Мнозина са чували за Стратегическата отбранителна инициатива на САЩ, по-известна като програмата „Звездни войни“, получила името си от известния фантастичен филм на Джордж Лукас.
Предложената от Рейгън през 1983 г. програма предвиждала създаването на противоракетна отбрана с елементи на разполагане на ударни оръжейни системи в Космоса. С времето програмата е изоставена, тъй като изисквала огромни финансови разходи и поставяла пред създателите си редица сложни научно-технически проблеми.
На свой ред в СССР започнали да мислят над използването на орбитални бойни пилотирани апарати доста по-рано от американците, но малцина днес знаят за съветските разработки.
Още през 1964 г. в СССР започва работата по създаването на пилотирана космическа станция „Алмаз“, разработена по поръчка на Министерството на отбраната. Информацията по проекта е доста оскъдна, понеже „Алмаз“ е летял в Космоса под псевдонима „Салют“. Задачата за бойното усвояване на орбиталното пространство изисквала голяма секретност, с което СССР се справил сравнително лесно.
Системата наистина била уникална за времето си. Пилотираният космически комплекс „Алмаз“, който се разработвал от Конструкторско бюро „Челомей“, включвал орбитална станция с тегло 17,8 тона и обем около 100 куб. м, високоенергиен транспортен кораб с възел за скачване и маса 18 тона и 2 многоцелеви спускаеми апарата, всеки от които можел да превозва трима космонавти и 100 кг товар.
„Алмаз” бил замислен като космически наблюдателен пункт с комфортни условия за екипажа и добра апаратура за наблюдение с прецизно насочване, способна да следи както горски пожари и морски замърсявания, така и придвижването на военни сили.
До 1991 година са пуснати пет пилотирани орбитални станции – „Салют 2“, „Салют 3“, „Салют 5“, както и автоматичните модификации „Космос 1870“ и „Алмаз 1“. Автоматичната орбитална пилотирана станция „Алмаз 2“ не е изведена на орбита поради тежкото състояние на икономиката след разпадането на СССР и спирането на работата.
Освен научни комплексът можел да изпълнява и военни задачи – да унищожава вражески спътници, да разузнава и дори да нанася удари по обекти на повърхността на планетата. Въпреки че пълният екипаж на станцията се състоял от 6 души, тя можела да води бойни действия и в автономен режим, без участието на пилоти.
През 1968 г. макетът на бъдещата станция бил готов и пристъпили към производството на корпусите. Проектът предвиждал „Алмаз“ да стане по-съвършен космически разузнавач от безпилотните автоматични апарати от серията „Зенит“. По-мощният фотоапарат на „Алмаз“ изразходвал лента за наземни обекти само при необходимост. Астронавтите разполагали и с мощен „космически бинокъл“, който позволявал разглеждането на Земята и в инфрачервения диапазон.
Надпреварата с Америка
Работата по създаването на „Алмаз” започва през 60-те години, по време на Студената война, част от която е и жестоката надпревара за усвояването на Космоса. Тя имала за цел решаването на същите задачи, както и разработваната по същото време американска станция MOL (Manned Orbiting Laboratory) – разузнаване, заснемане и унищожаване на спътници в случай на необходимост. Работата над нея е прекратена през 1969 г., тъй като новата стратегия на Пентагона предвиждала използването на безпилотни апарати за нуждите на разузнаването.
Станцията MOL трябвало да бъде изведена на орбита с ракета носител Титан IIIС заедно с космическия кораб „Джемини В”, на борда на който трябвало да се намира екипаж от двама военни астронавти. В продължение на 30 дни астронавтите трябвало да провеждат наблюдения и експерименти, а след това да напуснат станцията с кораба.
Години по-късно, на 23 март 1983 г., Роналд Рейгън обявява Стратегическата отбранителна инициатива на САЩ като дългосрочна програма за научноизследователска и опитно-конструкторска работа. Основната й цел било създаването на научно-техническо звено за разработка на широкомащабна система за противоракетна отбрана, предупреждение, навигация, наблюдение, комуникация, разузнаване, метеорология и поразяване на наземни и морски цели от Космоса.
Програмата изглеждала толкова невероятна по цели и методите им за постигане, че средствата за масова информация я кръстили „Звездни войни”.
Крайната й цел било завоюването на господство в Космоса, създаването на противоракетен щит за покриване на цялата територия на Северна Америка чрез разгръщането на няколко ешелона ударно космическо оръжие, способно да прехваща и унищожава балистични ракети на всички етапи от полета им.
Според някои военни специалисти по-точното й наименование би било „стратегическа инициативна отбрана”, тоест отбрана, която предполага изпълнение на самостоятелни активни действия, включително нападения.
Станцията „Алмаз“ имала следните габарити: максимална дължина – 14,6 м, най-голям диаметър – 4,2 м, обитаемо пространство – 100 куб. м, пълна маса 17,8 тона, полезен товар – 5 тона. Станцията била предвидена за екипаж от трима души, а пълното време за работа на околоземна орбита било 410 дни. С прикачен транспортен кораб екипажът можело да се увеличи до 6 души. Енергоснабдяването на станцията се осъществявало със слънчеви батерии с площ 52 кв. м, които осигурявали мощност от 3,12 квт.
Понеже по времето на проектирането на „Алмаз” в САЩ се провеждали работи по създаването на различни космически прехващачи, на станцията били взети мерки за защита. „Алмаз” била снабдена с 23 мм автоматично оръдие, конструирано от Нуделман, а начинът му за прицелване бил чрез оптически визьор и завъртане на цялата станция. Оръдието било специално преработено за стрелба във вакуум и можело да се използва не само за защита на станцията, но и за унищожаване на всякакви космически цели, намиращи се в обсега му. Тази установка получила условното обозначение „Щит 1”, а впоследствие Нуделман разработил нова система „Щит 2”, която получила допълнително две ракети „космос-космос”.
Транспортният кораб на „Алмаз” не отстъпвал по размери на самата станция – 17,5 м дължина, диаметър 4,2 м, обитаем обем 45 куб. м, пълна маса 17,5 т и полезен товар 12,6 тона. Корабът бил предвиден за екипаж от трима души и максимално време за експлоатация 7 дни, а в състава на „Алмаз” срокът се удължавал до 200 дни. Слънчеви панели с площ 40 кв. м осигурявали енергия от 2,4 квт.
Така почти 20 години преди прословутата реч на Рейгън, наплашила света със „Звездни войни“, в СССР се разработвали орбитални станции с двойно предназначение, които освен научни програми можели да изпълняват и бойни задачи.
Богатото наследство на „Алмаз“ продължава да живее във всички космически станции до днес. „Салют“ и „Мир“ водят началото си от орбиталната пилотирана станция „Алмаз“, а Международната космическа станция (МКС) е наследила от нея конфигурацията на главния служебен модул „Звезда“.
Така трябвало да изглежда американският кораб Джемини В. © U.S. Air Force
Статията е публикувана във в. ПРЕСА
