Обич

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

Посвещавам на Людмила Церовска

Тези дни прочетох за поредните научни експерименти относно енергията на отглежданите от нас растения и за взаимната връзка между тях и хората. Как обичали определена музика и как усещали дали ги отглеждаме с любов.

Веднага си помислих какво ни се случи преди години с моя приятелка, по професия биоложка, нещо, което не ми дава мира оттогава .Бяхме изключително близки поради еднаквата ни възраст и известни чувства, по-скоро от моя страна.

Ще я наречем условно Силвия – така или иначе последващите разследвания от Агенцията за национална сигурност на Бразилия бяха засекретени и всички, включително аз, подписахме протоколи за запазване в тайна някои подобности от станалите ни извстни факти.

По това време тя отиде на полярна станция в Антарктида. Два месеца се провеждаха международни изследвания, свързани със засилващото се човешко въздействие върху екосистемите на този все още девствен континент. На връщане част от групата минала през Аржентина и Бразилия. Силвия не могла да устои на изкушението да не посети амазонската джунгла – най големия рай за биолозите.

От дълго време поддържала връзка по интернет с неин колега от бразилската академия и дошло време да се запознаят. Жоао предложил за три-четири дни да прескочат до Манаос и оттам с корабче до индианско село. Амазония е пълна с легенди и, естествено, вечерта на тържеството в тяхна чест те чули някои. Присъствали двама индианци с необикновен ръст от вътрешността, към които местните се отнасяли с респект и боязън.

Споменало се за култ към великото дърво – нещо, което и Жоао не бил чувал. На сутринта не успели да открият нито Силвия, нито двамата странни гости. Сигнализирали полицията, останалите и колеги и родителите. Именно последните се обърнаха към мен (двамата бяха възрастни и болни) с молба веднага да направя възможното и невъзможното, но да намеря единствената им дъщеря. Бях във възрастта, когато морето е до колене и светът е в краката ти.

Кацнах в Рио де Жанейро и след ден вече бяхме в селото. Местните власти, включително полицията и църквата, бяха поработили усилено, но единственото сигурно бе, че от загадъчното племе веднъж в месеца идваха по двама мъже за сечива. Безсмислено бе и издирване по въздуха. Нямахме представа къде да търсим в една гора с площта на Европа. Наложи се да чакаме.

Мисълта за Силвия не ме напускаше, но така или иначе имах време в излишък и го използвах за да разпитаме заедно с Жоао местните хора за тайнствения култ. Индианците бяха наплашени, но по откъслечни подмятания си изградихме представа за някакво месоядно дърво, закрилник на племе, на което веднъж месечно се принасяла жертва, обезателно красиво младо момиче.

И тъй като племето не било многобройно, залавяли пленнички. Плодовете на дървото дарявали с необикновена сила и развивали човешките сетивата до степен, по-голяма от дивите животни.

Бях гледал по “Дискавъри” и чел в енциклопедии за месоядни растения, но чак пък дървен исполин – изглеждаше ми несериозно в началото на ХХІ век. За останалите негови свойства не смеех и да си помисля – военните това и чакаха, да засадят цели плантации с фиданки. Часове наред си фантазирах какво ли не за моментното състояние на Силвия, но единствено сигурен бях, че е жива. А времето нарочно лениво се влачеше като водите на великата Амазонка. Вече не издържах, Жоао също, чувствайки се виновен за станалото.

Една сутрин, когато се развиделяваше и парите още се издигаха над реката, местният свещеник, при когото бяхме отседнали, ни събуди с вестта, че към селото се приближавали двама непознати индианци. Забелязани били от местните постове. На крак бяха шестимата полицаи, двама агенти от националната сигурност – Алберто, който изглеждаше повече на спортист, красивата като манекенка Лурдес, както и служителят от службата за защита на местните племена Алвес (истинските имена са променени по обясними причини).

Местният свещеник Жозе Луис – един невероятен дядка, бе убедил трима индианци, които се славеха в тази чат на Амазонка като най-добрите следотърсачи, да ни бъдат водачи. Такива всеотдайни хора почти не срещах вече в родината си.

Вероятно имаше нещо вярно в твърденията на местните за развитите инстинкти на загадъчното племе, тъй като според разказите на двата поста идващите, подобно на зверове подушили засадата и спрели на половин километър от селището. Застанали с опрени гърбове и няколко минути стояли със затворени очи, неподвижни като мумии, след което тръгнали обратно. В този момент по радиостанцията ни се обади единият полицай и ние поехме след тях. Не съм фаталист, но числеността на групата внесе дискомфорт в душата ми.

Едно е било да гледаш “Индиана Джоунс” и да четеш приключенски романи за експедиции в джунглата, а друго да го изпиташ на собствените си плещи. Разбрах това още след първия километър и целият ми авантюристичен плам угасна.

На места минавахме през отвратителни тресавища. Сякаш всички лиани се бяха наговорили да флиртуват с мен, а една така ме погали, че получих огромна цицина на челото. Никога не съм си представял толкова мухи и комари на едно място. Водачите наложиха непосилно за мен темпо и от един момент нататък се движех по инерция. Навлязохме в хълмиста верига.

Вярно, че бях единственият без никакъв опит в джунглата, но съм спортувал много и докато бяхме в селото, се изживявах за великия спасител на приятелката ми. Представях си как с премерен удар отсичам главата на най-отровната змия. В момента бях кален и смрадлив човечец, без никаква представа за посоките на света, движен само от някакво чувства за отговорност. Дори любовта остана някъде по пътя.

Изпитвах срам от Лурдес – ефимерното и на вид тяло се справяше по необясним начин с всички проблеми, като че за нея гравитацията не важеше. Единствената мисъл, която успя да се мерне в главата ми, бе почуда как е преминала Силвия този път. По-късно разбрах, че непрекъснато са я носили хора с провокирани невероятни сили.

Не разбрах кога и как пред погледа ми се откри една от ония очарователни гледки с водопад. Спряхме за малко и аз побързах да се натопя, но Алвес, който ръководеше издирването, не ме остави дълго. Отначало помислих, че ще търсим път зад падащата вода, както е по филмите. Но съвсем прозаично, с върховни усилия се закатерихме по съседните скали.

Дори на неопитен като мен направи впечатление, че някои издатини не бяха толкова грапави – явно този път се използваше, макар и по-рядко. В един момент забелязах, че всички над мен изчезваха. Оказа се отвор в скалата, преминаващ в тунел, по който можеше да се ходи леко приведен. Подът бе необичайно хлъзгав, но тогава не се досетих, че понякога там тече вода.

Скоро попаднахме в малка зала с езеро по средата. От другата страна отворът продължаваше. Стените сякаш бяха накичени със светулки. Насочих светлината на фенерчето и се приближих. Боже мой, това бяха късчета самородно злато. Застинах хипнотизиран. Двама от индианците внимателно нагазиха в езерото, но веднага се подхлъзнаха – оказа се, че стените му представляват идеална фуния.

В този момент стана нещо ужасно – като че някаква клапа се отвори, водата се завихри във водовъртеж и нещастните ни спътници за наш ужас изчезнаха някъде надолу. Едновременно с това чухме шум от идваща вода. Вероятно, ако бях сам, щях да се удавя и тялото ми щеше да бъде изхвърлено в езерото през същия тунел, от които дойдохме.

Добре че останалите не си бяха изгубили ума, а бяха открили път нагоре зад голямата колона вдясно и се развикаха. Едва успях да се изкача, когато водната стихия заплиска, напълни езерото и излишната вода се изтече през входния тунел. Само след секунди водата в езерото утихна. Идеалният капан за нечакани гости, каквито бяхме.

Всичко стана светкавично и аз едва сега се разтреперих от преживения ужас. Благодарен съм на Жоао, който постави ръка на рамото ми и само кимна към леко наклонената нагоре тясна галерия. Почти пълзяхме с подхлъзвания около половин час, когато в далечината напред се появи светъл отвор. В следващия миг оглушах от няколко изстрела.

Алберто, който бе начело, внезапно се натъкнал на купчина кротали. И него, и нас спаси от сигурна смърт професионалната му реакция. Накрая се озовах на малка площадка в скалите. На десетина метра надолу имаше малка поляна с течащ пълноводен поток. Вероятно от него се захранваше неизвестният механизъм при подземното езеро.

Въпреки околната джунгла в далечината не можех да не забележа дърво с фантастични размери. На фона на лазурното небе короната му излъчваше необяснимо привличане. В главата си чувах: „Ела, ела.” Останалият индианец, четирима полицаи и Алберто, който водеше, бяха слезли по изкуствено издълбаните стъпала.

Ако някой ни чакаше при отвора, можеше спокойно да ни убие един по един. Явно заради легендите никой никога не бе имал желание, а и трудно би достигнал дотук. Езерото и кроталите го очакваха.

Всички оцелели се събрахме на брега на потока и започна съвещание. По обясними причини (не владея португалски, да не говорим за местни диалекти) аз бях изолиран, но по разгорещените гласове и мимики, а и по откъслечните обяснения на Жоао на английски разбрах, че главният спор е между двамата агенти и Алвес.

Последният настояваше да влезем в контакт с племето, докато Алберто и Лурдес настояваха да извикат по сателитния телефон, който носеха, подкрепления, тъй като реално се опасяваха, че нямаме време за преговори, а и изобщо нямаме представа с какво се сблъскваме.

Винаги съм ненавиждал използването на сила, но за първи път този мой принцип се разклати. Някой бе отвлякъл Силвия против волята ѝ и за този някой се носеха легенди.

Бяхме една качествена, но малобройна група, дошла непоканена. Поне мен започна да ме хваща страх. Опитах да го маскирам като благоразумие и тъй като имах право на глас (издирвахме моята приятелка), настоях за допълнителна помощ. Алберто се обади и в отговор обещаха до два часа хеликоптерите да долетят.

Жегна ме погледът на Алвес. Не исках да рискувам живота на Силвия и преглътнах.

Хамлетовският въпрос се реши еднозначно. През последните минути всички бяхме забравили за местното племе и това доведе начинанието почти до провал. Дори следотърсачът не усети промъкването им. Изсвистяха куп стрелички и всички изпопадахме като зрели круши. Вероятно използваха парализиращо вещество, защото останахме в съзнание, но не можехме да движим крайниците си, нито да говорим.

Обградиха ни десетина двуметрови мъжаги, метнаха ни на рамо с целия багаж и буквално затичаха с нас. Най-силно впечатление ми направиха очите им – почти черни. Никога не съм си представял, че може да съществува такъв цвят. Всичко ми се струваше нереално, сякаш сънувах.

След около десетина минути ни натръшкаха на едно площадче, обградено отвсякъде с колиби. Само в единия край се издигаше дърво, но какво! Диаметърът му бе над двадесет метра, клоните се виеха като пипала, листата наподобяваха иглички на бор, но доста по-дебели, а в основата на ствола имаше отвор –-почти идеална елипса, разположена с широката си част хоризонтално.

Бе една огромна паст, готова да ни изяде. Никой от нас не можеше да реагира. Парализата действаше и ни бе все едно. Вероятно така се чувстват наркоманите. С тази разлика, че се събуждат след преживяването. А аз не мислех, че вече ще се събудя от нелепия сън. Всъщност може би не мислех. Не чувствах, не чувах, само гледах.

Отведнъж всички индианци изчезнаха. Видях хеликоптери със спускащи се по въжета войници. След това – само мъгла.

Дойдох на себе си, точно когато някой ме плискаше с вода. Оказа се Лурдес. Протегна ръка, помогна ми да се изправя и ме поведе към дървото. Сякаш инстинктивно усети страха ми и ми стисна пръстите. И добре че го направи. Защото се бяхме отзовали близо до необикновения феномен, който мяташе яростно клони и не ни позволяваше да се приближим повече.

Но и така можех да видя през отвора лежащата вътре Силвия. Обвита с тънки клони подобно на медицинските системи за кръвопреливане. В този момент отново съм припаднал.

По-късно Жоао ми разказа какво се е случило. Двубоят между дървото и хората бил повече от екшън. Растението, подобно на доблестен мъж, защитавало Силвия и дори успяло да обърне докараната танкета. Хвърлили огромни рибарски мрежи, с които укротили за малко клоните и командоси успели да измъкнат младата жена.

Наложило се да режат проникналите в кожата ѝ дървесни разклонения със скалпели. Била бледа, но дишала. Ужасяващото било, че лежала върху нещо като килим от мъх, който, след като я вдигнали, се разтворил и показал вратата на ада – канал, водещ вероятно към основана на чудното дърво, в който мърдали огромни власинки.

Мисля, че исполинът просто е показал на хората какво е можел да стори, ако е искал. А той определено не го е искал. После успял да разкъса мрежите и останал непобеден.

Най-същественото научих от самата Силвия. Бяхме се завърнали и една вечер нейните родители след вечерята се прибраха в стаята си (горките мислеха, че след случилото се предстои женитбата ни).

Излязохме на балкона и с по чаша питие в ръка наблюдавахме как слънцето се скрива зад Витоша. Склоновете бяха тъй близо, че отделни високи храсти се открояваха отчетливо на фона на здрача. Чувствах и виждах, че Силвия е някъде далеч и почти не ми обръща вниманието, което очаквах, че заслужавам. По някое време тя се обърна, усмихна се и ме погали по бузата.

– Ти не разбра какво се случи, нали? – запита чисто риторично.

– Ами щеше да послужиш за храна на някакво си дърво. Чудото бе, че те е оставило жива .

– Всъщност никога не съм се чувствала толкова обичана. През цялото време обменяхме мисли. Аз му разказвах за изследванията си, за победите и пораженията си, за любимите ми неща, за това, че се чувствам самотна.

Той ми разказа за джунглата толкова, че вероятно съм най-добре информирания биолог в света. За невероятната красота на растенията и животинките, взаимоотношенията между тях, ласките на слънцето и полъха на вятъра, топлината на тропическия дъжд, измиващ листата му.

За това, че в продължение на столетия хората принасяли жертви в подножието на ствола му и постепенно го превърнали в хищно растение. Той се ненавиждаше и също бе самотен като мен. Обичаше ме наистина по нечовешки начин. Но това бе обич без задни мисли. По-истинска от човешката.

– Нали не говориш сериозно? Все още не си добре със здравето, такива премеждия… А чувала ли си се с Жоао?

– Обадих му се вчера. Поканих го да ни погостува. Знам, че ти беше на езика, но си замълча. Да, питах за.. както го наричаш, „дървото”. Изсъхнало няколко дни след историята. Племето изчезнало, а военните поставили постоянен пост, да не би да се появи издънка. Човешки работи.

Със Силвия си гостуваме всяка седмица. Тя така и не се ожени.

 

Категории на статиите:
Разкази

Коментарите са затворени.

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори