„Ефектът Хоумър Симпсън“ съществува и не позволява на човека да запомня сходни събития, твърдят британски учени.
Хоумър Симпсън не се явява невролог, но явно има известна представа за това как работи мозъкът. В един от епизодите на сериала култовият персонаж обяснява на своята жена Мардж защо той не вижда смисъл да се учи: „Всеки път, когато научавам нещо ново, това ново изтласква старата информация от моя мозък. Помниш ли когато ходих на курс по приготвяне на домашно вино и забравих как се кара кола?“
Екип британски учени от Бирмингамския университет са изяснили, че „ефектът Хоумър Симпсън“ наистина съществува. В изследване, публикувано в сп. Nature Neuroscience, авторите изказват предположение, че актът на запомняне на нова информация може да попречи на човека да си спомни сходни събития или да направи спомените за тях напълно недостъпни.
И ако през 1994 британските невробиолози са изяснили, че запомнянето може да доведе до забравяне на стара информация и че е възможно това да се случва поради потискащ сигнал от фронталния кортекс, който „убива“ подобните спомени, то през следващите години доказателства за това не били открити.
Една от причините се заключава в това, че с помощта на функционална магнитно-резонансна томография (фМРТ) е сложно да се отличават един от друг участъците с мозъчна активност, свързани със съответните спомени.
В рамките на последното изследване Мария Уимбър (Maria Wimber), автор на проекта, и колегите ѝ подбрали 24-ма здрави доброволци, чиято визуална памет била тествана със следното упражнение: били им показвани думи, всяка от които съответствала на двойка изображения. Например думата „пясък“ била показана с изображение на Мерилин Монро, а след това – с изображение на шапка.
След това изследователите сканирали мозъка на участниците, изпълняващи упражнението по възстановяване на асоциации – те виждали една от демонстрираните по-рано думи и трябвало да го отнесат към първата картинка, с която асоциирали тази дума.
Учените искали да проследят и сравнят измененията в паметта на участниците за изображенията, които ги помолили да запомнят, и тези, за които не ги помолили.
Изследователите установили, че „сигналните“ думи активират участъците с мозъчна активност за двете асоциирани изображения и че процесът на спомняне на едното изображение води до активиране на механизми, които потискат паметта за „конкурентни“ изображения.
За да проверят това, учените сканирали мозъците на участниците още веднъж, като им демонстрирали половината от изображенията, видени от тях по-рано, разбъркани на случаен принцип с други аналогични изображения. По такъв начин, с помощта на специално разработен софтуер за анализ на фМРТ, те успели да идентифицират участъците с мозъчна активност, отговарящи за едни или други спомняни изображения.
Анализът на данните, получени в хода на сканирането, потвърдил прогнозите на изследователите. В процеса на спомняне думата се демонстрирала няколко пъти, карайки участниците нееднократно да си спомнят точното изображение и да засилват тези спомени.
След това изследователите обърнали внимание на префронталния кортекс, част от който бил определен като вероятен източник на механизма на вертикално управление, откриващо и потискащо „пречещите“ спомени. В подкрепа на тази идея те определили малка област от вентролатералния префронтален кортекс, свързана с потискането на конкурентни участъци на активност.
В хода на процеса на спомняне активността на тази зона от мозъка постепенно се снижавала при повторно показване на напомнящите думи, очевидно защото спомените се усилвали всеки път, така че задачата за потискане на конкуриращи спомени ставала по-проста.
Уимбър и колегите ѝ твърдят, че изводите им убедително свидетелстват, че процесът на спомняне води до забравяне, потискайки активността на мозъка, кодираща подобни спомени.
Изследователите смятат, че това е адаптивният механизъм, който увеличава вероятността ние успешно да кодираме и запомняме само най-важната информация. Вертикалният префронтален контрол на паметта очевидно не работи при шизофрения и синдром на дефицит на внимание и хиперактивност.
