Неочаквано голямото количество астероиди в околоземното пространство се обяснява с това, че Слънцето постоянно „смила“ приближаващите се към него астероиди и ги превръща в малки частици, които впоследствие формират ярки метеорни потоци в нощното небе на Земята, се казва в статия, публикувана в сп. Nature.
„Откритието, че астероидите се разрушават при прекалено тясно сближаване със Слънцето, беше толкова невероятно за нас, че прекарахме много дълго време да проверяваме и препроверяваме нашите изчисления“, казва Робърт Йедике (Robert Jedicke) от Хавайския университет в Хонолулу (САЩ).
Йедике и колегите му стигнали до този извод, съпоставяйки предсказанията на моделите на устройството на Слънчевата система с картите на астероиди, съставени по данни от каталога на околоземните обекти, събрани в рамките на проекта Catalina Sky Survey.
Както показало сравнението, броят на известните ни околоземни и околослънчеви астероиди е прекалено малък – всъщност, ако се вярва на компютърните модели за вътрешната част на Слънчевата система, те трябва да са 10 пъти повече.
В опит да обяснят това тайнствено изчезване на астероиди учените проследили движението на няколко околоземни небесни тела по орбити в този модел, за да разкрият орбиталните механизми, които може да са „катапултирали“ излишните малки планети от околностите на орбитите на Меркурий, Земята, Венера, или по друг начин да са изчистили тази част от Слънчевата система от „небесни камъни“.
Тези изчисления довели до неочакван резултат – оказало се, че главен „чистник“ на вътрешните региони на Слънчевата система е самото Слънце, което периодично разрушава астероидите, приближаващи към него на разстояние по-малко от 10–15 радиуса на светилото.
Преди това учените смятали, че Слънцето не е способно да нагрее астероидите, които го приближават, до достатъчно високи температури, способни да доведат до тяхното изпаряване или разрушаване. Както изяснили Йедике и колегите му, разрушаването на астероиди става по друг път, чиято същина предстои да се изясни.
Според самите астрономи този процес може да протича по следния начин: когато астероид се приближава към Слънцето, неговата повърхност може да започне да се покрива с пукнатини и да се разтрошава на малки отломки, чиито прашинки се отнасят от слънчевия вятър и фотоните светлина.
Друг вариант на разпада на тези астероиди се заключава в това, че изпарението на газове в тях и налягането на светлината може да ги карат да се ускоряват до много високи скорости, в резултат на което небесното тяло просто се разпада на малки фрагменти под действието на центробежните сили. В полза на това говори съществуването на различни метеорни потоци около Слънцето, а те периодично осветяват нощното небе на Земята в определени дни и седмици от годината.
От друга страна, както показват данните от телескопа WISE, процесът на разпад на астероидите с различна яркост на повърхността ще се отличава както по механизъм, така и по разстояние, на което се случва – например по-тъмните небесни тела трябва да се разпадат по-рано от по-светлите, което говори в полза на първия сценарий.
Във всеки случай и единият, и другият вариант на разпад показват, че животът на околоземния астероид е кратък – средно той трябва да продължава не повече от 250 години.
Ние можем да видим подобен разпад скоро, както твърдят учените – астероидът 2006 HY51, който сега прелита много близо до Слънцето, сближавайки се на разстояние 17 радиуса на светилото. Друга жертва на Слънцето може да стане 5-километровият околоземен астероид Фаетон, който прелита само на 20 милиона километра от Слънцето. На неговата повърхност астрономите наскоро откриха следи от разрушения.
Йедике и колегите му планират в близко време да проведат наблюдения на тези обекти и да проверят своите изводи.
