В нощта на 1 срещу 2 февруари 1959 г. в Северен Урал попада туристическа група под ръководството на Игор Дятлов. Туристите не се връщат от похода.
Едва след известно време са открити телата им – всички загинали от мъчителна смърт, но и до днес не са известни нито обстоятелствата на случилото се, нито причините, които може да са предизвикали такива поражения.
През 1963 година планината Холат Сяхил (на езика на местните манси това означава „Планината на мъртвите“) била преименувана на Превала Дятлов, там е поставена плочка с думите: „Те бяха деветима“.
Според съдебната експертиза шестима от групата са загинали от преохлаждане, трима – от травми, съответстващи на падане от голяма височина. Полуголите тела на загиналите са открити в радиус километър и половина от изоставената набързо палатка, която била разпорена отвътре.
В памет на загиналите „Российская газета“ разказва за други експедиции, изчезнали при загадъчни обстоятелства.
Погребани в ледовете
На 59-годишна възраст английският мореплавател Джон Франклин тръгва на четвъртата си експедиция по усвояване на Арктика. За плаването корабите на Кралския военноморски флот са преоборудвани по последна дума на техниката.
В Арктика излизат 378-тонният „Еребус“ и 331-тонният „Террор“. Провизиите са достатъчни за три години, корабите са снабдени и с парни двигатели, експедицията взема със себе си множество книги, дори малка маймунка.
На 19 май 1845 година експедицията е обявена, нейната цел е да премине през Северозападния проход. През лятото жените на моряците получават няколко писма. Последните пристигат през август, те са подробни и оптимистични, а един от участниците в експедицията, домакинът от „Еребус“ Осмер, пише да го чакат вкъщи още през 1846 г.
Но нито през 1846, нито през 1847 година от експедицията идват новини. Чак през 1848 тръгват да ги търсят първите три кораба. Джейн Франклин, съпругата на смелия мореплавател, ги умолява да проверят устието Голяма риба, но никой не откликва на молбата ѝ.
Само тя усещала наближаващата беда. Малко преди тръгването на експедицията Джейн шила знаме за кораба, а Джон заспал до нея на дивана. Сторило ѝ се, че му е студено, и завила краката му със знамето. Когато се събудил, той възкликнал: „Защо са ме покрили със знамето? Така правят само с покойниците.“ От този момент жената нямала покой. Нейните опити да открие изчезналите продължили до 1857 г.
През 1859 г. експедицията на Джон Макклинтък, изцяло платена от Джейн Франклин, открива на остров Кинг Уилям пирамида от камъни, а под нея – подробни записки от 1847 и 1848 г. Открит е и скелет, а до него – тетрадка със записки. Странно, но те били написани отзад напред и завършвали с думи, съдържащи много правописни грешки, без всякаква пунктуация.
Един от листовете завършвал с думите: „О, смърт, къде е твоето жило“, на следващия лист записите били направени в кръг, в който било написано: „Лагерът на Терора (Ужаса) е празен.“ Открита била лодка с два скелета. Лодката била на нещо като шейна, теглена с на въжета. Първи бил загинал този, който стоял на носа на лодката, вторият бил готов за отбрана, но загинал от изтощение.
Сред провизиите били открити чай и 18 кг шоколад, сред другите предмети – копринени шалове, ароматни сапуни, обувки, книги в голямо количество, игли за шиене, 26 вилици и лъжици от сребро и още много неща, които далеч не били нужни за оцеляване.
Останките, открити в лагери на експедицията, били оглозгани, което говори за канибализъм, а също учените установили, че моряците починали от туберкулоза, пневмония и скорбут. Освен това в костите било открито огромно количество олово, но откъде се е взело то, така и не е известно.
Тялото на самия Франклин не било открито, а последните издирвателни операции били проведени в средата на ХХ век.
Нощувка в Планината на мъртвите
През зимата на 1959 г. група от туристическия клуб на Уралския политехнически институт тръгва на поход. Първоначално под ръководството на Игор Дятлов били 9 души. По-късно един от тях се разболява и не продължава пътя, благодарение на което оцелява.
Последния си лагер младежите правят в планината Холат Сяхил. Символично, но местните манси превеждат това название като „Планината на мъртвите“. Подробностите на историята смразяват кръвта. По неизвестни причини през нощта младите хора избягали от разрязаната отвътре палатка полуголи на студа.
По-късно няколко тела били открити до малък лагерен огън недалеч в гората, няколко – в реката. Юрий Кривонищенко и Юрий Дорошенко лежали по долно бельо до малкия огън под голям кедър. Изглежда, Игор Дятлов, Зина Колмогорова, Рустем Слободин се връщали към палатката. Самият Дятлов починал, обгърнал с ръка ствола на бреза, и преди смъртта си дишал в снега. Бил без обувки, както и Колмогоров.
