През 1660 г. Александър Попъм, глух наследник на благородно английско семейство, пристъпил към усвояването на речта. Неговият учител Джон Уолис пише за него специален учебник, открит през 2008 г. в имението Литълкот и изучен внимателно.
Лингвистът Дейвид Крам от Оксфордския университет, който разказал за находката на специално мероприятие на Кралското общество, смята, че Уолис доста е изпреварил своето време.
В миналото глухите били смятани за глупави и безполезни идиоти, докато в действителност те нямат интелектуални нарушения. Не им било позволено да правят завещания или да приемат наследство. Проблемът бил само в това, че не могат да говорят, и Уолис, изглежда, бил един от първите, които разбрали, че глухите трябва да се научат да общуват.
Благородното семейство не можело да допусне синът им да загуби високия си статус и затова поканило за учители двама изявени за своето време хора, титани на Английското възраждане – музикалния теоретик Уилям Холдър и математика Джон Уолис (именно той въвежда знака ∞).
Успехът бил потресаващ. Александър се научил не само да общува, но и да говори (неизвестно колко добре), станал знаменитост и бил представен в двора. По-късно се оженил за дъщерята на един от най-блестящите интелектуалци за своето време и бил покровител на философа Джон Лок. Репутацията на семейството била спасена.
В допълнение към обучението по синтаксис и фонетика Уолис включил разнообразни знаци, за да помогне на Попъм да говори. Снимка: The Royal Society
Впоследствие между Холдър и Уолис се разгорял спор за това кой от двамата е успял да накара глухия да проговори. Холдър бил първи и затова под неговото ръководство Александър очевидно започнал да произнася първите думи. Но Крам прави извод, че ученикът е повтарял след учителя като папагал.
Съдейки по ръкописа в кожена подвързия, именно Уолис е осъзнал, че речта и общуването не са едно и също нещо. С други думи, способността да се произнасят звуци не гарантира, че ще бъдеш разбран. И обратно – глухите може да общуват, но преди да се научат да говорят, трябва да бъдат разбрани и да се установи с тях контакт. Резултатът бил примитивен символичен език – далечен първообраз на днешната жестомимика.
Книжката съдържа подробно описание на вокалната артикулация, геометрични фигури и символи, упражнения по фонетика, синтаксис и строеж на изречения.
Уолис не е първият с подобен опит. Стотина години преди него монасите от Бенедиктинския орден, дали обет за мълчание, изработили собствен език на жестове, въз основа на който в Испания са предприети опити да се научат глухите да общуват.
Източник: Live Science
