Никой не може да те чуе да кихаш в космоса. Това е разпространено мнение, но астронавтът от Аполо 17 Харисън Шмит не е съгласен с това твърдение, защото му се случва често да киха в командния модул на Challenger, след като стъпва на Луната през 1972 година.
Един ден, след лунна разходка, Шмит случайно вдишва частици от лунен прах, който той и неговият командир внасят с космическите си костюми в жилищните помещения на Challenger. За един цял ден Шмит страда от онова, което описа като „сенна лунна хрема“. Очите му сълзят, гърлото му пулсира и непрекъснато киха.
Не, Шмит не е бил алергичен към Луната. Сега учените от НАСА разбират, че парченцата лунен прах – особено най-малките, най-остри частици – представляват ясни рискове за здравето на астронавтите.
Неотдавнашно проучване, публикувано в априлския брой на сп. GeoHealth, изследва точно колко опасно е този прах да попадне на клетъчно ниво – и резултатите са толкова зловещи, колкото и тъмната страна на Луната.
В няколко лабораторни теста една лъжичка прах от Луната се оказва достатъчно токсична, за да убие до 90% от белите дробове и мозъчните клетки, изложени на нея.
Лунният прах е малко по-различeн от този на Земята. За начало, той е по-остър, защото на Луната няма вятър, прахът никога не се ерозира. Вместо това, зърната от лунен прах – които в голямата си част са продуктите възникнали от метеорити попаднали на лунната повърхност, остават остри и абразивни и могат лесно да се счупят в белодробните клетки на астронавтите, ако се вдишат твърде дълбоко.
Освен това прахът на луната може да се „носи в пространството“. Без атмосфера, която да предпазва Луната от постоянно бомбардиране от слънчевите ветрове и заредените частици, които те носят, лунната почва може да стане електростатично заредена като дрехи предизвикващи статично прилепване.
„Този заряд може да бъде толкова силен, че частиците всъщност да се носят над лунната повърхност“, пишат авторите в новото изследване.
Оттам е достатъчно лесно прахът да проникне в различни кътчета и краища на космическия костюм на космонавта и да го последва в жилищните помещения. Тези частици лунен прах могат да запушат чувствителното оборудване и, както откри Шмит, да причинят опустошение на човешкото тяло, ако случайно се погълнат или вдишат от астронавтите.
В новото си изследване, екип от университета „Стоуни Брук“ в Ню Йорк, иска да разбере колко опасно може да бъде ако прах от Луната проникне в белите дробове на астронавтите. Екипът използва пет симулатора от Земята, за да „пресъздаде“ праха, намиращ се в различни части от терена на Луната. Симулантите включват вулканична пепел от Аризона, прах от поток от лава в Колорадо и стъклен, лабораторен прах, проектиран от Американското геологическо изследване на лунната почва.
Екипът оценява ефекта на лунния прах върху човешките органи, като смесва своите почвени проби директно с човешки белодробни клетки и миши мозъчни клетки, отгледани в тяхната лаборатория. Учените раздробяват всяка проба от „лунната“ почва на три различни размера, най-фините от които са с големина само няколко микрометра (по-малки от диаметъра на човешки косъм) и лесно могат да бъдат вдишани.
Когато екипът прави преглед на опитните клетки след 24 часа установява, че всеки тип „лунен“ прах причинява смърт на мозъка и белите дробове. Пробите от най-фините зърна са най-смъртоносни, като убиват до 90 процента от клетките, които са били изложени на тях. Клетките, които не са били унищожени, показват признаци на ДНК увреждане, които могат да доведат до рак или невродегенеративни заболявания, ако не бъдат лекувани веднага.
„Ясно е, че избягването на вдишването на лунен прах ще бъде важно за бъдещите изследователи стъпващи на Луната“, пишат авторите.
За щастие НАСА отдавна се отнася сериозно към този проблем и разработва няколко метода за намаляване на праха. Една от обещаващите технологии е покриване на чувствителните повърхности с Електродинамичен прахов щит – по същество, електрически заредени панели, които изстрелват токове през тънки проводници, за да се изпари прахът. Ранните лабораторни тестове показват, че щитовете работят добре, а някои пробни панели се изпитват понастоящем на Международната космическа станция. Дали панелите могат да бъдат включени в космическите костюми на астронавтите остават да се видят.
Статията е публикувана в Live Science.
