Представете си ужасяваща сцена: по време на работа в открития Космос космонавт се откъсва от станцията и започва бавно да се отдалечава.

Във филмите това почти винаги е смъртна присъда. В реалността обаче нещата не са толкова еднозначни и шанс за завръщане съществува, макар и да зависи от множество фактори.

Космонавтът няма да отлети към звездите, а ще остане в орбита около Земята

Международната космическа станция (МКС) всъщност непрекъснато „пада“ към Земята.

Поради огромната ѝ скорост от 7,7 километра в секунда обаче, повърхността на планетата постоянно се „извива“ под нея, което ѝ позволява да остане в орбита.

Човек, работещ извън станцията, се движи около Земята със същата скорост.

Ако космонавт случайно изпусне перилата и загуби контакт със станцията, тази огромна скорост няма да изчезне.

Той няма да падне надолу, а просто ще се озове на малко по-различна околоземна орбита. Проблемът се крие в разликата в скоростите.

Дори леко оттласкване, придаващо ускорение от едва 10 сантиметра в секунда спрямо МКС, ще доведе до отдалечаване на шест метра само след минута, а след десет минути разстоянието ще е вече десетки метри.

На Земята триенето и въздушното съпротивление бързо ни спират.

Във вакуума обаче няма какво да окаже съпротива, така че дори слабата инерция бавно, но сигурно ще отнася човека все по-далеч.

При това траекторията му може да изглежда странна – поради законите на орбиталната механика космонавтът може да се отдалечава не по права линия, а да се измества нагоре, надолу или дори по дъга спрямо станцията.

Защо не може просто да се „доплува“ обратно до станцията?

Един от най-разпространените митове е, че в безтегловност можеш да се придвижиш, размахвайки ръце и крака.

Без въздух или вода, от които да се оттласнеш, тези движения ще позволят единствено промяна в ориентацията на тялото в пространството, но човекът ще продължи да се носи по същата траектория.

Теоретично може да се използва законът за запазване на импулса, като се хвърли тежък инструмент в посока, противоположна на желаното движение. На практика обаче е почти невъзможно да се метне лек гаечен ключ така, че да се получи нужният вектор на тяга за връщане към шлюза.

Помощ от станцията също е малко вероятна. МКС е огромна и тромава конструкция, чиито маневри се изчисляват прецизно.

Станцията не може рязко да даде заден ход или да се обърне. Използването на скачените кораби като „спешно такси“ също не е вариант, тъй като подготовката за разкачване изисква време и сложни изчисления.

Партньорът по излизане в Космоса би могъл да помогне само в първите секунди, докато все още може да достигне откъсналия се колега.

Основната защита: Реактивни раници

Тактиката за оцеляване в подобна ситуация е различна за американските астронавти и руските космонавти, тъй като скафандрите им са оборудвани по различен начин.

Американският скафандър EMU има вградено устройство, наречено SAFER. Това е малка аварийна реактивна раница, работеща със сгъстен газ.

Ако астронавт загуби контакт със станцията, той може да активира раницата, да стабилизира въртенето си и с помощта на джойстик да се насочи обратно към МКС.

Екипажите редовно преминават тренировки на симулатори за подобни ситуации.

В руския скафандър „Орлан-МКС“ щатна реактивна раница засега няма. Руските инженери са създавали подобни прототипи, но те не са вградени в съвременното оборудване.

Затова основната защита на руския космонавт е най-строгата дисциплина при осигуряването.

При работа извън борда действа правилото за две осигуровки: два надеждни карабинера или един карабинер и здраво хващане за конструкцията с ръка.

Придвижването се извършва така, че нито за секунда да не се губи физическа връзка с МКС.

Скафандърът не осигурява безкраен живот в Космоса

Ако връщането на космонавта се окаже невъзможно, основните му врагове няма да бъдат радиацията или космическият студ, а ограничените ресурси на животоподдържащата система.

Съвременният скафандър е автономен микрокораб, който поддържа налягане, подава кислород и отвежда въглеродния диоксид.

Запасът от тези ресурси, както и зарядът на батериите, стигат само за няколко часа.

В такава ситуация времето за реакция се измерва в минути. Когато системите откажат, условията вътре в скафандъра стават несъвместими с живота.

Въпреки това самият скафандър ще продължи да обикаля около Земята още много дълго време. На височината на МКС има изключително разредена атмосфера.

Нейните молекули постепенно ще забавят обекта и едва след дълъг период от време скафандърът ще навлезе в плътните слоеве на атмосферата и ще изгори.

Ефектно и бързо падане от небето няма да се случи.

За щастие, подобен инцидент никога не се е случвал

Въпреки съществуването на знаменита фотография, на която се вижда човек, носещ се в Космоса над Земята без никаква осигуровка, в цялата история на космонавтиката случайни откъсвания от станция не са регистрирани.

Строгите протоколи за безопасност и технологиите досега са предотвратявали подобни катастрофални сценарии.

На тази знаменита снимка е астронавтът Брус Маккендлес, който през 1984 г. се отдалечава на почти 100 метра от совалката „Чалънджър“. Това обаче не е инцидент, а контролиран експеримент.

Маккендлес тества масивната маневрираща установка (MMU), която позволява на астронавтите да извършват самостоятелни полети около кораба.

По-късно НАСА се отказва от тази технология в полза на по-компактната и предназначена само за аварийни ситуации система SAFER.

Според историческите данни на НАСА и други космически агенции, работата в открития космос е подсигурена с няколко нива на безопасност, за да се елиминира напълно рискът от загуба на член от екипажа.

Именно благодарение на тези строги протоколи, кинематографичният сценарий, в който астронавт полита безвъзвратно в пустотата, си остава само научна фантастика.

Макар физически това да е възможно и последствията да са катастрофални, инженерите и самите космонавти правят всичко необходимо, за да гарантират, че обезопасителното въже никога няма да ги предаде.