Единият крак на Слободин бил обут с ботуш, намъкнат върху четири вълнени чорапа. Людмила Дубинина загинала, стоейки на колене с лице към склона, към водопада на реката. Краката ѝ били омотани с панталоните на Кривонищенко. Колеваров и Золотарев до последно се топлели един друг, намерили ги прегърнати. По тях имало вещи на Кривонищенко и Дорошенко, както и якето на Дубинин. Тибо Бринол бил открит в реката долу, той бил добре облечен.
Жестоко изкривените лица, травмите, получени при падане от голяма височина, следите от радиация върху дрехите, последният загадъчен кадър на фотоапарата на туристите – всичко това само обърквало следствието. Според една от версиите младите хора станали случайни жертви на военни изпитания, според друга – на местните северни жители, според трета – на чужди разузнавачи, според четвърта – на изпитания на неутронна бомба. Съществува дори версия, че гибелта на групата е дело на извънземни.
Екатеринбургският журналист и автор на книгите „Цената на държавните тайни – девет живота“ и „Убийство в Планината на мъртвите“ Анатолий Гущин, изучавал делото за групата на Дятлов, издига „ракетна“ версия.
„Версията е свързана не с усвояване на Космоса, а с изпитания на оръжия. Но това е нещастен случай, случил се във връзка с неуспешни изпитания на някаква бомба. Най-вероятно неутронна. През 1959 г. нейните изпитания вече са се провеждали. За тази цел се пускал миниснаряд. Той трябвало да падне в предварително набелязан район, но не паднал където трябва. В резултат пострадали хора, случайно озовали се в това време на това място. Ето какво накратко се е случило в този злополучен февруарски ден на 1959 г.“, разказва той.
Неслучайно походът на младежите станал обект на изследвания по цял свят, за него пишат книги и снимат филми. Ентусиастите и до днес щурмуват превала в надеждата да открият отговор на въпроса какво се е случило с децата. През лятото на миналата година по маршрута на групата на Дятлов минали пермски студенти. Интересно, че на определен участък от пътя младите хора забелязали магнитна аномалия.
„Когато стигнахме на това място, времето силно се развали, спусна се мъгла и трябваше да се движим само по показанията на компаса – разказва Андрей Корольов. – В даден момент забелязах, че стрелката сочи една и съща точка, но не на север. За да не се загубим съвсем в пространството, се ориентирахме по спътниковия навигатор. Стрелката на компаса отново се раздвижи едва когато се отдалечихме достатъчно от това място.“
Но преподавателите им не свързват магнитната аномалия с мистика. Според тях в планината има залежи на желязна руда, които влияят на компаса, затова подобни истории в този край не са рядкост.
Независимо от мистичния ужас, който вселява историята за деветте студенти, групата на Дятлов става все по-популярна за туристите.
Незавършената експедиция „Света Ана“
Вероятно поговорката „Жена на кораба е на беда“ има реални корени. 20-годишната Ерминия Жданко, дъщеря на известен хидрограф, се готвела да се „поразходи“ с шхуната „Света Ана“ около Скандинавския полуостров до Александровск в Колския залив заедно с друго семейство. След това момичето планирало да се върне при татко си, но не било съдено да се случи така.
В Александровск експедицията изяснила, че за плаването не им достигат няколко души, няма и лекар. Ерминия, която още по времето на Руско-японската война се обучавала за милосърдна сестра и мечтаела да се озове на фронта, заявила, че няма да напусне кораба и е готова да плава. „Чувствах, че постъпвам както трябва, а там да става каквото ще става“, писала тя на баща си.
През зимата на 1912 г. шхуната „сраснала“ в ледовете, през пролетта на 1913 г. корабът бил отнесен в Ледовития океан. Дори през лятото ледовете не се разтопили. Започнало второ зимуване. По това време щурманът Валерян Албанов и капитан Георгий Брусилов се скарали и Албанов отказал да изпълнява задълженията си. През януари 1914 г. той поискал разрешение да си тръгне и заявил, че сам ще стигне до цивилизацията. Неочаквано към него се присъединили още 13 души (на шхуната имало общо 24 моряци).
До нос Флора стигнали двама – щурманът Валерян Албанов и матросът Александър Конрад. Случило се чудо и ги спасил преминаващ наблизо кораб. Останалите 11 пътници загинали в ледовете. В Русия Валерян изпратил до Хидрографското управление доклад за Брусилов и преписка от корабния дневник заедно с всички документи на намиращите се на „Света Ана“ моряци. Албанов описвал и писмата, които му предали останалите на „Света Ана“, но които така и не стигнали до адресатите.
След експедицията Албанов и Конрад нито веднъж не си проговорили. Албанов още много години се опитвал да организира спасителна операция, но напразно. Конрад рязко променил живота си, сменил работата си и се постарал повече да не си спомня за плаването. Той отказвал да говори с роднините на участниците в експедицията и само веднъж обядвал с брата на Георгий Брусилов – Сергей, дошъл при него в Архангелск в средата на трийсетте години.
Изпращайки госта в тъмнината, Конрад изведнъж се вгледал в лицето му и закрещял: „Не съм стрелял в теб! Не съм стрелял!“. Така и не станало ясно за какво говори той.
Корабът на Брусилов така и не бил открит.
