Затвореният свят на Стивън Хокинг

„Не съм съгласен с мнението, че Вселената е загадка, неподдаваща се на разбиране и анализ, нещо, за което можем да получим само интуитивна представа. Чувствам, че такова виждане е несправедливо по отношение на научната революция във всички области, започнала преди почти четиристотин години от Галилей и продължена от Нютон. Тези двама гении са показали нагледно, че някои области от Вселената може да се държат по непроизволен начин и да се подчиняват на точни математически закони.”

Тези думи принадлежат на известния съвременен космолог и астрофизик Стивън Хокинг. Възгледите си за Вселената той е изказал в научнопопулярната книга „Черни дупки и бебета вселени”. А наскоро, на 21 март, стана известно, че журито на международната научна награда Fundamental Physics Prize е присъдило на Хокинг специален приз – за откриването на ефекта „изпарение” на черните дупки, наречено „лъчение на Хокинг”.

Хокинг получава световна известност и благодарение на усилията си в популяризирането на науката. Книгата му „Кратка история на времето” обяснява на достъпен език природата на пространството и времето и е абсолютен световен бестселър.

„Много е трудно и дори невъзможно моите теории да се потвърдят по научен начин”, казал физикът на церемонията по връчване на наградата. И добавил, че точно затова никога няма да получи Нобелова награда.

Запознанство със съвременния гений

В началото на 90-те години получих задача от редакцията да разкажа за един от най-ярките, необикновени и загадъчни учени на съвременността – Стивън Уилям Хокинг. За съжаление по това време тежкото му заболяване – амиотрофична латерална склероза – напълно беше приковала тялото на професор Хокинг и той беше принуден да ограничи кръга си на общуване. Фактически този виден британски физик-теоретик и космолог поддържа връзка с външния свят чрез няколко близки студенти, аспиранти и докторанти.

Всичко това научих от електронната ни кореспонденция и почти се бях примирил с липсата на късмет, когато дойде ново писмо. Възможно е знаменитият учен да се е заинтересувал от изследванията ми в квантовата физика, а може би просто му се е поискало още веднъж да разкаже за идеите си. Така или иначе, завързахме кореспонденция и тези виртуални срещи с видния теоретик са в основата на книгата ми „Стивън Хокинг. Геният на черните дупки”.

Много от нещата обаче останаха неказани да чакат своя час. Скорошни сензационни открития в дълбините на Космоса и на Земята ме накараха да се върна към записките си. Понеже откриването на „божествената частица” (така наречения Хигс бозон) на Големия адронен колайдер в Женева и съществуването на чудовищни черни дупки в центъра на Млечния път са били предсказани някога от този съвременен гений.

300 години след Галилей

Когато разказва за себе си, Стивън Хокинг винаги с гордост подчертава, че му се е паднала честта да се роди на 8 януари 1942 година, триста години след смъртта на великия класик на физическата наука Галилео Галилей. Професорът скромно добавя, че в същата година в Британската империя са се появили още 200 000 бебета, но само едно от тях сериозно се е заинтересувало от астрономия. Този интерес бил толкова сериозен, че успял да създаде нова теория на космическите чудовища на пространство-времето, наречени черни дупки.

След като завършил училище, Хокинг, независимо от посредствената си подготовка, смело се отправил към Оксфорд. И за свое изумление през есента на 1959 г. се оказал сред студентите. „Тъй като не бях добре подготвен, смятах да разгледам проблемите на теоретичната физика и да избягвам въпросите, изискващи фактически знания… Моята оценка беше на границата между „добре” и „отлично” и за да се реши окончателно, ми задаваха допълнителни въпроси… Ако получех „отлично”, отивах в Кеймбридж, ако останеше „добре”, оставах в Оксфорд. Получих „отлично”, пише Хокинг в книгата си „Черни дупки и бебета вселени” (цитатът може да не отговаря на българския превод на книгата – б. р.).

На 21-годишна възраст Хокинг заболява от неизлечима болест – амиотрофична латерална склероза, и лекарите му дават две години живот. Но той не само опровергава пророчеството на лекарите, но и намира сили да се бори със страшната диагноза. Както сам разказва, от унинието го спасява бракът му с Джейн Уайлд. Джейн се омъжила за Стивън, знаейки за страшната присъда на лекарите, а той получил стимул да продължи живота си, каквото и да става.

„Провървя ми и в това, че избрах теоретичната физика, понеже тя цялата е в главата. Затова физическата ми немощ не се оказа сериозен минус – с присъщото си чувство за хумор отбелязва Хокинг. – Моите колеги, всички без изключение, винаги ми оказваха максимално съдействие.”

Първи стъпки на научния хоризонт

Многообещаващият дипломант на един от най-престижните университети по това време е привлечен от две фундаментални области на теоретичната физика. Преди всичко от науката за най-обширния предмет на природата – Вселената като цяло – космологията. Точно затова за „уравновесяване” на научните си интереси Хокинг избира още и теоретичните изследвания в областта на елементарните частици. Те обаче изглеждали на вчерашния студент все по-непривлекателни, защото за тях нямало съответна теория, независимо че учените във всички времена са откривали много нови частици. В Оксфорд тогава никой не се занимавал с космобиология, а в Кеймбридж работил Фред Хойл – виден астроном и автор на бъдещите фантастични бестселъри „Черният облак” и „Андромеда”.

Хокинг подава заявка да прави дисертация при самия Хойл. Заявката е приета, тъй като Стивън е с доста висок бал, но амбициозният асистент се натъжава, когато негов ръководител става не Хойл, а Денис Сиама. Впоследствие нещата се нареждат по най-добрия начин – проф. Хойл прекарвал много време зад граница, а блестящият педагог Сиама, написал впоследствие известната книга „Общи принципи на теорията на относителността”, бил винаги на разположение.

Професор Сиама предложил да помолят за рецензия знаменития астрофизик Херман Бонди. Бонди бил професор по математика в лондонския Кингс колидж, специалист по теория на относителността. В научните кръгове астрономите яростно спорели с него за еретичната му теория за стационарната Вселена.

През 1948 г. Бонди и астрономите Томас Голд и Фред Хойл публикували знаменитата теория за стационарната Вселена. Идеята на учените се заключавала в това, че при разбягването на галактиките на освободеното място от непрекъснато раждащото се вещество през цялото време се образуват нови галактики. Така, независимо от разширението, във всички моменти на времето и във всички точки на пространството Вселената има еднаква плътност и изглежда еднакво. Споровете около тази теория не затихнали няколко десетилетия.

Когато Бонди бил поканен да чете лекции в Кеймбридж, Хокинг събрал смелост и се обърнал към мастития учен. Бонди благосклонно се отнесъл към молбата на аспиранта, но впоследствие забравил обещанието си. Затова когато получил официално запитване, знаменитият опровержител на астрономически истини отвърнал, че никога не е чувал за странния аспирант.

Назрявал грандиозен скандал, но проф. Сиама успял навреме да се свърже с Хойл, който приятелски смъмрил разсеяния си колега. Бонди бързо признал грешката си и написал толкова хубава рецензия, че Хокинг веднага бил причислен към научните сътрудници на Кингс колидж.

На сватбата си младият Хокинг пристига, опирайки се на бастун. След две години, когато се ражда синът му, Стивън вече ходи с патерици. Неумолимата и жестока болест не отстъпва. Три години по-късно, когато се ражда дъщеря му, Хокинг вече се придвижва с инвалидна количка. До 30-ата си година той все още може да изпълнява самостоятелно доста неща – да се придвижва, да се изкачва по стълби, да се храни, да става. Но след това тялото му напълно губи подвижност…

Кеймбриджкият киборг

В сива облачна сутрин, каквито често се срещат през ранната есен над мъгливия Албион, към една от старинните сгради на Кеймбридж бърза странна процесия. Отпред се движи, жужейки и пиукайки с електронни сигнали, необикновена количка, която повече напомня на поредния модел марсиански изследователски апарат. Редом до нея крачат няколко младежи и девойки, грижливо пазейки с чадъри човека в количката – отпуснат и слаб, с остри черти на лицето, леко застинала усмивка и необикновен поглед на сивите си очи, скрити зад очила.

Всеки в Кеймбридж – от градинаря до професора, знае, че идва завеждащият катедрата по приложна математика и теоретична физика (същата, която някога оглавявал Нютон) професор Стивън Хокинг. Заобиколен от своите студенти и аспиранти и обгрижван от личния си лекар, „резкрепостеният дух в пленено тяло”, както веднъж го нарича „Гардиън”, лесно влиза в специалната рампа на широко отворените стари резбовани врати на физическия корпус.

Този ден проф. Хокинг има лекция пред третокурсници, но прекрасно знае, че заедно със студентите в препълнената аудитория ще се съберат и много негови приятели и колеги от всички факултети.

Светлината бавно гасне, старите механични щори се спускат със скърцане и на екрана зад свитата в стола фигура оживява изображение на спирална галактика. Веднага се включва звуковият синтезатор и характерният изкуствен глас, подарен на Хокинг от американски програмист, започва да разказва за търсенето на единна формула, описваща Всичко. Става дума за това, че теоретиците от цял свят вече почти столетие мислят над въпроса как да представят Вселената от единна гледна точка.

Тази научна мечта, получила името „Теория на Всичко” или „Великото обединение”, е своеобразен Граал на физиката. Тук е започнал да „граалства”, както образно се изразява Марк Твен, още самият Алберт Айнщайн. Дори отивайки си от този свят, великият физик не забравил за главния труд на живота си – единната теория на полето. Според легендите последните му думи били: „Сега ще разбера как е устроено всичко.”

В търсенето на неуловимите формули на Великото обединение се спуснал и Хокинг. Оттогава са изминали повече от 40 години, но той все още упорито се опитва да разбере как да свърже в едно толкова различни сили, управляващи съдбата на Вселената.

На това място от лекцията Хокинг винаги си спомня за своя приятел и колега, Нобеловия лауреат Стивън Вайнберг. Как навремето двамата разпалено обсъждали книгата на Вайнберг „Първите три минути”. Тогава Стивън още имал собствен глас и можел да мърда с пръсти.

Поклащайки голямата си побеляла глава, проф. Вайнберг уверявал, че някога физиците със сигурност ще построят свръхмощен ускорител на елементарни частици. На този наследник на Големия адронен колайдер те ще могат точно да възпроизведат условията, царували в първите мигове след раждането на Вселената в невъобразимите дълбини на Големия взрив. В този велик момент от историята на човечеството ще стане ясно какво представлява в истинския си вид първото „свръхсилово взаимодействие”.

– Стив, разбери, някога нашите студенти… Добре де, не нашите, а техните потомци, след 50 години ще успеят да създадат теория, обединяваща всичко, което ни е известно за този свят.

– Отлично! Задължително трябва да напишеш статия за това. Не, по-добре голям обзор, който така и наречи – „Единна физика на 2050 година”. Аз самият с радост бих участвал в този проект, но не мога да завърша новия модел на моите изпаряващи се черни дупки. Но някога аз също ще напиша нещо съществено за Айнщайновата теория на полето и ще го нарека Теория на Всичко…

Неусетно е изтекло времето на лекцията и бръмчащата количка се отправя към кабинета на Хокинг. Там, откъснал се от всекидневните дела, той отново се потапя в лавина от мисли, родени от спомените за този стар разговор с Вайнберг. Неочаквано проблясва озарение и по екрана на монитора пробягват букви и формули. Разумът на Кеймбриджкия киборг продължава да мисли и твори…

Олег Орестович Фейгин, научен писател, в. Независимая газета