В някои отношения отговорът зависи от това какво се има предвид под думата обект и какви мащаби приемаме. Астрономите са забелязали структури като Великата стена Херкулес-Корона Бореалис – колосално образувание от газ, прах и тъмна материя, съдържаща милиарди галактики, които са се разпрострели на дължина около 10 милиарда светлинни години. Без съмнение, това е нещо, което би могло да се бори за титлата „най-големия обект съществувал някога“. Но класифицирането на това струпване като уникален самостоятелен обект е проблематично, защото е трудно да се разбере къде точно започва и къде завършва.
„Обект“ всъщност има ясно определение във физиката или астрофизиката, казва Скот Чапман, астрофизик в университета „Далхуси“ в Халифакс, в канадската провинция Нова Скотия. „Това е нещо обвързано заедно от собствената си гравитация“, казва той, „като планета, звезда или звездите, обикалящи в една галактика или цяла галактика“.
Имайки предвид това, е малко по-лесно да разберем какво може да се включи в надпреварата за най-голямото нещо във Вселената. Наградата може да отиде в различни структури в зависимост от размера на приетата скала, която се разглежда.
За сравнително малките видове обитаващи Земята, нашата планета е много голяма, като се оценява на 6 септилиона килограма (1 septillion = 10 с 42 нули след това). Но това не е дори най-голямата планета в Слънчевата система, тя е джудже в сравнение с външните гиганти Нептун, Уран, Сатурн и могъщия Юпитер, който тежи до 4,2 октилиона. (1 octillion е 10 с 48 нули след това).
В същото време хиляди други планети бяха открити, които обикалят около други звезди, включително много, които карат нашите местни гиганти да изглеждат джуджета. Открита през 2016 г., HR2562 b е най-тежката екзопланета, забелязана до момента, с маса 30 пъти по-голяма от тази на Юпитер. При този размер астрономите не са сигурни дори дали да класифицират този обект като кафяво джудже, което би го представило по-скоро като малка звезда, а не като планета.
Звездите сами могат да растат до огромни размери, като най-голямата известна звезда R136a1 е някъде между 265 и 315 пъти по-тежка от нашето Слънце. Разположена на 130 000 светлинни години в Големия магеланов облак, спътникова галактика, обикаляща около нашия Млечен път, R136a1 е толкова голям и ярък обект, че светлината, която излъчва всъщност го разкъсва, според проучване от 2010 г. на Royal Astronomical Society. Потокът от електромагнитна радиация излъчван от звездата е достатъчно мощен, за да отнесе материал от повърхността й, причинявайки загуба на маса от звездата, равна на тази на 16 планети като Земята ежегодно. Астрономите не могат да отговорят как точно може да се образува такава само-разрушителна звезда и колко дълго ще може да просъществува.
Галактиките са следващите обекти от мащаба на космоса. Нашата галактика, „Млечния път“ е огромна, разпростряла се на 100 000 светлинни години от единия край до другия, съдържаща около 200 милиарда звезди и тежка около 1,7 трилиона пъти повече от масата на нашето слънце. Тя обаче, не може да се конкурира с централния клъстър от галактики – „Феникс клъстер“ – гигант разпрострял се на 2,2 милиона светлинни години, който съдържа около три трилиона звезди, според НАСА. В центъра на този галактичен клъстър е супер масивната черна дупка – най-голямата наблюдавана някога – с приблизителна маса от 20 милиарда слънца. Самият „Феникс“ е огромно натрупване на приблизително 1000 галактики, които са с обща маса от около 2 квадрилиона слънца, според списание Nature.
Но дори и този Голиат не може да се конкурира с най-масивния обект, който някога е виждан – наскоро открит галактически протоклъстер, известен като SPT2349, описан на 25 април тази година в списание Nature.
„Ударихме джакпота с тази структура“, заявява Чапман, чийто екип откри галактическия клъстер.
„Повече от 14 много масивни индивидуални галактики са натъпкани в пространството на нещо, което не е много по-голямо от нашия Млечен път“.
И това е само върхът на айсберга, казва Чапман. Други наблюдения разкриват, че общата структура съдържа около 50 допълнителни галактики, като всички ще образуват обект, познат като галактически клъстер, в който много галактики се обикалят една друга. Предишният най-масивен носител на рекорда, подходящо наречен клъстер „Ел Гордо“, тежи с еквивалент на 3 квадрилиона слънца, но SPT2349 вероятно ще надхвърли това най-малко с четири до пет пъти.
Това, че огромният обект може да се образува, когато Вселената е само на 1,4 милиарда години, е изненадващо за изследователите, тъй като компютърните симулации предполагат, че обикновено е нужно много повече време за появата на такива големи обекти.
„Централната масивна галактика се формира невероятно рано и много по-експлозивно и бързо, отколкото бихме могли да си представим“, казва Чапман.
„Като се има предвид, че сме проучили само част от небето за такива гигантски обекти, може да се очаква да намерим дори и по-масивни обекти във Вселената“, добавя той.
