Роджър Зелазни: Светлината на Мрачни

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

Роджър Зелазни
Роджър Зелазни
Ивайло Красимиров

В духа на това, което казах в предишното си есе — че ми е практика да изваждам някои неща от по-дългите си писания, показвайки нещо в определени детайли за главния герой, нещо на което може да се позова или може да не се позова в самата история — смятам, че тук трябва да включа историята „Мрачна светлина“, извадена от Островът на мъртвите, за да покажа какво съм имал предвид. Тя е, разбира се, друга вариация на начина, по който историите идват на бял свят.

Точно на дясното си рамо, подобно генерал, Орион носи звезда. (Има още една и на лявата си мишница, но в името на асоциацията която това предизвиква, моля забравете.)

Магнитуд 0,7, гледан от Земята, с абсолютен магнитуд — 4,1; звездата е червена, променлива и свръхгигант; звезден клас М, отдалечена от Земята приблизително на 270 светлинни години, температура на повърхността около 3000 градуса по Целзий; А ако сте гледали по-отблизо през някое от онези защитни стъкълца, трябва да сте забелязали и наличието на известно количество титаниев окис.

Генерал Орион трябва да е носил това нещо с известна гордост, защото то бе напуснало съзвездието преди доста време и понеже представляваше една много, ама много голяма звезда, а и защото мозъкът на военния просто е така устроен.

Бетелгойзе, това е името на звездата.

И така, имало едно време, едно мръсно и мъртво парче скала, кръжащо на голямо разстояние около тази чудовищна червена гордост на Орион, навъртащо една местна година за повече от цял човешки живот, което парче едва ли някому би хрумнало да удостои с името свят. Едва ли, казвам. Но неведоми са действията и мислите на правителствата. Вземете например Земята…

Било решено — когато големите организации не искат да прехвърлят отговорност върху един единствен човек, те имат склонността да стават съвкупно обективни и да ръсят „отговорност“ на поразия — поради недостига на използваеми светове било решено, че това парче скала би могло, евентуално, да даде лептата си по някакъв начин.

И така, свързали се те с Франсис Сандоу и го попитали дали ще стане и той им отвърнал, „Да“.

След това го попитали колко ще струва, той и това им казал и те вдигнали ръце, след което посегнали да затворят куфарчетата си.

Но, дори да се абстрахираме от това, че бил единствения в бизнеса конструктор на хуманнопригодни светове, Сандоу не се бил станал един от най-големите местни богаташи благодарение на наследство или късмет. Той им отправил предложение, те го приели и ето как се родил Мрачни

Нека ви разкажа сега за Мрачни, единственият обитаем свят в системата на Бетелгойзе.

Оскъдни подобрения върху голото парче скала, това е то Мрачни. Сандоу заформил около него атмосфера против мъртвата му воля, атмосфера пълна с амоняк и метан. След това направил с помощта на кислород и въглерод ужасяващи неща с нея; и възникнали ураганни ветрове. Той знаел как да ускорява нещата, а пък физиците от Земята го предупредили, че ако не внимава, ще се озове с астероиден пояс в ръцете. Той им казал, доколкото разбрах, че ако това се случи, ще го сглоби и ще почне наново — но, че това просто няма да се случи.

И, бил прав, разбира се.

Когато ураганните ветрове утихнали, направил морета. След това стъкнал интериора на света, и помежду някой друг катаклизъм, оформил и земните маси. Направил много неща със земята и моретата, прочистил атмосферата, изключил Етните и Везувиите, успокоил земетресенията. След това внесъл и подложил на мутация растения и животни, които растели и се хранели като бесни, дал им няколко години на разположение, поиграл си още малко с атмосферата, дал им още малко време, поиграл си пак, и така нататък — сигурно поне една дузина пъти. След това се захванал с настройка на климата.

След това един ден завел няколко правителствени чиновници долу на повърхността на света, свалил кислородната си маска, разтворил чадър над главата си, поел дълбоко въздух и казал „Добре е. Платете ми.“ — преди да се разкашля.

И те се съгласили, че е добре и плащането било извършено, и правителството било щастливо за известно време. Сандоу също бил щастлив.

Защо всички били щастливи за известно време? Защото Сандоу им бил направил един проклет копелдашки свят, а и двете страни точно това искали, макар и по различни причини, затова.

Защо само за известно време? Това бил гвоздеят, както ще разберете полека. На повечето обитаеми светове се намират местенца поне донякъде приятни. Съществуват някакви островчета на спокойствие далеч от сурови зими, урагани, градушки, приливни вълни, страховити електрически бури, комари, кал, лед и всички онези дреболии, навели философите на заключението, че в живота не минава без известна доза нещастие.

Но не и Мрачни.

Едва ли някога ще видите Бетелгойзе, заради облачната покривка, а ако случайно го видите ще предпочетете да не го бяхте виждали, поради жегата. Пустини, ледени равнини и джунгли, непрестанни бури, температурни екстремуми и неприятни ветрове — навсякъде на Мрачни се срещаха най-разнообразни комбинации от гореописаните, което бе и причината да бъде наречен така. Няма остров на спокойствието, няма приятно място.

Защо Земята наела Сандоу да сътвори такъв ад?

Ами, криминално проявените трябва да бъдат приобщавани, трябва да им се дават права. Но в това отношение винаги са съществували и определени дискриминационни тежнения. На осъденият престъпник понастоящем се дава право на известна доза неприятни изживявания, заедно с терапията, за да може, предполагам, тя да проникне — не само в душата, а и в кожата.

Мрачни бе свят затвор.

Максималната присъда на Мрачни бе пет години. Моята беше три. Освен всичко, което казах дотук, можеш да свикнеш с това място. Искам да кажа, че жилищните условия бяха добри — климатици, прилично отопление или охлаждане, както се наложи — и си свободен да се придвижваш навсякъде; можеш да доведеш семейството си, или да си направиш такова; дори можеш да изкарваш пари. Имаше много свободни работни места, имаше магазини, театри, църкви и почти всичко, което можеш да откриеш на всеки друг свят, въпреки че тези бяха по-грубовати, а и доста често се помещаваха под земята. Можеше и, ако държиш, просто да седиш и да блееш тъжно. Пак те хранят. Единствената разлика между Мрачни и който да е друг свят се състоеше в това, че не можеш да го напуснеш, докато не ти изтече присъдата. На цялата планета се намираха приблизително триста хиляди души, от които, може би, деветдесет и седем процента бяха затворници и семействата им. Аз нямах семейство, но това няма нищо общо с темата.

А може би има. Не знам. Някога имах.

Имаше градина, в която работех, съвсем сам ако не броим роботите. През половината време тази градина биваше полузалята от водата, а през другата половина, изцяло под водата. Намираше се надолу по долината, а над нея се извисяваха на хълмисти склонове високи дървета, а аз живеех в слънчево непромокаемо бунгало с малка лаборатория и компютър, и ходех, в зависимост от времето бос, по шорти или във водолазна екипировка, и от време на време събирах реколтата си и засявах отново градината и в началото мразех всичко това.

Сутрин понякога ми се струваше, че светът е изчезнал нанякъде, а аз съм отнесен в чистилището. След това празнотата се разтваряше в обикновена мъгла, а след това в изпарения с форми на рептилии, които изчезвайки, плъзгайки се и ме оставяха насаме с още един ден. Както казах, в началото мразех всичко това; но както също казах, с мястото се свикваше. Аз, може би, свикнах, защото проектът ми ме заинтригува.

Ето поради тази причина, когато чух вика „Желязо!“, донякъде не му обърнах абсолютно никакво внимание.

Аз си имах проект.

Земята не можа — подчертавам — не можа да плати тарифата на Сандоу, за да им построи свят, достатъчно мизерен, за да служи едновременно за затвор и за тренировъчна база на военните. След което Сандоу им отправи офертата си и това реши съдбата на Мрачни. Той им даде тарифа с отстъпка и им обеща изобилие от средства за терапия. Нали контролираше голяма част от индустриалните мощности.

Лабораториите, предполагам, са нещо хубаво, служещо просто за тестване на оборудване. Получаваш там всички видове цифри, които те интересуват — граници на напрежение, температурно съпротивление, и подобни неща. След това пускаш продукта на полето и нещо, което не си сетил да провериш го издънва. Предполагам, че на Сандоу това му се е случвало много пъти, и поради това е решил да вкара парче от полето в лабораторните си блага.

Пълния с резки промени Мрачни, бе опитния полигон за безбройни неща. Някакви момчета се занимаваха само с каране на возила напред и назад през различни климатични пояси, записвайки всички възникнали повреди. Всички странни грубовати постройки, които споменах, също бяха опитни екземпляри, и техните копия един ден несъмнено щяха да изскочат в други светове. Само споменавате нещо и някой на Мрачни заживява с него. Аз живеех с храната.

И един ден се разнесе вик, „Желязо!“ Аз го игнорирах, разбира се. Бях чул слуховете още преди да пожелая да изтърпявам присъдата си на Мрачни.

Присъдата ми беше изтекла преди повече от година, но аз стоях. Можех да си тръгна по всяко време, но не го правех. Доколкото разбирам себе си, първо имаше нещо, което исках да докажа, а и впоследствие се оказах погълнат изцяло от проекта.

Франсис Сандоу тестваше на Мрачни доста неща, но доколкото това засягаше мен, най-интересното бе един вторичен продукт на местната екология. В моята долина имаше нещо особено, нещо, което караше ориза да расте толкова бързо, че чак го виждаш. Самият Сандоу не знаеше какво е то и проектът, за който кандидатствах бе предназначен именно да го открие. В случай че съществуваше нещо ядивно, готово за жътва две седмици след като е било засято, то представляваше такава благодат за нарастващата популация на галактиката, че тайната му си струваше почти всяка цена. И аз тръгнах въоръжен срещу змиите и водните тигри; Жънех, анализирах, вкарвах данните в компютъра. Фактите се натрупваха бавно, минаваха години, докато пробвах първо едно нещо, след това друго; и ми се струваше, че съм на няколко реколти разстояние от отговора, когато някой изпищя „Желязо!“. Глупости!

Бях отхвърлил наполовина това, което исках да докажа, че е недоказуемо и в този момент във времето, единственото нещо, което исках, бе да стигна до крайния отговор, да го представя на вселената и да кажа „Ето. Направих тук нещо, с което плащам отнетото от мен. Да считаме сметките за уредени, а?“

При едно от редките ми слизания в града говореха само за това, за желязото. Не ги харесвах особено — искам да кажа, хората — която бе и причината още от началото да пожелая проект, в който да работя сам. Те разискваха дали ще има преселение и някои от коментарите бяха направени по адрес на хора като мен, които можели да напуснат, когато пожелаят. Аз, естествено не им отвърнах. Моята терапевтка, която не бе одобрила, че бях взел работа за сам човек, също не искаше да се занимавам с крамоли и враждебност и аз бях последвал съвета й. Но след като присъдата ми изтече, спрях да се виждам с нея.

Ето защо, останах изненадан, когато чух звънеца за посетители и отворих вратата, през която тя почти влетя, обсипана от небесния дъждомет с вода до коленете и тласкана в гърба от вятър със скорост петдесет километра в час.

— Сюзън!… Влизай. — казах.

Струва ми се, че вече влязох. — каза и аз затворих вратата след нея.

— Дай да ти простра дрехите.

— Благодаря. — и й помогнах да се измъкне от нещо, прилично на умряла змиорка, след което го проснах на закачалката в коридора.

— Имаш ли нещо против чаша кафе?

— Не.

Тя ме последва в лабораторията, която играеше ролята и на кухня.

— Слушаш ли си радиото? — попита, а аз и връчих чаша.

— Не. Повреди се преди около месец и изобщо не ми се занимаваше да го ремонтирам.

— Е, вече е официално. — каза, — изтегляме се.

Погледнах внимателно червения й бретон и сивите й очи изпод съответно червеникавите вежди и си спомних какво ми беше казвала относно обратното пренасяне, когато й бях пациент.

— Все още пренасям, — казах и видях как се изчервява иззад луничките си; и — Кога?

— Започва вдругиден, — каза и червенината й бързо изчезна. — Викат спешно кораби отвсякъде.

— ясно…

— … Реших, че ще е по-добре да знаеш. Колкото по-рано се регистрираш на летището, толкова на по-ранен кораб ще те зачислят.

Сръбнах от кафето си.

— Благодаря. Имаш ли понятие колко ще трае?

— Очакванията са от две до шест седмици.

— Имаш предвид „по груби сметки“.

— Да.

— Къде ги отвеждат?

— По местни зандани на тридесет и два различни свята, за времето, което им остава.

Аз се засмях.

— Какво смешно има?

— Животът, — казах — Обзалагам се, че Земята е бясна на Сандоу.

— Съдят го за нарушаване на договора. Нали знаеш, че е дал гаранция за света.

— Съмнявам се, че гаранцията покрива това. А и не би могла.

Тя вдигна рамене и отпи от кафето си.

— Не знам. Знам само това, което съм чула. Ти по-добре затваряй сергията и отивай да се регистрираш, ако искаш да се измъкнеш по-скоро.

— Не искам, — казах — — Близо съм до отговора. Надявам се да приключа проекта. Шест седмици може да ми стигнат.

Очите й се разшириха и тя свали чашата от устните си.

— Това е абсурд! — каза — Що за полза ще има, ако ти умреш и никой не разбере отговора, който си открил?

— Ще се справя, — казах и си припомних едно мое становище, което навремето исках да докажа. — Смятам, че ще се справя.

Тя се изправи.

— Слизай долу да се регистрираш!

— Това е прекалено директна терапия, не мислиш ли?

— Щеше ми се да беше останал в терапията.

— Вече съм стабилен и с всичкия си. — казах.

— Може и да си. Но, ако ми се наложи да кажа, че не си, и че трябва да те изследват и да те махнат от този свят, ще го направя!

Натиснах един бутон на кутията върху кухненската маса, изчаках към три секунди и натиснах друг.

— … да кажа, че не си, и че трябва да те изследват и да те махнат от този свят, ще го направя! — долетя от високоговорителя на запис резкият глас.

— Благодаря, — казах, — Пробвай.

Тя седна отново.

— Добре, печелиш. И какво се опитваш да докажеш?

Вдигнах рамене и отпих кафе.

— че всички освен мен грешат. — казах след известен размисъл.

— Не би трябвало да има значение, — каза, — а ако ти беше един зрял възрастен индивид, не би имало значение в каквото и да е отношение. И още, смятам, че грешиш.

— Махай се. — казах спокойно.

— Наслушала съм се на пубертетските ти фантазии и са ми писнали, — каза — Познавам те. Почвам да си мисля, че при теб е налице някакво противоестествено желание да умреш, освен онзи неразрешен семеен проблем, който…

Разсмях се, понеже това бе единствения начин да не изрека „Махай се!“ с по-висок тон.

— Добре, — казах, — Ще се съглася с всичко, което кажеш за мен, но няма да направя нищо, което ми заповядваш. Считай го за морална победа или нещо подобно.

— Като стане време, ще тичаш.

— Сигурно.

Тя взе отново кафето си.

— Наистина ли си близо до отговора? — попита накрая.

— Да, наистина съм близо.

— Съжалявам, че точно сега трябваше да се случи.

— Аз не съжалявам.

Тя огледа лабораторията и погледна навън към подгизналото поле през кварцовите прозорци.

— Как можеш да се чувстваш щастлив тук и то сам?

— Не съм щастлив, — отвърнах, — Но е по добре, отколкото в града.

Тя поклати глава, а аз гледах косата й.

— Грешиш, тях съвсем не ги е толкова грижа за теб, колкото си мислиш.

Натъпках лулата си и я запалих.

— Ожени се за мен, — казах тихо, — и ще ти построя дворец, и ще ти купя рокля за всеки ден от годината — без значение колко е дълга годината, в която и система да отидем.

Тогава тя се усмихна.

— Наистина ли го мислиш?

— Да.

— Да, но ти си крал, ти…

— Ще се ожениш ли за мен?

— Не. Благодаря. Знаеше, че точно това ще кажа.

— Да.

Допихме кафетата си, изпратих я до вратата и не направих опит да я целуна. По дяволите, в устата ми имаше лула, а за какво друго служат лулите.

Този следобед убих петнадесетметрова водна змия, която смяташе, че блестящият инструмент, който носех в лявата си ръка изглежда ужасно апетитен, както и самата ми лява ръка и останалата част от мен. Изстрелях в нея три стрели с харпуна и тя умря, мятайки се прекалено дълго в агония, при което унищожи някои важни неща, които отглеждах. Роботите се заеха педантично с работата си, а след това същото сторих и аз. По-късно я измерих и по този начин установих, че е петнадесетметрова. Приятно е да работиш с роботи. Гледат си работата и никога не искат нещо да ти кажат.

Миналата вечер поправих радиото, но по всички честоти се тревожеха за желязото, така че аз го изгасих и попуших лула. Ако беше казала „Да“, щях да го направя.

