Гости от оня свят

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

Рixabay.com
Рixabay.com
Антония Михайлова

Някои хора, загубили близки, продължават да ги чуват, усещат, виждат и дори да усещат техния мирис.

Ако Инга и нейния приятел не прекарвали нощта заедно, той винаги ѝ пращал SMS преди сън. Една вечер момичето не получило съобщение и се притеснило. А когато с усилие успяла да заспи, ѝ се присънил ужасен сън – лежащо на пътя човешко тяло, на което тя виждала само краката. Била сигурна, че това нейният приятел. По-късно през нощта я събудил телефонен звън – нейният приятел наистина загинал в катастрофа.

Ина била съсипана. В следващите месеци я утешавало само това, че често си разговаряла с него. Тя настоява, че отговорите на въпросите, които му задавала, не били мисли в нейната глава, а негови думи, които и приживе е чувала от него. Даже след две години двамата си говорели, сякаш никога не са се разделяли.

На някои историята на Инга може да изглежда много необичайна. Друг ще каже, че тя вероятно не е съвсем наред с главата. Но според Жаклин Хейес, преподавателя по консултативна психология в лондонския университет Рохемптън, подобни случаи всъщност са доста разпространени.

Според резултатите от изследване между 30 и 60 процента от вдовиците и вдовците виждат, усещат, чуват, чувстват мириса на своите починали мъже или жени.

Но не само обвързаните разказват за този феномен – мъртви баби и дядовци посещават внуците си, родителите чувстват присъствието на починалото си дете и дори приятелите понякога се обаждат от оня свят.

„Те може да нямат тяло, но в тези моменти са живи – казва Хейес. – Или поне в нашето съзнание.“

Разнообразието на подобни епизоди е голямо и включва случаи на продължаващо присъствие, случаи на халюцинации след загуба на близки, духовно възприятие и съхраняващи се връзки. Някои експерти предпочитат да не използват термина „халюцинация“ за описание на феномена, тъй като изпитващият го осъзнава, че мъртвият човек всъщност не е тук, независимо от усещанията.

„По такъв начин терминът „халюцинация“ може да придаде на случващото се излишно нездравословен оттенък“, смята Хейес.

Както и класификацията, конкретните случаи също може да са най-разнообразни. Някои виждат починалия в любимия му стол, други чуват как той произнася името им или усещат аромата на неговия парфюм. Един мъж усещал мириса на храната, която обикновено готвела неговата баба.

„Тези невероятни случаи са неограничени в своето разнообразие – продължава Хейес. – Но най-често съм се сблъсквала с продължение на отношения, от които човек се нуждае в даден момент от време.“

Случаите на продължаващото присъствие обикновено се случват скоро след смъртта на любим човек и могат да продължават месеци и дори години. Обикновено посещенията са бързи и почти винаги покойният се държи както приживе. „Ако сте имали тесни, подхранващи отношения с този човек, е слабо вероятно той да започне да ви обижда“, смята Хейес.

Безспорно в повечето случаи при размяна на реплики отишлият си от този свят предлага думи на утеха или съвет. Но Хейес е чувала и за други случаи. Например жесток баща след смъртта си се появявал на своя син по време на военна подготовка, за да продължава да му се присмива. „Ти си неудачник, дори не опитвай да продължаваш.“

За нещо толкова общо и универсално – в края на краищата всеки от нас е губил близки – този феномен е сравнително слабо изучен. Някои експерти настояват, че случаите на продължаващото присъствие са патология, при която мозъкът в състояние на стрес инициира отклонения в реалността.

Други твърдят, че този опит е изцяло положителен – той помага на човека да запълни празното място след загубата на любимия човек. Хейес смята, че този феномен е „силно парадоксален“, носещ едновременно и лечебен, и деструктивен потенциал.

„Току-що човекът е бил тук, с теб, и ето че пак е изчезнал – разсъждава изследователката. – Това може да е мило и приятно, но в същото време подчертава трагедията на загубата.“

В някои случаи хората, особено в западната култура, преживели подобен опит, се притесняват за разсъдъка си. Но обикновено визитите сами по себе си не предизвикват тревога. „Това се случва съвсем естествено, сякаш някакъв сигнал кани човека да излезе на сцената“, разказва Хейес.

Механизмите, които стартират тези сигнали, са изследвани още по-малко от основните характеристики на феномена. Армандо д’Агостино, психиатър в миланската болница „Сан Паоло“, смята, че тук играят роля същите процеси, които създават ретроспекции и визуални образи при хора с посттравматичен стрес.

Своя принос може да внася и загубата на способността на мозъка да отделя усещанията от спомените, което също се случва при посттравматичен стрес. „Бих казал, че това е загуба на мозъчната способност да разделя две функции – възприятието на нещо и съхранението му в паметта – казва докторът. – Пациентите с посттравматичен стрес могат да усещат силна първична дисоциация в момента на получаването на травмата, а мъката и загубата могат да се разглеждат като форма на травма.“

Д’Агостино смята, че трябва да се отделя повече внимание на изследването на тази хипотеза, не само защото отговорите може да са интригуващи сами по себе си, но и защото могат да окажат влияние на предстоящите спорове за това, доколко тези психически симптоми се отличават от нормалното възприятие.

„Изследването на тези феномени е полезно за по-добро разбиране на истинската патология, тъй като ние можем да видим как мозъкът създава алтернативно възприятие, което не е явна халюцинация – казва той. – Сега се намираме в началото на пътя към разбирането какво може да е това.“

BrainDecoder

Категории на статиите:
Съзнание

Коментарите са затворени.

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори