Тревожи ли ви модата да се тревожим?

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

Антония Михайлова

Притесненията с повод и без повод далеч невинаги са били на мода. Защо сега, вместо да работим над себе си, ние тичаме при лекаря и гълтаме хапчета?

Тревожната невроза е най-разпространеното психическо разстройство на съвременността. Паническите атаки, социо- и прочие фобии доминират например почти сред 20% от американците.

А още през 1980 година, когато тревожната невроза тъкмо получила официален статут на диагноза, броят на случаите в САЩ според оценките е бил само от два до четири процента. Какво се е случило?

На първо място, разбира се, се е изменило възприятието на тревогата – болест е започнало да се смята това, към което преди се отнасяли като към вроден порок. Затова за отговор на зададения въпрос е полезно да се върнем в миналото и да проследим тези изменения.

Именно това правят Алън Хорвиц и Скот Стосел в новите си книгиКратка история на тревогата“ и „Моята епоха на тревога“. Хорвиц е социолог по психическите разстройства и психохигиена в университета Ратджърс (САЩ), а Стросел – редактор на сп. Atlantic. Те пишат за едно и също, и доколкото са ползвали едни и същи източници, стигат до едни и същи изводи. И все пак книгите са доста различни.

Хорвиц обективно и безпристрастно описва отношението към тревогата в различни времена. Древните гърци я смятали за разновидност на малодушието. В средновековна Европа тя е била естествен резултат от тежък живот и страх пред задгробните наказания. През XVII–XVIII в. „нервите“ били признак на изтънчена душевност, която можело да притежава само висшето общество.

Науката от XIX век нарекла тревогата неврастения, подчертавайки физическата страна на разстройството, но на границата на ХХ век Зигмунд Фройд я върнал в царството на психиката. В последния половин век по-бурното развитие на фармакологията възродило интереса към физиологическите причини на тревогата – процеси, протичащи в мозъка.

Следователно медикализацията на тревогата и следващата след това епидемия в известен смисъл са резултат от измененията на социалните норми и следствие на икономическия натиск. Представителят на съвременното общество се е стремил неговите психологически състояния да получат медицински статус, тъй като това го освобождава от отговорност да работи над себе си. А производителите на лекарства и застрахователните компании извличат печалби от всичко това.

„Днес, когато се опитваме да прокараме граница между нормата и патологията, за първата остава колкото се може по-малко, а на втората се отдава колкото се може повече – пише Хорвиц. – Прекалено е изгодно, когато тревогата се смята за разстройство.“

Стосел твърди същото, но не може да бъде безпристрастен, тъй като цял живот се бори с тревогата. Той е изпробвал 20 вида лечения и 28 препарата и нищо не помогнало – след кратко облекчение тревогата се връщала.

Където и да се поставят границите между нормата и патологията, Стосел задължително попада във втората категория. Той е обладан от страха, че ще повърне в най-неподходящия момент и че не контролира своя стомах. Плюс социофобия и панически атаки.

Опитвайки се да отговори на въпроса за причините за това състояние, авторът ту си спомня целия си живот, когато се оказал разделен от майка си, постъпвайки в школата по право, ту споменава генетиката, тъй като от тревога страдали много поколения от неговите предци, включително и майка му. Стосел привежда много научни данни в полза на това, че тревогата може да има наследствен характер, а може и да бъде резултат от психологическа травма. Но няма яснота дали следва да се надяваме за избавяне от този недъг.

В същото време Стосел се съмнява дали следва да се стремим към пълно оздравяване. Тревогата е била присъща на много велики хора – писателя и поет Марсел Пруст, Емили Дикинсън, Вирджиния Улф, учените Чарлз Дарвин, Майкъл Фарадей, както и Фройд. Може ли да се отдели геният от душевната болка?

Стосел подозира, че тревогата го е направила по-внимателен към чувствата на околните. Възможно е именно благодарение на нея той да е станал добър редактор и нелош човек. Някои са имали късмет да постигнат същите успехи и без страдания, но Стосел не смята, че той има право да се оплаква от живота си.

NewScientist

Категории на статиите:
Аз, човекът

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


*

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори