За да ви запознаем с устройството на гравитационната платформа на Гребенников и изумителния ефект на кухите структури, ще се потопим в теорията и ще започнем радиационните пояси на Земята – или т.нар. пояс на Ван Алън. Когато стигнем до описанието на гравитоплана от самия Гребенников, ще стане ясно защо това знание е важно.
След откриването на космическите лъчи – поток частици, падащи върху Земята отвън – прогресът в тази нова и изключително важна област от физиката почти изцяло зависел от условията на опита, например от височината, на която можели да се издигнат сложните уреди и броячи над Земята.
И не е чудно, че сред полезния товар на ракетите, първи излезли извън пределите на земната атмосфера в космическото пространство, главно място заемат всевъзможни устройства за изучаване на заредените частици.
Първите показания на уредите, автоматично предавани на Земята, предизвикали учудването на учените. На някои височини космическите лаборатории попадали в области, гъсто наситени със заредени частици с много висока енергия, които рязко се отличавали от наблюдаваните по-рано космически частици.
Съветският учен Вернов и почти едновременно с него американският физик Ван Алън установили, че земното кълбо е заобиколено в екваториална плоскост от две, а според последни сведения – дори три, сравнително ясно отделени един от друг пояса – нещо от рода на гигантски мехури, плътно изпълнени с частици с различни заряди, енергии и маси.
Плътността на частиците се изменя от края до края на всеки пояс, като космическото пространство в двете страни от полюсите е практически свободно. След обработката на данните на първите стартове на ракети и полети на спътници станало ясно, че става дума за заредени частици, захванати от магнитното поле на Земята.
Известно е, че всички заредени частици, попадащи в магнитното поле, започват да се „навиват“ по силовите линии на полето, като едновременно се движат по него. Размерите на получаващите се спирали зависят от първоначалната скорост на частиците, техните маси, заряди и напрегнатостта на магнитното поле на Земята в тази област от околоземното пространство, в която те са навлезли и са изменили посоката на движение.
© NASA
Магнитното поле на Земята е нееднородно. При полюсите то се „сгъстява“, уплътнява се. Затова заредената частица, започнала движение по спирала по „оседланата“ от нея магнитна линия от областта, близка до екватора, с приближаването до някой от полюсите изпитва все повече и повече съпротивление, докато не спре, а след това се върне назад към екватора и по-нататък към противоположния полюс, откъдето започва движението ѝ в обратна посока.
Частицата се оказва сякаш в гигантския „магнитен капан“ на планетата.
Тези пояси се отличават помежду си с това, че първият от тях, най-близкият до Земята, се състои от положително заредени протони с много висока енергия – около 100 мегаелектронволта. Успява да ги захване и задържи само най-плътната част на магнитното поле на Земята.
Вторият пояс се състои основно от електрони с енергия „едва“ 30–100 килоелектронволта. В третия пояс, където магнитното поле на Земята е най-слабо, се задържат частици с енергия 200 електронволта и повече. Ако отчитаме, че обичайното рентгеново лъчение, прилагано краткотрайно за медицински цели, е с енергия 30–50 килоелектронволта, а мощните инсталации за осветяване на огромни слитъци и парчета метал е от 200 килоелектронволта до 2 мегаелектронволта, лесно можем да си представим колко опасни са тези пояси, особено първите два, за космонавтите на бъдещето и за всичко живо при полет на други планети.
Засега е ясно само, че коридорите за излизане на пилотирани космически кораби към други светове ще бъдат областите, близки до магнитните полюси на Земята, свободни от частици с голяма енергия.
Естествен въпрос е, откъде са се взели всички тези частици? Основно те се изхвърлят от нашето Слънце. Сега вече е установено, че Земята, независимо от огромното разстояние от Слънцето, се намира в най-външната част на неговата атмосфера.
Това по-конкретно се потвърждава от това, че всеки път, когато слънчевата активност нараства, а следователно се увеличава количеството и енергията на изпусканите от Слънцето частици, нараства и количеството на електроните във втория радиационен пояс, който сякаш под порива на „вятъра“ от тези частици се притиска към Земята.
В магнитния капан на Земята засядат и космически частици, чиято енергия се е оказала недостатъчна, за да преминат по-далече, а също частици, образувани в резултат на сблъсъците на частиците на първичните космически лъчи с големи енергии с атомите на най-горните и изключително разредени слоеве на атмосферата, която, както се оказва, се простира значително по-далече, отколкото се смятало – почти на 150 км над повърхността на Земята.
Ние дори и не подозираме какъв надежден щит се явява за човека и изобщо за всичко живо на Земята прозрачната и неосезаема атмосфера и съвсем невидимото и неосезаемо магнитно поле на планетата. А към сравнително незначителната част от лъчението, което все пак успява да се промъкне през двойната природна броня на Земята живата материя и нейният венец – човечеството – за стотици милиони години еволюция са се приспособили напълно и е трудно дори да си представим какви форми би приел животът на планетата, ако тя не беше защитена от всички видове космическо лъчение.
Излизането на човека в космическото пространство веднага го лишава от спасителния щит на атмосферата и магнитното поле и го подлага на въздействието на всички видове лъчение.
Характеристика на частиците и образуване на полетата
За редуването на пиковете лъчение на кухите структури
1. Тезиси от доклада на В. С. Гребенников в Новосибирския университет
ЛЕМ (лептонно-електромагнитна) хипотеза на Б. И. ИСАКОВ (откъс)
Следствие 5.
От формулите следва възможността, че в зоните срещу остри ъгли на плътни тела, планински скали, по краищата на тектонски плочи, на планински върхове, на върховете на големи скали, пирамиди и т.н. може да се наблюдават високи стойности на градиентите на лептонните физически полета на обектите, по-конкретно е възможно изтичане на вещество във вид на лептони и други елементарни частици.
Откритото лъчение на електроните в зоните на разломите е частна проява на по-общ закон. Тяло, разположено срещу остри изпъкнали ъгли на други тела, върховете на скали, пирамиди и т.н., може да получава лептонно облъчване.
Обратното – телата, поставени вътре в кухи плоскости на други твърди тела, например в тръби, цилиндри, конуси, или поставени в многостенен или триизмерен ъгъл, може да почувстват „отнемане“ на микролептоните. Биологичните обекти с отслабени микролептонни полета може да се „зареждат“ с лептонна енергия на върховете на скали или пирамиди.
Обратното – излишно възбудените биологични обекти по-бързо се успокояват или преместват във вътрешните кухини на твърдо вещество с отрицателна кривина или в ъгъл, ниша и т.н. с геометрично прегъване на веществото, еквивалентно на отрицателна кривина (очевидно не са случайни обичаите на много народи да успокояват превъзбудените, буйни деца, като ги поставят в ъгъла).
Следствие 14
Според ЛЕМ хипотезата всяко тяло се пронизва от всички страни от всепронизващи лептонни потоци, които го бомбардират и уравновесяват налягането на т.нар. световен лептонен газ с тялото и се разпространяват по целия обем на тялото, а не само по неговата повърхност.
© Institute for Gravitation and the Cosmos (IGC)
Ако поне от едната страна изкуствено се създаде излишък (или дефицит) на лептонно налягане чрез фокусиране на лептонните потоци или, обратното – като се предпазят те от тялото на някакъв екран, или изкуствени лептонни вихри, то може да се предизвика ненулева равнодействаща, която може да премества леки предмети.
С това може да се обясни явлението телекинеза, по-конкретно експериментите на В. Андреев, Р. Кулешов и др., както и явлението полтъргайст. ЛЕМ хипотезата дава възможност да се осмисли от нова гледна точка механизмът на гравитацията и всемирното привличане, отразени от закона на Нютон.
Две тела, разположени близо едно до друго, частично се екранират едно от друго от налягането на потоците на лептонния газ. От външните страни се създава превес на лептонното налягане над натиска от страна на пространството между телата, тъй като всяко тяло отчасти спира потоците лептони, преминаващи през него.
Ако точната маса m съседства с разпределената маса М, то на m действа сила, равна на силата на екранизация. ЛЕМ хипотезата позволява да се изведе, обоснове теоретично и да се осмисли и разбере законът на Нютон, да се разбере съкровеният механизъм на привличане и полето на действие.
Ако две тела с разпределени маси М1 и М2 се намират близо едно до друго, принципно сумарната сила не се променя, усложнява се само изводът от закона на Нютон, но принципният характер на зависимостта се съхранява.
По такъв начин, според ЛЕД хипотезата, привличането е дефицит на отблъскване, тоест законът за всемирно привличане може да се разглежда като следствие на закона за всемирно лептонно отблъскване (или лептонно свиване) при екраниране на телата, в резултат на което телата сякаш се „привличат“, притискат се едно към друго.
Ако ЛЕМ хипотезата е вярна, може да се предположи потенциална възможност за вариране на гравитационната и инерционната маса на тялото при определени условия: 1) при префокусиране на лептонните потоци с помощта на „лептонни лещи“, предизвиквайки тяхната концентрация, лептонни ракети или лептонни летящи дискове; 2) при огромна скорост на въртене на лептонните вихри с голяма ъглова скорост, което е еквивалентно на екранирането от потоците на лептонния газ.
Ако ЛЕМ хипотезата е вярна, то посоченият механизъм принципно открива възможността частично или изцяло да се управлява гравитацията. Предложеният механизъм за потенциално възможна частична или пълна левитация изисква експериментална проверка.
И ако ЛЕМ хипотезата е вярна, принципно са възможни лептонни двигатели, лептонни ракети и лептонни летящи дискове.
––––––––––––––
Тези, които искат да научат теоретичните основи и да видят формулите, приведени от Гребенников, могат да ги открият тук на руски език.
