Спомените които имаме, най-често са пълни с грешки. Някои учени стигат още по-далеч и определят по-голямата част от спомените като илюзия. Това е така, защото нашето възприятие на света е дълбоко неточно, а мозъкът ни запазва като спомен само малка част от това, което реално сме изпитали. Наред с това всеки път, когато си спомняме нещо имаме потенциала да променяме паметта си, към която посягаме. Паметта ни често ни заблуждава, защото често се опира на фалшиви спомени. Фалшивите спомени често ни припомнят неща, които изглеждат реални, но никога не са се случвали.
Елизабет Лофтъс от Калифорнийския университет е един от най-добрите изследователи на „фалшивите спомени“, като е приемана за един от най-добрите психолози на 20 век. Тя казва, че трябва да има независими доказателства, които да потвърдят вашите спомени, за да сте сигурни в истинността им:
Само защото някой ви разказва нещо много убедително, с много детайли и емоционално, не значи, че това наистина се е случило. Имате нужда от независими доказателства, за да сте сигурни, че си имате работа с автентични спомени, а не с нещо, което е продукт на други процеси.
Друг известен психолог Анели Вредевелдт съветва да сме внимателни, когато задаваме въпроси свързани със спомени. Когато се опитвате да чуете някаква история от някого, било то свидетелство за престъпление или спомен за луда нощ, е нормално да задавате много въпроси. Задаването на много конкретни въпроси, като например „той имаше сини очи, нали?“ и „какъв цвят беше косата му?“ може да доведе до много некоректни отговори. В такъв случай е най-добре да се остави човекът да разкаже всичко според собствените си спомени, без да бъде прекъсван и без допълнителни конкретни въпроси. Може да поискате от разказващия да каже повече подробности по нещо, което е споменал, но е добре да се ограничите с общ въпрос като „можеш ли да ми разкажеш повече за това?“
Изследването на Вредевелдт показва, че на такива отворени и общи въпроси се дават по-точни и истински отговори в сравнение с многото конкретни и насочващи въпроси.
Психологът Крис Френч от университета Голдсмит в Лондон дава пет съвета за това, как да използваме спомените си.
Първо, спомените не работят като видео камера, акуратно да записват всичко случващо се около нас. Спомените като възприятие представляват конструктивен процес. Запомняме същността на нещата, а не детайлите и подробностите на случилото се.
Второ, когато извикваме спомените си, много е възможно да направим грешки. Най-често запълваме спомените си с неща, които смятаме, че са се случили, но това съвсем не е задължително. Много често към тях прибавяме и нещо, което сме научили след конкретната случка обект на спомени. В крайна сметка не можем да разделим станалото с измисленото.
Трето, не само можем да нарушим спомените си за събития на които сме били свидетели, но можем да имаме и напълно фалшиви спомени за неща, които въобще не са се случили. Фалшиви спомени могат да се предизвикат и целенасочено, показват редица психологически експерименти.
Четвърто, няма убедителни доказателства в подкрепа на психоаналитичната концепция на репресия, макар тя да е широко приета.
Пето, все още няма начин да се отличат фалшивите от истинските спомени, ако няма независими доказателства.
Всичко това показва, че вашите спомени са нещо доста хлъзгаво, защото е трудно да се различат фалшивите спомени от реално станалото.
