Представете си планета, много подобна на нашата Земя. Но вместо зелени дървета по сушата, доминиращи са два вида цветя – черни и бели маргаритки.

Те са почти идентични, с две изключения: цветът и скоростта, с която растат в зависимост от температурата.

Както и на Земята, черните обекти поглъщат повече слънчева радиация, съответно и топлина.

В резултат на това черните маргаритки абсорбират повече слънчева светлина. Това ги прави по-топли и затопля планетата.

А белите маргаритки отразяват светлината, по-хладни са и помагат за охлаждането на планетата.

Покойният учен и еколог д-р Джеймс Лавлок нарича тази планета „Светът на маргаритките“ в свой труд от 1983 г.

Това не е реален свят, а математически модел

Лавлок го разработва, за да илюстрира как организмите могат да контролират регулирането на температурата на Земята чрез взаимодействие с околната среда.

При по-хладни условия черните маргаритки процъфтяват. А при по-горещи – белите имат предимство.

Благодарение на тази конкуренция, в „Света на маргаритките“ се установява перфектен баланс между черни и бели цветя.

Той помага за поддържането на обща планетарна температура, благоприятна за всички маргаритки.

Изглежда, че животът не просто се адаптира към условията на Земята, а помага за настройването на нейния „термостат“.

Това е същината на трайната хипотезата на Лавлок, наречена „Гея“

Нашата планета и всички нейни биологични системи образуват едно огромно, саморегулиращо се цяло. То използва обратна връзка, за да създава и поддържа благоприятни за живота условия.

„Животът може да процъфтява само в тясно ограничен диапазон от физични и химични състояния. Откакто е възникнал, Земята се е придържала към този диапазон“, пише Лавлок в статията си за „Света на маргаритките“.

Това е забележително, обяснява той. Защото условията на Земята – включително температура, атмосфера и соленост на океаните – не са били статични във времето.

Те са се променяли под въздействието на сблъсъци с астероиди, катастрофална вулканична дейност и екстремни климатични промени.

Например, откакто животът се е появил на Земята преди около 3,7 милиарда години, енергията, излъчвана от Слънцето, се е увеличила с 25-30%.

Но повърхностните температури са останали в границите, позволяващи съществуването на живот.

Освен това, атмосферата на Земята е аномалия, която е в химическо неравновесие, пише Лавлок в статия, публикувана като глава от книгата „Биоразнообразие“ от 1988 г.

„Тя е като сместа от газове, която влиза във всмукателния колектор на двигател с вътрешно горене, т.е. смес от въглеводороди и кислород. Нашите мъртви партньори Марс и Венера имат атмосфери, подобни на изгорели газове.“

Ако тази нестабилна атмосфера може да се поддържа по начин, който не е просто случаен, продължава той, „тогава това означава, че планетата е жива“.

Преди XIX век учените са приемали идеята за жива Земя, твърди Лавлок

Джеймс Хътън, смятан за бащата на геологията, е възприемал Земята като „суперорганизъм“ и е казвал, че правилният начин за нейното изучаване е чрез физиологията.

„Хътън прави аналогия между кръвообращението и циркулацията на хранителните елементи на Земята, както и начина, по който слънчевата светлина дестилира вода от океаните. За да може по-късно тя да падне като дъжд и да освежи земята“, пише Лавлок.

Когато Лавлок за първи път предлага хипотезата „Гея“, „тя не е приета добре“

Това признава той в статията от 1988 г.

Биологът Форд Дулитъл например заявява, че Земята не би могла да еволюира, за да притежава такава предвидливост и способност за планиране. Поне не чрез естествен подбор.

Лавлок има отговор на това.

Хипотезата „Гея“, пише той през 1988 г., е геофизична система, която започва с действието на отделен организъм.

Ако това действие е благоприятно за местната среда, „то може да се разпространи, докато в крайна сметка се постигне глобален алтруизъм. И в това няма никаква предвидливост или планиране.“

Обратното също е вярно, отбелязва Лавлок.

Видове, които влияят отрицателно на околната среда, са обречени, но животът като цяло продължава.

През десетилетията учените продължават да се борят с въпроса как, ако изобщо, хипотезата „Гея“ се вписва в дарвиновата рамка.

Например през август 2023 г. философите Самир Окаша и Маргарида Ермида публикуват статия в рецензираното списание „Philosophical Transactions of the Royal Society B“. В нея те анализират идеята за „дарвинизирана“ хипотеза „Гея“.

Дори да приемем, че естественият подбор не изисква задължително възпроизводство или конкуренция, и дори да заключим, че самият живот е допринесъл за поддържането на благоприятни условия на Земята, това не означава, че цялата биосфера е еволюирала като един организъм чрез дарвинов естествен подбор.

И със сигурност не означава, че Земята е „придобила адаптации за хомеостатичен контрол на параметрите на околната среда“.

Според създателя на хипотезата „Гея“ Джеймс Лавкрафт, независимо дали я приемаме или не, действията ни като вид ни изправят пред един неудобен въпрос. А именно – дали хората предизвикват промяната, която ще доведе до нашето изчезване? И ще създаде благоприятни условия за нашите наследници?

Научен труд, публикуван в „International Journal of Astrobiology“ през февруари 2022 г., разглежда именно този въпрос.

Геоложките промени, предизвикани от човека в резултат на изгарянето на изкопаеми горива, са определяща характеристика на нашата епоха – антропоцен.

Авторите на статията твърдят, че тази индустриална дейност се е превърнала в движеща сила на преход в планетарен мащаб.

По този начин нашата нарастваща технологична интелигентност не е нещо, което се случва на планетата, а с планетата. Еволюция в планетарен, а не във видов мащаб.

Въпреки това все още не сме приложили зелените технологии по начин, който да носи повече ползи, отколкото вреди на планетата.

Все още се намираме в ранен етап на преход

Авторите го наричат „незряла техносфера“

Ако и когато най-накрая достигнем следващата фаза на планетарна интелигентност, наречена „зряла техносфера“, може би ще станем свидетели и на края на климатичните промени.

Ако такова ниво на планетарна интелигентност е необходимо за поддържането на цивилизации в планетарен мащаб, тогава авторите очакват и други интелигентни форми на живот във Вселената да са преминали през подобен технологичен преход.

Това би могло да ни помогне да открием извънземен живот чрез техните техносигнатури, като замърсители или радиосигнали. И дори да се постави началото на следващата фаза на планетарна интелигентност.

Може би през цялото време хората са били част от един по-голям, генерален план?!