След кацането на самолет в Канада вечерта на 23 август 2001 година младоженците Маргарет Маккинън и съпругът ѝ трябвало да заминат за Лисабон, Португалия.
Когато рейс №236 Air Transat летял над средата на Атлантика, Маккинън отишла до тоалетната. В нея не работело нищо. Това ѝ се сторило странно, но нищо повече.
Тя се върнала на мястото си, стюардесите раздали закуска, а след това изведнъж обявили, че ще бъде извършено аварийно кацане.
Маргарет си спомня как си помислила, че още е рано за пристигане в Лисабон. „Наистина не разбирах тогава какво значи това“, казва тя. Но скоро всичко станало ясно. Екипажът дал разпореждане на пътниците да облекат спасителните жилетки. Лампите ту мигали, ту гаснели. Налягането в салона спаднало, изпаднали кислородните маски.
Всички системи на самолета били изключени след катастрофално изтичане на гориво. „Те крещяха, че ще изпълним принудително кацане върху водата в океана“, спомня си Маккинън.
След половин час подготовка за най-лошото Маккинън си спомня как някой крещял, че са направили всичко, за да се приземят. Това било на Азорските острови, изолиран архипелаг на около 1360 км от Португалия.
Пилотите осъществили контакт с Лажеш, военно-гражданска авиобаза. След мъчително въртене на 360 градуса и няколко остри завоя за намаляване на височина стюардесите закрещели: „Гответе се, гответе се, гответе се“, и пилотите приземили самолета. Огън обхванал шасито на лайнера.
Зашеметените пасажери и екипажът се евакуирали от самолета и избягали през полето на безопасно разстояние към американските войници. По време на евакуацията били получени две сериозни и 16 незначителни травми, но всичките 293-ма пътници и 13-членен екипаж останали живи.
За мнозина полетът не приключил с това. За някои – включително и за Маккинън – той продължил през следващите месеци във вид на ярки, натрапчиви спомени и кошмари.
Преживяното вдъхновило Маккинън, днес клиничен психолог, за изучаване на това, което шокът прави с мозъка, как той влияе на паметта и защо някои хора получават посттравматично стресово разстройство.
В последните години тя и редица други изследователи се опитали да разберат какво влияние оказват върху хората страшните преживявания, които са се отпечатали толкова дълбоко в техните глави. И ако могат да разберат защо шокът има такова дълбоко и силно влияние върху нас, ще могат да намерят и начин да помагат на хората по-добре да се справят с него.
Влиянието на шока
Връзката между страха и паметта вълнува учени и лекари от десетилетия. И все пак данните са противоречиви. „Някои изследвания показаха, че спомените за травмиращи събития са много ярки, хората помнят много детайли и с времето те не се изтриват от паметта“, казва Маккинън. В други случаи спомените може да са много бедни и фрагментирани, „подробно тук, детайлно там и почти никаква връзка между запомнените детайли“, обяснява тя.
Какво се случва с паметта по време на най-шокиращо събитие? Маккинън решила да се задълбочи в спомените на собствените си другари по нещастие – пътниците от рейс 236.
Маргарет и колегите ѝ изследвали спомените на 15 пасажери от този полет за три събития – самия полет, някое емоционално неутрално събитие през същата година, както и спомените им за терористичния акт от 11 септември, само месец по-късно. При шестима от тях било установено посттравматично стресово разстройство.
Изследователите управлявали спомените на доброволците. Отначало ги питали: „Разкажете ни всичко, което можете да си спомните за това събитие“, а след това допълнително стимулирали паметта им с реплики от рода: „Какво мислехте, какво чувствахте, какво се случи с осветлението, какво се случи в салона?“. Тези подробни спомени се сравнявали с известната последователност на събитията и спомените на контролната група, чиито членове по-малко пострадали от стресово разстройство.
Изследователите открили, че спомените за инцидента у всички пасажери, независимо дали имат посттравматично стресово разстройство, или не, били ярки в доказателство, че страхът влияе върху това, как мозъкът съхранява спомените.
Пасажерите, при които впоследствие се развил посттравматичен шок, „си спомниха множество странични детайли не само от самото събитие, но дори и за събитията от 11 септември и неутралното събитие“, казва Маккинън. Това свидетелства, че хората от групата с посттравматично стресово разстройство и преди този момент са имали трудности с редактирането на спомените или с „контролираното изтриване на паметта“.
Маккинън признава, че нейното изследване статистически е непълно, и с внимание се отнася към обобщаването на резултатите, но те все пак са интригуващи. Ако травматичните спомени са по-ярки, какво се случва в нашите глави, когато те се „записват“?
В главния мозък има няколко системи на паметта. Имаме соматични спомени, например как сме се учили да караме колело, или слухови спомени – как сме пели песни. И имаме по-конкретни „декларативни“ системи на паметта, свързани с хипокампа. Хипокампът пази спомени и за това как и къде сме паркирали автомобила, и за това, че две плюс две е равно на четири.
Но страхът активира друга система – центъра за управление на кризисни ситуации в нашия организъм – амигдалата. Амигдалата (две бадемови структури вляво и вдясно от медиалния темпорален лоб на мозъка) особено активно участва в емоционалните спомени, такива като страх или удоволствие от храна, секс и наркотици (тоест удоволствия с изключително физически произход).
Когато събитието е особено ярко и неочаквано, се активира именно амигдалата. Понякога това води до „аварии“, например удоволствието от първата целувка да се окаже в паметта ви здраво свързано с мириса на определен парфюм и от тази устойчива връзка да не можете да се избавите никога.
Съществува такова понятие като памет за единично изпитание. „Ако веднъж избягате от лъв или видите някого, изяден от лъв, ще знаете, че трябва да се пазите от лъва“, обяснява Кери Реслер, професор по психиатрия и поведенчески науки.
Това знание се отличава от знанията, получени при изучаване на факти по книги, както и други емоционално невъзбуждащи действия. „Вашият мозък се старае да постави в приоритет нещата, действително важни за оцеляване – пояснява Реслер. – И лъвът е доста по-убедителен за него от сухите сюжети, напечатани на хартия.“
Когато изпитваме шокиращ страх, избликът на адреналин активира връзката „хипокамп плюс амигдала“, за да започни здраво всички обстоятелства, довели до трагедията, включително тези, които я предшестват – ето защо участниците в експеримента на Маккинън помнели всичко, дори подробности от неутралното събитие. Но защо част от пасажерите помнели само някои епизоди от катастрофата и завинаги били забравили всички останали?
Изблици на памет
Страшните преживявания невинаги оставят подобни спомени. Елизабет Фелпс, професор по психология и неврология, се интересувала от хора с така наречените изблици на памет за събитията от 11 септември.
„Това не са хора с посттравматичен синдром, а обикновени хора, преживели 11 септември, такива като повечето от нас“, казва Фелпс. Тя открила, че страшните спомени били не толкова силни, както се смятало, и се поддават на изменения.
Лабораторията на Фелпс в Нюйоркския университет е разположена недалече от мястото на събитията. Детайлно допитване, проведено в продължение на няколко седмици след 11 септември, а след това – след година, две и 10 години, показало, че „хората бяха сигурни, че са запомнили всичко точно, в детайли“. А именно – къде са били в момента на катастрофата, с кого, как за първи път са чули за взривовете, какво са правили впоследствие. Станало ясно, че повечето от спомените за детайлите избледнели с времето.
Което говори за това, констатира Фелпс, че изблиците на памет се отличават от спомените за по-неутрални събития и не защото детайлите в паметта са се съхранили по-добре, а защото си мислим, че там ги има.
„Когато се случват шокиращи събития, хората са склонни да смятат, че невероятно точно са ги запомнили“, казва тя. Но повечето запомнени от тях детайли са неверни или непълни. Всъщност детайлно се запомня само емоционално украсеното събитие, ако то е протекло като „фон“ – ужасно, но незаплашващо непосредствено живота, – то се запомня далеч не толкова ярко и точно, както се струва на свидетеля.
Претоварване
Ако успеем да разберем как протичат процесите по запомняне и последващо търсене на спомени в паметта, ще можем да разберем как да управляваме паметта, като изтриваме спомените за шокиращи събития изцяло или в някои детайли.
Времевият прозорец за смекчаване на първоначалните шокови спомени е от порядъка на шест часа. Съществуват определени фармакологични препарати, които може да се дадат на пациента в този период, за да се снижи запомняемостта на събитията.
Появяват се все повече доказателства, че препаратите, наречени бета-блокери, са способни да намалят късните симптоми на посттравматичен шок, ако своевременно бъдат приети. Известно е, че от това се ползват израелските военни. Но изследователите смятат, че дори за това кратко време, през което спомените се съхраняват на „харддиска“ на нашия мозък, те могат да бъдат обновени и смекчени.
В експерименти с мишки учените плашили животните с определен музикален тон (по-рано той бил свързан с токов удар), а след това им въвели бета-блокер. Дори след като бета-блокерът бил изведен от кръвта, не оставала замразяваща реакция на страх в паметта.
Като приложили същия подход на малка извадка от хора, експериментаторите установили, че независимо от изминали средно 11 години между шока и експерименталната намеса, дори след като бета-блокерът бил напълно изведен от организма, шоковите спомени били под нивото на посттравматичния шок.
Обобщавайки всичко, което знаем за този механизъм до днес, изглежда, че тънката граница на препрограмирането на паметта лежи в пределите на нашите възможности. „Хората не могат да изменят своето знание за това, което се е случило. Но мозъкът им е способен да „измести фокуса“ непосредствено от травмиращото събитие към детайлите. Ние не можем да изтрием спомените, но можем да опитаме да ги скрием толкова дълбоко, че достигането им да бъде доста проблематично“, казват учените.
Отправна точка
Що се отнася до Маккинън, тя признава, че независимо от яркия ѝ шоков опит, има множество детайли, които не може да си спомни.
„Вече бяхме над острова, но след това самолетът обърна обратно към океана, това беше невероятно страшно, защото не разбирахме какво се случва“, казва Маргарет, спомняйки си момента, когато рейс 236 се приближил към пистата на Лажеш. Тя си спомня покривите на къщите и своето безпокойство, че ще се врежат в тях и ще убият някого.
Но на въпроса, било ли е в самолета тъмно, или светло в този момент, Маккинън отговаря: „Честно казано, изобщо не си спомням.“ Тя не може да си спомни и кой е седял до прозореца.
Когато нещата опират до страшни спомени, възможно е мозъкът избирателно да подхожда към съхранението на данни. Колкото повече разберем как и защо се случва това, толкова по-близо ще се озовем към намаляването на влиянието на шока.
Възможно е денят, когато, за да се избавим от неприятните спомени, ще бъде достатъчно едно хапче, да не е далече.
