Ние, хората, не пазим родната си планета. И точно по същия начин вероятно ще се държим и в Космоса.
Тук са изброени дванадесет начина, по които човек, без сам да желае това, може да нанесе сериозни щети на Слънчевата система, пише изданието io9.
Катастрофа на ускорител на елементарни частици
Ако от такъв ускорител случайно излетят навън екзотични форми на материя, то човечеството рискува да унищожи цялата Слънчева система.
Още преди да започне строителството на Големия адронен колайдер, някои учени се опасяваха, че в резултат на сблъсъците на заредени частици могат да възникнат неприятни неща от рода на вакуумни мехури, магнитни монополи, микроскопични черни дупки и стрейнджлети (тоест „странна материя“ – хипотетична форма на материя, която прилича на обикновената, но се състои от тежки странни кварки).
Научната общественост отхвърли тези идеи, като ги заклейми с думите „глупости“ и „измислици“, които се разпространяват от „непрофесионалисти в търсене на сензации или заради самореклама“. Освен това, както става ясно от доклада за 2011 година, публикуван от LHC Safety Assessment Group, сблъсъците на частици не носят никаква заплаха.
Public Domain
Андерс Сандбърг от Института по изучаване на човешкото бъдеще (Future of Humanity Institute) при Оксфордския университет е съгласен, че катастрофа на ускорителя е слабо вероятна, но в същото време предупреждава: ако стрейнджлети все пак се появят, това „ще бъде лошо“.
Ето какво пише ученият в сайта io9.com: „Ако вещество от такава планета като Марс се превърне в „странна“ материя, то едновременно ще се освободи част от масата на покой във вид на радиация (и разлитащи се в различни посоки стрейнджлети). Ако се предположи, че преобразуването отнеме час и при това се освободи 0,1% във вид на радиация, то светомостта ще бъде 1.59*10^34 Вт, което ще надвиши светимостта на Слънцето почти 42 милиона пъти, като по-голяма част от нея ще бъде гама-лъчение.“
Нека да успокоим читателите: разбира се, Големият адронен колайдер не е способен да произведе странна материя. Но е напълно възможно това да се случи в бъдеще, по време на някой експеримент на Земята или в Космоса. Според една от хипотезите странната материя съществува под високо налягане в неутронните звезди. Ако такива условия се създадат изкуствено ,то краят ще настъпи много бързо.
Проектът по звездно инженерство се обърква
Човечеството би могло да разруши Слънчевата система, да повреди сериозно или да измени Слънцето при изпълнението на проекта по така нареченото звездно инженерство или да наруши планетарната динамика.
Някои футуролози предсказват, че в бъдеще човечеството (или нашите по-напредничави потомци – „постчовечеството“) може да изпълни проекти по „звездно инженерство“, включително дори преход към „звездна икономика“.
В своята работа „Междузвездна миграция и човешки опит“ (Interstellar Migration and the Human Experience) Дейвид Крисуел от Хюстънския университет е описал „звездната икономика“ като опит да се въздейства на еволюцията и свойствата на звездите, включително увеличението на срока на техния живот, извличане на суровини и пораждане на все нови и нови звезди.
За да гори звездата по-малко интензивно и следователно – да работи по-дълго, „звездните инженери“ на бъдещето ще трябва да отстранят излишната маса на звездата (колкото по-голяма е звездата, толкова по-бързо изгаря тя).
© NASA/ NuSTAR
Но все пак вероятността от настъпване на катастрофа е голяма. Звездният инженеринг може да доведе до най-непредсказуеми последствия и да провокира каскада от неконтролируеми реакции.
Да речем, в резултат на изкуствено намаляване на масата на Слънцето на неговата повърхност може да възникнат аномални и ужасяващи по сила изригвания, или пък обратното – светимостта на нашето Слънце да намалее, създавайки заплаха за живота на Земята. Освен това могат съществено да се изменят планетните орбити.
Неуспешен опит да се превърне Юпитер в звезда
Някои са на мнение, че не би било лошо да се превърне Юпитер в изкуствена звезда. Но опитът да се реализира такъв проект може да завърши с неуспех и да унищожи не само Юпитер, но заедно с него – и животът на Земята.
На страниците на Списанието на британското междупланетно общество (Journal of the British Interplanetary Society) астрофизикът Мартин Фог предлага да се направи от Юпитер звезда, за да може с времето четирите му най-големи спътника да станат годни за живот.
© NASA
За тази цел в далечното бъдеще човечеството трябва да потопи в недрата на Юпитер малка черна дупка и толкова точно да изчисли нейните параметри, че да не излезе извън предела на Едингтън (точка на равновесие между външната сила на излъчването и вътрешната сила на гравитацията). Според Фог по такъв начин ще може да се получи „достатъчно енергия за създаване на необходимите температури на повърхността на неговите спътници (Европа и Ганимед) – такива като на повърхността на Земята и Марс.
