Международна група учени, работещи на най-големия радиотелескоп в света в обсерваторията Аресибо, разположена в Пуерто Рико, е обнародвала данни, които свидетелстват, че от Далечния космос наистина постъпват много странни сигнали.
Природата им е такава, че дори сериозни изследователи се замислят: не са ли тези сигнали от извънземни?
Става дума за сигнали, получили наименованието „бързи радиоимпулси“ (Fast Radio Bursts – FRB). Първи и съвсем случайно ги уловил астрономът Дънкан Лоримър. По-точно открил единствения такъв сигнал сред вече събрани данни – мощен, ярък, но много кратък.
Сигналът продължил части от секундата. Това се случило през 2007 година. Пет години изминали, за да се разбере, че FRB не е проблем от оборудването, нито пък някакъв шум, а нещо реално, идващо от дълбините на Вселената.
През 2012 година британският учен Дан Торнтън от университета на Манчестър, работещ в австралийската обсерватория Паркс на 64-метровия радиотелескоп (Parkes Radio Telescope in Australia), фиксирал едновременно четири „бързи радиоимпулса“, подобни на тези, за които разказвал Лоримър.
По-нататъшните изследвания показали – Вселената буквално гъмжи от импулси FRB, които започнали да се наричат още „импулси на Лоримър“. Мощните сигнали идват от всички страни на всеки 10 секунди и са не по-малко от 10 000 на денонощие. Продължителността на всеки е 5 милисекунди.
„Преди просто не обръщахме внимание на подобни сигнали – казва Торнтън, – не ги търсехме специално. Щом започнахме да търсим и да прослушваме обширни райони, веднага ги открихме.“
Сигналът, уловен от Лоримър. © Duncan Lorimer
Източниците на FRB може да се намират както в нашата, така и в съседни галактики, например в Магелановия облак. Или в Андромеда. Но да се каже точно откъде идват, засега не се получава. Както и да се разбере дали този феномен е астрономически, или произходът на сигналите е изкуствен.
Затова хипотезата, че си имаме работа с проявата на активност на извънземни цивилизации, не изглежда толкова фантастична. Кой знае, може би радиотелескопите са „напипали“ някаква мрежа – от рода на Вселенски интернет, и ловят нещо от рода на компресирани кодирани послания.
Извънземният Twitter
Разбира се, няколко години преди астрономите да получат потвърждение на реалността на FRB, изследователи от Калифорнийския университет – Джемс Бенфорд и неговият брат близнак Грегъри –издигнали един вид пророческо предположение по повод активността на братята по разум в радиоефира.
С други думи, извънземните далеч не са разточителни идиоти, каквито си ги представяме ние. Тъй като сегашният принцип на търсене на извънземни цивилизации е основан на идеята, че те непрекъснато ще ни изпращат сигнали. В галактичен мащаб това е безумно скъпо и изисква колосални разходи на енергия.
Учените братя обясняват: ако извънземните дават на съседите си да разберат за тях, то изпращат кратки вести – от рода на тези, които хората оставят в социалната мрежа Twitter.
Братя Бенфорд настояват: човечеството може да проспива множество кратки сигнали. А ако хване някой от тях, то ще бъде чисто случайно. Така и се оказало.
Изчисленията, които направили американските изследователи, свидетелстват, че с антена с диаметър 900 метра цивилизация, сравнима с нас по техническо ниво, би могла да си позволи на година да прати из Млечния път серия кратки сигнали.
А Сет Шостак, главен астроном на Института SETI, който се занимава с търсене на сигнали от извънземен разум, твърди: в Млечния път може да съществуват до милион радиопредаватели. Тоест задължително ще уловим послание, идващо от някой от тях.
Вместо коментар
Надеждата бликва и гасне
Сегашното вълнение в научния свят, предизвикано от FRB, напомня това, което се разгоряло през 1967 г. Тогава Джоселин Бел Бърнел – аспирантка, работеща в екипа на британския астроном Антъни Хюиш, била ощастливена да улови строго периодични импулси от модулирано радиоизлъчване, идващо от Далечния космос.
Самият факт за откриването му бил държан няколко месеца в тайна, тъй като смятали, че накрая са прехванали извънземно послание. Неговият източник дори получил названието LGM-1 – абревиатура на Little Green Men – „малки зелени човечета“. Скоро открили още три аналогични източника.
Уви, след това се изяснило: радиосигналите се „изпращат“ от бързо въртящи се неутронни звезди. Източниците на радиосигналите получили названието пулсари. И макар още през 1968 година подозрението от братята по разум да било свалено, откритието на пулсарите станало сензация. През 1974 г. Хюиш дори получил Нобелова награда за тях.
По-скоро и източниците на FRB ще се окажат екзотични звезди с причудливо поведение. Но засега има всички основания да се надяваме на извънземни.
Загадката Wow! Signal
На 15 август 1977 година се случило наистина невероятното. Доктор Джери Еймън, работейки по проекта SETI на радиотелескопа „Голямо ухо“ в университета на Охайо, регистрирал продължителен и силен радиосигнал, който по всички параметри съответствал на това, което търсел докторът – сигнали с изкуствен произход.
Шокираният американски доктор, който видял сензационните данни, възкликнал „Wow!“. След което тайнственият сигнал получил името „Wow! Signal“, а не някое друго.
Изминали почти 40 години. Но тайната на Wow! Signal така и не била разкрита. Не се появили и разумни обяснения. Астрономите не предложили нито един кандидат за източник на радиосигнала с естествено-природен произход.
В резултат повече от достатъчно са хората, които смятат, че сигналът е бил от извънземен кораб, тъй като дошъл от района на съзвездие Стрелец, но от пуст участък на небосклона. Впрочем други тълкования и няма. Или поне такива, които биха обяснили всички особености на предаването.
Записът на Wow! сигнала. © Jerry Ehman
Честотата на сигнала била 1,42 гигахерца – това е честотата на водорода – тази, на която учените чакали и продължават да чакат извънземните вести. Продължителността на сигнала е 72 секунди. Приблизително толкова трябвало да бъде постоянен по амплитуда извънземен сигнал с изкуствен произход.
Антената на радиотелескопа „Голямо ухо“ е неподвижна – използва въртенето на Земята за сканиране на небето, затова определен източник може да се прослушва в продължение на 72 секунди. От тях половината от времето интензивността на сигнала трябвало плавно да нараства – докато телескопът не попадне точно на предавателя. През останалите 36 секунди – плавно да угасва. Както било фиксирано.
Сигналът обаче не е засичан отново.