През последвалата седмица разбрах, че Сандоу пренасочва всичките си търговски кораби в околността, за да помагат в евакуацията, и че е изпратил и други от по-далеч. Можеше да го предположа и без да го чувам. Можех да предположа и какво говорят по адрес на Сандоу, все същите неща, които казват по адрес на Сандоу: Вижте го този, живял е толкова дълго, че се бои от собствената си сянка. Вижте го, най-големият богаташ в галактиката, параноик, хипохондрик, зазидал се е в крепостта си и светът е негов, излиза навън само след най-сложни предпазни мерки — богат, силен и подлец. Талантът му надхвърля всичко в тази област. Подобно Господ, той може да построи свят и да го оформи и насели, което и прави. Но съществува едно единствено нещо, което обича: живота на Франсис Сандоу. Статистиците се опитват да му обяснят, че трябва да е умрял преди доста време, а той принася вероятностни събития пред олтара на статистиката. Аз смятам, че всички легенди ходят с неизлъскани патъци. Жалко — казват, че някога е бил страхотен мъж.

И такива работи говорят всеки път, когато се спомене името му.

Евакуацията бе методична и впечатляваща. В края на двете седмици на Мрачни имаше четвърт милион човека. След това започнаха да пристигат големите кораби и в края на третата седмица бяха останали 150 000. След това се появиха останалите големи кораби, а се върнаха за втори курс и някои от първите. В средата на четвъртата седмица имаше 75 000, а в края й не беше останал почти никой. По улиците стояха празни коли, разни инструменти лежаха там, където са били захвърлени. Изоставени проекти бръмчаха и трещяха в пустошта. Вратите на магазините стояха незаключени и стоките все още висяха на касите и пълнеха щандовете. Местната фауна подивяваше, и ми се налагаше да застрелвам по нещо всеки ден. Совалка след совалка разкъсваха небето и потъваха в облачната пелена, отнасяйки чакащите хора към невидимите огромни кораби, обикалящи около света. Домове стояха изоставени, на масите им все още имаше ядене. Всички църкви бидоха одържавени набързо, а светините им качени на корабите. Вземахме проби денонощно, роботите и аз, а аз анализирах и пиех кафе, и подавах данни на компютъра, и очаквах да ми даде отговор, но той не ми даваше. Все като че ли му трябваше още една троха информация.

Може би бях луд. Времето ми беше напълно заето, от техническа гледна точка. Но да се озовеш толкова близо и накрая да видиш как всичко избухва в пламъци — струваше си риска. В крайна сметка, щяха да са необходими години, за да се възпроизведе опитната ми постановка тук. Долината беше,своего рода, игра на природата, случайно място, възникнало след милиони години еволюция, всичките сгъстени с помощта на наука, която не бях почнал дори да разбирам, в десетилетие и нещо. Работех и чаках.

Звънецът за посетители се обади.

Този път не валеше, дори облачната покривка показваше първите признаци на разкъсване от месеци насам. Но тя, въпреки всичко, влетя като че бурята отново я тласкаше.

— Трябва да се махаш, — каза — На прага е! Всеки момент може да…

Аз я зашлевих.

Тя прикри лицето си и стоя около минута изправена, треперейки.

— Добре. Бях изпаднала в истерия, — каза — но е истина.

— Разбрах още първия път. Ти защо още се мотаеш тук?

— — Много добре знаеш, по дяволите.

— Кажи го. — изрекох и я заслушах с внимание.

— Заради теб, естествено! Тръгвай! Веднага!

— Почти съм готов, — казах — тази нощ или утре, най-вероятно. Прекалено близо съм, за да се предам.

— Помоли ме да се оженя за теб, — каза — Добре. Ще го направя, ако в този момента си грабнеш четката за зъби и се махнеш оттук.

— Преди седмица може би щях да кажа „Да“. Но не и сега.

— Последните кораби тръгват. В момента на Мрачни има не повече от сто човека и те също ще са си тръгнали преди залез слънце.

— Как ще заминеш след това, дори и да решиш.

— Няма да бъда забравен. — казах.

— Да. Вярно е. — Тя се усмихна накриво. — Последната совалка ще направи проверка преди излитане. Компютърът ще сравни списъка на евакуираните с директорията на Мрачни. Ще изскочи твоето име и ще изпратят долу специална совалка-търсач, специално за теб. Това ще те накара да се чувстваш важен, нали? Наистина търсен. След което ще те натоварят и ще те откарат, независимо дали си готов и точно така ще стане.

