Последни изследвания показват, че геконите са най-големите животни, които могат да се катерят по вертикални стени. По-големи катерачи биха имали нужда от невъобразимо по-голяма площ на залепяне по крайниците.
Учените са изчислили, че човешкото същество би трябвало да използва около 40% от цялата си телесна площ, за да може да се движи по вертикални стени като известния филмов супер герой Спайдърмен.
От новото проучване, публикувано в PNAS, става ясно, че животните катерачи, от кърлежи и паяци, до дървесни жаби и гекони, имат повече залепяща се площ с нарастването на размера на тялото. Това лимитира използването на тази стратегия, защото по-едрите животни биха имали нужда от невероятно големи крайници.
Д-р Дейвид Лабонте (David Labonte) и колегите му от Кеймбриджския университет открили, че кърлежите използват около 200 пъти по-малко залепяща се площ от геконите. А хората? Бихме имали нужда 40% от цялата площ на тялото ни да се използва в тази насока. Това са около 80% от цялата предна част, само за да можем да се катерим по вертикални стени.
„Ако човек искаше да ходи като гекон, щеше да има големи и непрактични крака. Щяхме да носим обувки 145-ти номер“, казва Уолтър Федерле (Walter Federle), който е част от изследователския екип.
„Когато животните растат на размер, повърхностната площ на тялото намалява за сметка на обема. Мравката има много голяма повърхностна площ и много малък обем, а синият кит е основно обем с много малка повърхностна площ“, обяснява Лабонте.
„Това създава проблем за едрите катерачи, защото колкото по-големи и тежки са, от толкова повече залепяща площ ще имат нужда. Но те имат сравнително по-малко повърхностна площ и затова би било непрактично такива видове да ходят по вертикални стени. Това означава, че има еволюционен лимит за този метод на катерене и излиза, че геконът е горната граница.“
Освен увеличаването на залепящата площ съществува още едно решение на проблема – да направим площта по-лепкава.
„Жабите например са избрали този подход – те са по-лепкави, а не използват повече площ. Невероятно е да наблюдаваме толкова иновативно еволюционно решение на проблема с размерите“, казва Кристофър Клементе (Christofer Clemente), който е съавтор на изследването.
„При повечето видове проблемът се решава чрез увеличаването на залепящата площ, но това е невъзможно при близките групи видове, вероятно защото няма достатъчно морфологично разнообразие, което да го позволи. При тези близки групи площта просто става по-лепкава. Това е прекрасен пример за еволюционно ограничение и иновативност.“
