Болката, която е способно да причини пренебрежителното отношение или грубата дума, е толкова реална, колкото физическата.
Това не е случайно, пише в книгата Social американският учен Матю Либерман. Той смята, че потребността от социализация по нищо не отстъпва на потребността от храна и вода.
В различните култури хората се отнасят различно към взаимозависимостите. Например на Запад високо се цени личността, смята се, че главното е индивидуалната съдба, заради която имаш пълно морално право да се бориш с лакти. Либерман вижда в това прекрасен пример за стремежа да се приеме желаното за действително.
Всъщност всички или почти всички бозайници (дори най-малките гризачи, а не само хората) са обществени животни. Ние сме формирани от социалната среда и силно страдаме, когато социалните връзки се окажат под заплаха или се скъсат.
В детството подобни психически травми могат дори да доведат до проблеми със здравето и училищната успеваемост. Може би не ви харесва да мислите за себе си по такъв начин, но Либерман е сигурен, че това е факт.
Обосновавайки своята гледна точка, ученият се обръща не само към резултатите от изследвания, но и към културните традиции. Например в езиците на много народи „социална болка” се изразява с термини на физическа вреда: „убил”, „без нож намушкан”, „разбил сърцето”, „твоите думи така раняват душата” и т.н.
Очевидно това е еволюционна придобивка. Болката винаги е указание, че е възникнала заплаха за оцеляването и трябва незабавно нещо да се направи. От самото наличие на такъв феномен като социална болка авторът смята възможно да заключи следното: еволюцията на социалните връзки следва да се разглежда като необходимост, а не като разкош.
Ние сме склонни да си мислим, че хората по природа са ориентирани към максимална лична изгода с най-малко напрягане на физически сили. Единствената причина, поради която ние се кооперираме с другите, се заключава в това да ги използваме за свои собствени цели.
Homo homini lupus est, но след това настъпва епохата на „обществения договор” и т.н. Не, казва Либерман, всичко е тъкмо обратното – душевните страдания доказват, че ние сме социални по природа. Ние градим отношения не заради достъп до ресурси, а просто така – без задни мисли. Всички произтичащи от това изгоди са вторични.
Ученият призовава да се замислим за това как са структурирани нашите организации и институции. Свикнали сме да смятаме, че единственият начин да мотивираш служителя е да го възнаградиш материално. За съжаление почти никой не мисли какво би струвало да се създаде добра социална среда, да се предпази човек от социални заплахи.
Необходими са ви още аргументи? Ето, например ние умеем много добре да „четем мисли”. Разбира се, не може да се каже, че винаги адекватно оценяваме психическото състояние на събеседника си, но самият факт, че зад жестовете, интонацията, изражението на лицето, реда на думите ние непроизволно виждаме нещо друго, нематериално, говори за вродена способност да си взаимодействаме и сътрудничим с други хора. Разбирането на техните цели, естествено, ни помага да коригираме своето поведение.
Макар че разпознаването на чуждите мисли не се отличава силно от другите видове аналитично мислене, изучаването на мозъка с магнитно-резонансна томография е показало, че за социалното и несоциалното мислене отговарят две различни невронни мрежи и щом се включи едната, дейността на другата угасва.
Щом завършим делата си, веднага започва да работи мрежата на социалното мислене – рефлекторно, мигновено. Еволюцията по някакви причини е решила, че цялото си свободно време мозъкът трябва да посвещава на социалното обкръжение.
Вгледайте се в това как човекът определя своето психологическо „аз” – аз съм този, който обича сладолед; аз съм този, който има Maserati Quattroporte. Изглежда, никакви социални следи, нали?
Невролозите също се вгледали и ето какво изяснили. Когато питат някого за него самия („Можете ли да се наречете великодушен?”), се активира префронталната мозъчна кора. Същото се случва, колкото и да е странно, когато ни предлагат да променим своите навици (например да престанем да се наливаме с алкохол до сутринта) – колкото по-активна е тази област, толкова е по-голяма вероятността да се вслушате в добрия съвет.
Оттук идва и изводът: „Аз” не е херметично запечатан съд. Това е по-скоро троянски кон, който под покрова на тъмнината, прониква в съзнанието на другите хора и се връща с плячка незабележимо за самите нас. Нашето самосъзнание внимателно следи ние да споделяме същите убеждения и ценности, както и другите хора. Като цяло „аз” е гениален катализатор на социалната хармония, създадена от самата природа.
Либерман напомня също за изследвания, които са показали, че хората по-добре се учат, когато се готвят да учат другите, а не просто да вземат изпита и да получат оценка. С други думи, невронните мрежи, отговарящи за социалността, вземат участие в работата на паметта.
Затова учените предлагат да се въведе такава практика – нека, да речем, 14-годишни ученици станат учители на 12-годишни. А самият преподавател в този случай би се превърнал в учител на учителите. Децата по съвсем друг начин ще се отнасят към образованието, повярвайте.
Източник: Scientific American
