Учени от САЩ поставиха край на половинвековна мистерия. Те стриктно изучиха процеса, който кара камъните от черен доломит да се движат по дъното на пресъхналото езеро Рейстрак Плая в Долината на смъртта.
Изследователите открили, че причината за движението на камъните е лед, подобен на раздробено стъкло.
Досега учените тънеха само в догадки, но не можеха да обяснят каква е невидимата сила, която тласка стотиците каменни отломки и оставя пътечки зад тях.
„Това е възхитително – да участваш в разкриването на такъв род обществена тайна“, казва океанографът Ричард Норис от Института по океанография Скрипс в Ла Хоя, ръководител на изследването.
Преди геолозите смятаха, че водеща роля в това странно движение играе съчетанието на вятър, дъжд и лед. Но никой не очаквал, че отговорът се крие в тънките като прозоречни стъкла ледове, движени от лекия ветрец (а не от бурни ветрове).
Рейстрек Плая се намира на височина 1130 метра над морското равнище, на три часа път от близкия град. Бившето езеро е заобиколено от планини и нощем температурата там може да падне под нулата. Изследователите започнали да изучават региона през 2011 година, като създали метеорологична станция и разпръснали камери, а камъните били следени с GPS датчици.
Щом някой камък започнел да се движи, устройствата записвали неговото положение и ускорение. Скептиците смятали, че няма да бъдат дочакани никакви резултати и това ще бъде най-скучният експеримент в историята на науката.
Но когато изследователите пристигнали на място през декември 2012 година, за да проверят уредите и да сменят батериите, те открили, че по Рейстрек Плая се е разляло езеро, обхващащо около една трета от площта с дължина 4,5 километра (пресъхналото езеро понякога се пълни с вода). Дълбочината била само 7 сантиметра и през нощта водата замръзвала. Както си седели веднъж учените на южния бряг, чули шум – това били камъните.
A: камъни, замръзнали в ледени късове. В: огромна локва, образувана на дъното на пресъхналото езеро, C: скреж по бреговете на локвата. D: камък в леда насред локвата.
© Scripps Institution of Oceanography
Екипът наблюдавал как ледът се движи покрай камъните, често раздробявайки се на парчета, но все пак леко ги побутва напред. Темпото било прекалено бавно, за да се определи скоростта на око. Когато ледът се разтопил, пред очите на учените се разкрили следите, оставени от повече от 60 движещи се камъка.
След това, на 9 януари 2014 година, Норис се върнал в региона и записал на видео движението на скитащите камъни. Той предоставил на изданието PLOS ONE снимки преди и след движението, както и метеорологична информация. По негови данни най-дългата следа от камък била 224 метра.
Камъните, които следили учените.
Анализ на траекториите.
Отломките в тази местност се движат рядко и бавно. Според Норис те могат да се движат една минута и да останат в покой милион минути. Според учените движението им се дължи на рядко съчетание на вода и лед.
Езерото трябва да е достатъчно дълбоко, за да се образува коричка лед върху него, и в същото време – достатъчно плитко, за да останат камъните на повърхността. Ледът трябва да е тънък, но достатъчно здрав, за да се разчупи на големи парчета, по които могат да се движат камъните.
Освен това мразовитите нощи трябва да се сменят от слънчеви дни с лек ветрец, който да движи леда по езерото. Само такова необичайно съчетание на условия може да породи загадъчното явление.
Впрочем понякога тласъците на леда може да са толкова силни, че да успеят да изкоренят телефонни стълбове. Подобно нещо се случило на езеро в щата Невада през 1952 г. Тогава била счупена трансконтинентална телефонна линия.
