Продължаваме с мистериите на Слънчевата система със загадъчните облаци на Марс през „секретното послание“ от ръба на Космоса до планетата Х.
Загадъчните облаци на Марс
В началото на 2012 година астрономът любител Уайн Йешке забелязал странен облак над Марс. За разлика от тънките облаци, които обикновено се образуват над тази планета, въпросните чудовищни пера се протягали от повърхността до височина 240 километра и били два пъти по-дълги от всички наблюдавани дотогава. Те били и невероятно широки, до 500–1000 километра. 
Първите облаци се задържали малко повече от седмица през март 2012 година. Подобни образувания се появили за кратко и през април същата година. Дори след консултация с други астрономи любители Йешке не могъл да обясни видяното, затова се обърнал към професионалисти и те се оказали напълно изумени.
Като прелистили историческите данни, професионалните астрономи открили снимки на космическия телескоп „Хъбъл“ от 1997 година, когато той фиксирал подобен облак на Марс. Специалистите стигнали до извода, че странните облаци не се състоят от кристали лед, нито приличали на сияние от рода на полярното на нашата планета. Типът слънчева активност, необходима за създаването на сияния, отсъствала в дните, когато се появили въпросните облаци. Освен това те били 1000 пъти по-ярки от всичко подобно, наблюдавано на Земята.
Не всички планетолози вярват в реалността на тези облаци. На останалите се налага да вярват на 19 различни наблюдатели, фиксирали странното явление.
Отделно от това сондата Mars Orbiter открила наличието на „ударно стъкло“ в няколко кратера на Марс. С тъмен цвят като изстиваща лава, ударното стъкло се образува, когато комета или астероид се вреже в повърхността на планетата и разтопи голям участък от почвата, който бързо изстива.
Този материал може да пази следи от живот, присъствал преди и след сблъсъка, подобно на капсула на времето. Ударното стъкло също може да съхранява атмосферни газове, които са присъствали по времето на сблъсъка. Нелош начин да се реконструира атмосферата и средата на древния Марс.
Произходът на Челябинския метеорит
През февруари 2013 година незабележим метеорит с големина 20 метра се взривява над Челябинск в Русия, източно от Урал. За щастие никой не загива. Но миг по-късно ударната вълна чупи и разпръсва стъклата на 1200 прозореца.
Повече от две години след това ние още не знаем нищо за произхода на метеорита. Отначало учените смятали, че това е къс от 1999 NC43, околоземен астероид с ширина 2 километра. Но единственото общо, което има между тях, е орбитата около Земята.
„Съставът на Челябинския метеорит, който беше разкрит след събитията, е сходен с разпространен тип метеорити под названието LL-хондрити – казва ученият Вишну Реди. – Околоземният астероид притежава състав, който много силно се отличава от тях.“
В крайна сметка учените трябвало да признаят, че не могат да свържат метеорита с конкретен астероид, тъй като повечето от тях са изключително малки и притежават хаотични орбити.
Провървяло ни е, че Челябинският метеорит не се е взривил близо до земята и не е довел до жертви. Но той служи като напомняне и предупреждение, че е необходимо да следим астероидите превантивно и да предвиждаме опасностите своевременно.
През 2018 година неправителствената организация B612 планира да изстреля космическия телескоп „Страж“ (Sentinel), който ще се заеме с търсенето на такива астероиди. Ако ги откриваме достатъчно бързо, ще имаме време да се подготвим за срещата.
Миниатюрната „слънчева система“ на Плутон
За разлика от всичко, което сме виждали преди, Плутон и петте му спътника напомнят миниатюрна слънчева система. Учените смятат, че Харон, най-големият спътник на Плутон, е бил създаден в резултат на сблъсък на Плутон с неизвестен голям обект. Другите луни – Хидра, Цербер, Никс и Стикс – вероятно също са се образували в резултат на този сблъсък. Ако това е така, то всички луни би трябвало да си приличат. Но не е така. 
По снимки, направени с помощта на космическия телескоп „Хъбъл“, учените са установили, че Цербер е по-тъмен от Хидра, Никс и Стикс. Ако всички са се образували вследствие на един сблъсък, къде са корените на тези различия? И откъде се е взел Цербер?
Възможно е Плутон да е прихванал Цербер в сблъсък с друг обект. И все пак, ако Цербер се е образувал от сблъсъка, породил другите луни, той просто може да е по-тъмно късче от ядрото на обекта на сблъсък. Но това не обяснява разликата в цвета. Учените смятат, че цветът на спътниците трябва да е еднакъв, тъй като са обменяли материал помежду си в продължение на милиардите години от съществуването си. Очаква се сондата „Нови хоризонти“, която след два дни ще се сближи с Плутон, да даде отговори на загадките.
Според друга теория всички луни са еднакви отвътре, докато Цербер малко се отличава отвън. Има дори теория, че Цербер се отличава по форма – поничка или картоф – в сравнение с другите луни.
Друга изненада за учените е станало това, че Хидра, Никс и Стикс се намират в резонанс, тоест оказват си гравитационно влияние, за да затворят своите орбити в космически танц около Плутон. В нашата Слънчева система само Юпитеровите луни Европа, Ганимед и Йо се намират в подобен орбитален резонанс.
Общо орбиталният резонанс означава, че гравитационното въздействие поне на два обекта ги затваря на орбита около родителското тяло в определено съотношение. Например Плутон и Нептун се намират в резонанс 2:3. Плутон извършва две обиколки около Слънцето (своето родителско тяло) на всеки три обиколки, които извършва Нептун.
Секретни материали от космическата граница
Изминали са почти 50 години, откакто сме записали атмосферния инфразвук – звукови вълни с честота под 20 херца. Тези честоти са под възможностите на човешкото ухо, затова звуците на видеото са възпроизведени 1000 пъти по-бързо, за да може да се чуят.
Даниъл Боуман от университета на Северна Каролина, който ги е записал, смята, че зловещото съскане, трещене и свистене звучи като секретно послание. Други чуват в него радиосмущения.
Учените са заинтригувани от тези звуци, тъй като не могат да обяснят техния произход. В рамките на платформата HASP през 2014 г. записал с балон на височина над 37 500 метра над земната повърхност този инфразвук. С оборудване, което си направил сам, Боуман станал първият човек, записал инфразвук на тази височина.
И макар че през 60-те години на миналия век учените смятали, че атмосферният инфразвук добре ще идентифицира ядрените взривове, те загубили интерес, когато се появили наземни датчици, способни да извършват тази работа. Затова сложността на записа на Боуман над Ню Мексико изненадала учените. Едни искат да изпратят още един балон HASP, за да изучат необичайния инфразвук.
„Смятам, че тази работа ще открие почва за други изследвания – казва геофизикът Омар Марчило. – Това е важно за цялата общественост.“
Сериозните учени не смятат, че източникът на тези вълни се намира в ръцете на извънземни. Метеорологични събития от рода на бури могат да създават инфразвукови вълни. Земетресения, метеорити и вулкани – също. На учените ще се наложи да отсеят всички възможни източници, включително турбулентност на въздуха, вятър, океански вълни, гравитационни вълни, сигнали от ветропаркове и вибрации на въжетата на балона.
Планетата Х
Съвсем наскоро, през 2014 година, учени заявиха, че планетата Х, хипотетична планета зад орбитата на Плутон в нашата Слънчева система, не съществува. Анализирайки орбитите на 13-транснептунови обекта (ETNO) – далечни тела от рода на планетата джудже Седна и 2012 VP113, чиито орбити са разположени зад тази на Плутон – някои учени стигнали до извода, че там може да се намират поне две планети с размери, по-големи от Земята – планета Х и планета Y. 
Теоретично орбитите на ETNO трябва средно да са на 150 а.е. от Слънцето. Астрономическата единица (а.е.) е равна приблизително на 150 млн. километра (разстояние между Земята и Слънцето). Наклонът на техните орбити трябва да е в пределите на нула градуса. Но теорията не се съгласува с реалността. 13-те обекта от ETNO имат орбити със средна дистанция от 150 до 525 а.е., а наклонността е около 20 градуса.
„Изобилието от обекти с неочаквани орбитални параметри ни навежда на мисълта, че съществуват невидими сили, които изменят разпределението на орбиталните елементи на ETNO, и ние смятаме, че най-вероятно обяснение е наличието на неизвестни планети зад Нептун и Плутон – казва водещият изследовател Карлос де а Фуенте-Маркос. – Точният брой е неизвестен, но нашите изчисления говорят поне за две планети в пределите на нашата Слънчева система.“