Дотук добре. Но са възможни и изненади. Както твърди Сандбърг, първоначално всичко трябва да се развива нормално, но черната дупка може да увеличи размери и да погълне Юпитер, след което в резултат на радиоактивно изригване животът в Слънчевата система да спре. След изчезване на всичко живо и поглъщането на Юпитер от черната дупка в околния ни Космос ще се възцари истински хаос.
Нарушение на орбиталната динамика на планетите
Щом започнем да променяме по някакъв начин масата и траекторията на планетите и други небесни тела, рискуваме да нарушим крехкия орбитален баланс в Слънчевата система.
Да, орбиталната динамика в нашата Слънчева система е много крехка. Учените са установили, че дори най-малкото смущение може да доведе до хаотични и дори потенциално опасни орбитални движения.
Причината е в това, че планетите в Слънчевата система се намират в резонанс, тоест в състояние, при което всеки два периода се намират в просто числово съотношение (например орбиталният резонанс между Юпитер и Плутон е 3:2, тъй като Плутон прави два пълни оборота на всеки три оборота на Нептун).
© Hagai Perets
Тоест две въртящи се небесни тела може да си влияят взаимно дори ако се намират на голямо разстояние едно от друго. В резултат на чести сближавания на планетите изведнъж може да се получи така, че по-малките по размер небесни тела да бъдат стабилизирани и да започнат да излизат от своите орбити – и този процес да обхване цялата Слънчева система.
Такива хаотични резонанси могат да се случат от само себе си, по естествен път, или ние можем да ги провокираме, премествайки Слънцето и планетите. Как да не се сетиш за звездното инженерство, за което споменахме по-горе.
Ако Марс бъде преместен в зоната на живот (това може да стане, да речем, като се измести орбитата му с помощта на астероид), то в резултат на това орбиталният баланс също може да бъде нарушен.
От друга страна, ако човечеството построи сфера на Дайсън с помощта на материал, добит на Меркурий и/или на Венера, то орбиталната динамика може да се измени по непредсказуем начин. В резултат на това Меркурий (или това, което ще остане от него) може да излети извън пределите на Слънчевата система, а земята да се окаже в опасна близост до някой голям обект от рода на Марс, а може и да се сблъска с него.
Опасно маневриране на уарп двигател
Космически кораб с уарп двигател (двигател, който развива свръхсветлинна скорост), е нещо примамливо, но изключително опасно.
Уарп двигателят, известен като двигател на Алкубиере, някога ще се появи и ще заработи, генерирайки мехур с отрицателна енергия около себе си.
При полета на кораб с уарп двигател пространството ще се свива пред кораба и ще се разширява зад него. Поради това космическият кораб на бъдещето ще може да се ускорява до скорости, неограничени от скоростта на светлината.
За жалост този енергиен „мехур“ може да се окаже опасно нещо. Още през 2012 година екип учени са решили да моделират разрушенията, които е способен да причини уарп двигател. Ето какво казва по кози повод Джейсън Майджър от Universe Today:
„Пространството не е просто празнина между точките А и Б… в него се съдържат множество частици, които притежават маса (и които не притежават). Екип учени… направиха извод, че тези частици могат да „прелитат“ по деформационния мехур и да се съсредоточавт в областите пред и зад космическия кораб, както и в самия мехур.
via locklip.com
След като космическият кораб с уарп двигател премине в режим на полет на досветлинна сскорост, то събраните в мехура частици ще се изпускат във вид на енергийни експлозии. Най-ярки ще бъдат експлозиите на частици пред кораба – това ще е напълно достатъчно да унищожи всичко по курса на движение на космическия кораб.
„Поради силното виолетово отместване на частиците в предната област всеки, който се появи на пътя на кораба, ще бъде унищожен от гама-излъчването и висикоенергийните частици“, се казва в статията.
Според учените дори при космически полети на неголеми разстояния отделяната енергия ще бъде толкова голяма, че ще се окаже способна да унищожи всичко по пътя си, като под думата „всичко“ може да бъде дори цяла планета.
Освен това, тъй като количеството на тази енергия ще зависи от дължината на пътя, то потенциално интензивността на тази енергия няма предел. Летящият с огромна скорост космически кораб, привеждан в движение с уарп двигател, ще се окаже способен не само да разруши планетите, но и да направи катастрофи от още по-големи мащаби.
Изкуствени червееви дупки водят до катастрофа
Използването на пространтвено-времеви тунели (така наречените червееви дупки) за преодоляване на ограниченията на междузвездните пътешествия са добри на теория, но пространствено-времевият континуум трябва да се разкъсва с изключителна предпазливост.
Още през 2005 година иранският ядрен физик Мохамед Мансуряр е предложил метод за създаване на такава червеева дупка. Според учения, произвеждайки достатъчно количество от необходимата ни екзотична материя, бихме могли да пробием тунел в тъканта на пространство-времето – пътят през този тунел ще бъде най-краткият за космически апарат.
Whataboutphysics.com
Статията на Мансуряр заобикаля негативните последствия от такъв подход, но Андерс Сандбърг ги пояснява:
„Първо, за създаването на гърлото на червеевата дупка се изисква маса-енергия (възможно, отрицателна) в мащабите на черна дупка със същия размер. Второ, при създаването на „примка на времето“ съществува вероятност виртуалните частици да станат реални, в резултат на което потоците от такива частици да разрушат червеевата дупка. Освен това, ако се съедини Слънцето с някой друг достатъчно голям обект (нещо подобно е описано от писателя Стивън Бакстър), то ще може да се „източи“ Слънцето и/или цялата Слънчева система да се изгори с мощна радиация.
Да, унищоженото Слънце нищо хубаво няма да ни донесе, а жестоката радиация отново ще погуби всичко живо в Слънчевата система.
Двигател на Шкадов и навигационна грешка
Ако в далечното бъдеще изведнъж ни се прииска да преместим някъде Слънчевата система, то рискуваме да я унищожим напълно.
През 1987 година руският физик Леонид Шкадов предлага концепция на мегаструктура – двигател на Шкадов – който е способен буквално да премести нашата Слънчева система някъде на друго място, например или по-близо до някоя от съседните звездни системи.
Защо? За да можем в бъдеще да заменим нашето стареещо и изгарящо Слънце с по-млада звезда.
Ето как Адам Хадхази обяснява принципите на работа на двигателя на Шкадов в изданието Popular Mechanics:
„От теоретична гледна точка двигателят на Шкадов е прост: колосално по размер дъговидно огледало, чиято вдлъбната страна е обърната към Слънцето. Това огледало може да се разположи на произволно разстояние, където гравитационното привличане от страна на Слънцето ще бъде уравновесено от светлинното налягане на неговото излъчване.
© Danielle Futselaar/SETI International
По такъв начин огледалото ще стане стабилен и статичен изкуствен спътник, разположен в точката на равновесие между гравитационната сила на привличане и налягането на слънчевия вятър.
Слънчевото излъчване ще се отразява от вътрешната повърхност на огънатото огледало обратно към Слънцето, като по този начин изтласква Слънцето чрез собствената му светлина – отразената енергия ще създава малка тяга. Ето така работи двигателят на Шкадов, с чиято помощ човечеството ще мигрира по галактиката.
Възможни ли са непредвидени ситуации? Много. Ние можем да сбъркаме в изчисленията и да разпръснем Слънчевата система по Вселената или дори да се сблъскаме с друга звезда.
Тук възниква интересен проблем: ако се научим да се движим между звездите, то трябва да разбираме как можем да управляваме множеството неголеми обекти, разположени в периферията на Слънчевата система. Ще ни се наложи да бъдем внимателни.
Както предупреждава Сандбърг, „в резултат на дестабилизация на пояса на Кайпер или облака на Оорт, ще възникне несметно множество от комети, които ще бомбардират всичко наред.“
Ако изведнъж привлечем вниманието на злобни извънземни?
Ако търсачите на извънземни цивилизации открият това, което са търсили, то човечеството в скоро време ще предаде съобщения в Космоса и ще разкаже на извънземните за самите нас. Но задължително ли е извънземните да са добри?
Връщането на мутирали сонди на Фон Нойман
Да речем, изпратим в Космоса флота от самовъзпроизвеждащи се с огромна скорост сонди на Фон Нойман да колонизират нашата галактика. Да допуснем, чете ще бъдат програмирани с грешки или някой умишлено създаде еволюиращи сонди.
Тогава, в резултат на продължителни мутации, те могат да се превърнат във враждебни създания.
В крайна сметка нашите умни космически апарати ще се върнат към земляните, за да разкъсат Слънчевата система на парчета, да изсмучат всички ресурси и да унищожат живота като такъв.
Заплаха от междупланетната сива слуз
Има още нещо, което много прилича на самовъзпроизвеждащите се космически сонди, само че със значително по-малки размери: бързо самовъзпроизвеждащи се нанороботи имикроботи, носещи със себе си заплаха – това е така наречената сива слуз, коят по неконтролируем начин ще употребява ресурсите на планетата, за да възпроизвежда себеподобни.
И те няма да се ограничат само с планетата Земя. „Сивата слуз“ може да проникне на борда на космически кораб, на отломки от планети и дори изобщо да се появи в Космоса като част от някой гигантски проект. Стига тази „сива слуз“ да излезе от контрол в пределите на Слънчевата система, за да превърне всичко, както се казва, в каша.
Буйството на изкуствения свръхинтелект
Една от опасностите при създаването на изкуствен интелект се състои в това, че той е способен не само да унищожи живота на планетата Земя, но и да се разпространи още по-далече, да засели Слънчевата система и дори да проникне извън нейните предели.
Да направим Слънчевата система безполезна
Ето какво ще остане от нас в този случай.