— Дотогава може да съм се сдобил с отговора.

— А ако не си?

— Ще видим.

Подадох и носната си кърпичка и я целунах, когато го очакваше най-малко — докато си издухваше носа — което я накара да изцапа ботуша си и изтръгна от устата й съвсем неженствена приказка.

След това. — Добре. Ще стоя с теб, докато дойдат да те вземат. — каза — Някой трябва да се грижи за теб, докато изпратят конвой.

— Сега трябва да отида да погледна един разсад, — казах — Извини ме. — и нахлузих високите си ботуши, премятайки на рамо харпуна, докато излизах.

Застрелях две змии и един воден тигър — два звяра преди да стигна до разсада и един след това. Докато бях навън, облаците се разкъсаха и измежду тях се показаха късове кървав Бетелгойзе. Роботите разкараха труповете, а аз този път не спрях да ги меря.

Сюзън ме наблюдаваше от лабораторията, запазвайки мълчание почти цял час, докато не й казах: — Може би утрешните проби…

Тя погледна през прозореца навън и нагоре към пламтящите небеса.

— Желязо. — каза и на бузата й имаше сълзи.

Желязо. Да, това е нещо, на което не можеш просто да се изсмееш. Не можеш да го накараш да се махне като просто го пренебрегнеш. Маха се само след като го направи по своя си начин.

Век след век генералската звезда на Орион е изгаряла в недрата си водород, преобразувайки го в хелий. След време хелиевото ядро започнало да се свива и хелиевите ядра се слели и образували въглерод, произвеждайки излишна енергия, явно Орион е искал да държи униформата си в пълен блясък. След това, когато този номер се изтъркал, за да продължи в същия дух, той изградил кислород и неон от водорода, повишавайки допълнително температурата на ядрото. Страхувайки се, че и това ще го подведе, минал на магнезий и силиций. След това на желязо. Някои спектроскопични уреди ни бяха позволили да надзърнем какво се случва в центъра. Генерал Орион бил използвал всичките си номера, с изключение на един. Не му били останали други източници, освен да превърне обратно желязото в хелий, чрез свиване на гравитационното поле на звездата си. Това изисква далеч по-драстичен и бързо свиващ процес. Това, разбира се, би му дало блясъка на славата, както и едно бяло джудже, което вечно да носи на рамото си като звезда. След двеста и седемдесет години на Земята щяха да видят Новата и той все още щеше да изглежда доста добре, което предполагам означава нещо много. Военните мозъци ги бива по тази част.

— Желязо. — повторих.

Дойдоха да ме вземат на следващата сутрин, двама, но аз още не бях готов. Приземиха кораба си в подножието на хълма северно от мен и дебаркираха. Бяха облечени със скафандри за дълбокия космос и първият носеше пушка. Вторият мъж беше понесъл „нюхачка“, машина, която можеше да проследи човек на базата на личната му телесна химия. Обсегът й бе километър и нещо. Бе насочена в посока на бунгалото, защото аз се намирах между тях и него.

Свалих бинокъла си и зачаках. Извадих скалоразбиващия си пистолет. Сюзън смяташе, че съм в градината. Да, по някое време бях там. Но в момента, в който това нещо се спусна и се разположи сред проблясъците и изпаренията, аз се отправих към него. Прикрих се в края на полето и зачаках.

Бях си взел оборудването, в очакване точно на такова посещение. Нали знаете, тази ТМ1 машина може да те надуши дори и под водата.

Сигурно са се забавили, когато са изгубили ароматната ми диря, но по едно време видях как сенките им преминават покрай мен.

Показах се на повърхността, там в канала, свалих маската си, прицелих се и казах: — „Спри! Хвърли оръжието или ще стрелям!“

Мъжът се пушката се извърна рязко, вдигна я и аз го прострелях в ръката.

— Предупредих ви, — казах, а той изтърва оръжието на мостика и се хвана за ръката. — Ритни я във водата.

— Господине, трябва да се махнете оттук! — каза — Бетелгойзе ще избухне всеки момент! Дошли сме да ви вземем!

— Знам. Не съм готов за тръгване.

— Няма да сте в безопасност, докато не се озовете в хиперпространството.

— И това знам. Благодаря за съвета, но няма да го приема. Ритни скапаната пушка във водата! Веднага!

