На 2 септември 1908 г. е роден съветският астрофизик Николай Александрович Козирев, чийто открития променят представите за Луната и други небесни тела в Слънчевата система.

Най-значимото постижение на Козирев е доказателството за съществуването на вулканични процеси на Луната.

На 3 ноември 1958 г., работейки в Кримската астрофизическа обсерватория, той получава уникални спектрограми на лунния кратер Алфонс. Анализът на изображенията разкрива наличието на емисионни линии на молекулярен въглерод и водород, което е сигурен знак за изригване на газове от централния връх на кратера.

Това наблюдение категорично опровергава дотогавашната представа за Луната като за напълно мъртво небесно тяло.

През декември 1969 г. Държавният комитет по откритията и изобретенията на СССР официално регистрира откритието на лунния вулканизъм.

За този си принос Международната академия по астронавтика награждава учения с поименен златен медал, украсен с диаманти във формата на съзвездието Голяма мечка.

Трънливият път към звездите

Николай Козирев е роден на 2 септември 1908 г. в Санкт Петербург. През 1928 г. завършва Ленинградския държавен университет и постъпва като аспирант в Главната астрономическа обсерватория в Пулково.

Кариерата му е брутално прекъсната през 1936 г., когато е арестуван по скалъпеното „Пулковско дело“. Прекарва десет години в Норилския лагер (Нориллаг) и други лагери, където е принуден да полага тежък физически труд, но успява да се занимава и с геоложки проучвания.

След освобождаването си през 1946 г. Козирев се завръща към науката. Още през 1947 г. защитава докторска дисертация за вътрешния строеж на звездите и се връща на работа в Пулковската обсерватория.

Приноси в астрофизиката

Още през 1934 г. Козирев разработва теорията за лъчистото равновесие на разширените звездни обвивки. По-късно американският физик Субраманиан Чандрасекар обобщава тези изчисления и математическият апарат става известен като теория на Козирев-Чандрасекар.

Този модел обяснява разпределението на температурата в атмосферите на звездите гиганти и особеностите в спектрите на горещите нестационарни звезди.

Спектралният анализ помага на учения да изследва и други планети.

През 1953 г. той регистрира емисионни линии на азот в спектъра на пепелявата светлина от нощната страна на Венера. Десет години по-късно, през 1963 г., изследва атмосферата на Юпитер и открива водородни линии в спектъра на полярните сияния на Меркурий.

Спорната теория за времето

От края на 40-те години Козирев развива хипотеза за физическите свойства на времето. През 1958 г. публикува монографията си „Причинна или несиметрична механика в линейно приближение“.

В нея той предполага, че времето има насочен ход и плътност, като може да пренася енергия, която поддържа горенето на звездите наред с термоядрените реакции.

За да провери хипотезата си, ученият конструира специални жироскопи, торзионни везни и провежда експерименти с огледала и екрани. Академичната общност обаче определя теорията му като спорна, а повечето от експерименталните му резултати не могат да бъдат възпроизведени.

В знак на признание за неговите безспорни научни постижения, на името на Николай Козирев са кръстени кратер на Луната и астероид номер 2536