият взрив не се е случил на празно място – той е бил резултат от свиването и гибелта на предшественици на нашата Вселена. В такъв случай, както разказва Алън Гът от Масачузетския технологичен институт, възниква въпросът: ако ентропията на новородената Вселена е била ниска, как тя е могла да се роди от „отломките“ на друга Вселена, където тя по-скоро е била висока?
Гът и колегата му Шон Каръл от Калифорнийския технологичен институт в Пасадена са открили потенциално решение за „презареждането“ на Вселената – те смятат, че Големият взрив може да ражда не една, а множество вселени, в които времето ще тече в две различни посоки.
TU Wien
Учените са демонстрирали идеята, като използвали прост компютърен модел на Големия взрив, в който ролята на бъдещата Вселена играели облак и малки капчици – частици, всяка от които имала случайна скорост и посока на движение.
С времето този облак ще се раздели на две или повече части – вътрешната му част ще притежава ниска ентропия, както нашата Вселена, а външната – висока ентропия. За външните наблюдатели във вътрешния облак времето ще тече така, както и в нашия свят, а във външната му част – в обратна посока: от състояние на висока ентропия към по-ниска.
По такъв начин нашата Вселена може да си има съседи, в които времето тече в обратна за нас посока. Жителите на тези светове няма да усещат нищо, подчертават Гът и Каръл. На тях ще им се струва, че времето тече в „нормална“ посока. Контактът с тях принципно ще бъде невъзможен, „тъй като те ще съществуват в нашето минало, което няма да ни позволи да си говорим с тях, а те не могат да говорят с нас, тъй като ние сме в тяхното бъдеще.“
Остава неясно какво ще се случва в средата на този „облак“, където ентропията едновременно ще расте и спада в различните му точки. Неопределеността с поведението на тази част от „безкрайната Мегавселена“ се явява главна причина изследването на учените все още да не е публикувано в научната преса, отбелязва Гът.