Ритна я.

— чудесно. Така е по-добре. Ако сте такива мераклии да отведете някого със себе си, там долу в бунгалото има едно момиче на име Сюзън Ленърт. Нея можете да я разкарате. Идете и я вземете със себе си. Забравете за мен.

Мъжът, който държеше ръката си, погледна другия, който кимна.

— И тя е в списъка. — каза.

— Какво ви става, господине? — попита първият. — Опитваме се да ви спасим живота.

— Знам, оценявам го. Не се притеснявайте.

— Защо?

Такава ми е работата. По-добре се размърдайте. — посочих Бетелгойзе със дулото на пистолета си.

Вторият облиза устните си и първият кимна. След това се обърнаха и поеха към бунгалото. Съпроводих ги по целия път, защото вече не бяха въоръжени, а досадните твари в градината бяха.

Сигурно им е създала проблеми, защото, когато излизаха, трябваше да я влачат помежду си. Останах извън полезрението им, но ги прикривах по целия път обратно към кораба и ги наблюдавах, докато той се издигна и изчезна в яркото небе.

След това влязох в бунгалото, събрах записите, преоблякох се, излязох отвън и зачаках.

Очите ли ми изиграха някакъв номер или Бетелгойзе премигна за секунда? Сигурно беше някаква атмосферна флуктуация…

От водата изскочи един воден тигър и се хвърли, оставяйки бразда след себе си, право към мен, както стоях на мостика. Застрелях го и отнякъде се появи змия, която започна да го яде. След това се изникнаха още две змии и настана схватка. Наложи се да застрелям една от тях.

Изглежда, Бетелгойзе над мен ставаше все по-ярък, но за това изглеждане можеше да се намери обяснение. Стоях там и чаках. Сега убеждението ми или щеше или нямаше веднъж завинаги да получи доказателство, поне по отношение на мен; в противен случай щях да умра.

Не много късно същия следобед, тъкмо бях взел на прицел една водна змия зад мен, когато го чух да казва: — Не стреляй, — и аз не стрелях, и разбрах колко съм готин.

Змията наведе бавно огромната си морда и се плъзна покрай мен. Не се обърнах. Не бих и могъл. Тя продължи безкрайно дълго да се плъзга покрай мен, аз продължавах да се чудя, но не можех да се обърна.

След това някой сложи ръка на рамото ми и трябваше да се обърна; и там стоеше той, а аз се почувствах висок пет сантиметра. Змията продължаваше да се търка в ботушите му, след което се обръщаше и продължаваше.

— Здрасти, — казах, и — Съжалявам. — Той пушеше пура и, може би, беше сто и шестдесет и седем сантиметра висок, с белезникава коса и тъмни очи, както установих, когато накрая се насилих да погледна в тях. Бях забравил. Беше изминало доста време. Но никога не бих забравил гласа му.

— Няма за какво да съжаляваш. Трябвало е да докажеш нещо.

— Да. Тя е била права, въпреки че…

— Доказа ли го?

Да. Ти не си това, което те изкарват и си дошъл тук поради една единствена причина — заради мен.

— Вярно е.

— Трябваше да го направя. Не трябваше да очаквам това от теб. Въпреки че трябваше да разбера — но не би трябвало да го очаквам.

— Естествено, че е трябвало. Сигурно аз също съм имал нужда от това, да го докажа на себе си, по същия начин както и ти. За един мъж би трябвало да съществуват неща по-важни от живота. Намери ли това, което търсеше в градината си?

— Още преди няколко дена, сър.

— Навремето не ме наричаше „сър“.

— Знам…

— Трябвало е да се убедиш колко Франсис Сандоу държи на сина си. Окей, плюя аз на Бетелгойзе. В момента издухвам към него кръгчета от цигарен дим. Сега смятам да го напусна. Модел Т е паркиран от другата страна на хълма. Хайде, ще се справим.

— Сигурен съм, татко.

— Благодаря.

Взех багажа си.

— Срещнах едно чудесно момиче, искам да ти кажа за нея… — казах и му разказах, докато вървяхме.

И змията ни последва, а той не можа да я накара да се върне. Качи я на борда, муцуната и се вреше насам-натам из кабината и той я отведе от този извратен Еден. Това също никога няма да го забравя.
Край

Категории на статиите:
Разкази

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


*

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори