Кого да съдим – престъпника или неговия мозък?
Последно: 17 ноември 2013 г. в 00:05
Може ли да се оправдае престъпникът с това, че в момента на нарушаването на закона той е бил послушен роб на процесите, протичащи в мозъка му?
Следва ли да отчитаме аномалиите на мозъка на престъпниците при произнасяне на съдебните решения? Един от докладчиците на конференцията на Невробиологичното общество на САЩ е отбелязал, че от американските съдилища все по-често се изисква да обръщат внимание на това.
Отговорът на дадения въпрос зависи от това как разбираме човешката природа, а и разбираме ли я всъщност добре.
Фактът, че подобни въпроси възникват не за първи път, говори само за това, че хората, увлечени от науката, от време на време забравят и на какви основания е възникнала тя, и че тя никога не си е поставяла за цел описанието на протичащото извън пределите на физическия свят. А там наистина нещо се случва.
Английският публицист Андрю Браун отбелязва в The Guardian, че в юридическата практика е прието да се говори за мотиви, а не за състояние на мозъка, тъй като този език е удобен – или поне днес.
Дори ако някой ден песимистите бъдат посрамени и понятията „цели” и „средства” отидат в миналото, очевидно е, че от този ден сме още много далече. Впрочем има сериозни основания да се смята, че ние никога няма да можем да изучим устройството на мозъка дотолкова, че следователите и съдиите да преминат на невробиологична терминология.
Няма съмнение, че всичко, което се случва в съзнанието, взаимодейства с дейността на мозъка. Всички наши мисли и решения са резултат от работата на мозъка. (Впрочем ако престъплението се смята за аномалия, то проявата на изключителна доброта трябва да се разглежда като още по-голямо отклонение, тъй като законът се нарушава доста по-често). Но това не означава, че като говорим за човешката дейност, следва да се откажем от обичайните ни думи и изрази в полза на строго научния език.
Да, разбира се, разказът за клетките на мозъка и химичните вещества е по-детайлен от разказа за характера или съзнателния избор. Ако човек, приемащ халюциногенни препарати, попита защо вижда златни еднорози, то това е изключително химичен въпрос, който няма отношение към реалното съществуване на еднорозите.
Но нека идем по-далече и се поинтересуваме защо той е изпил хапчето и по този начин е въвел мозъка си в даденото химично състояние.
Не бях аз!
„Днес вече съдят не само хората, но и техните мозъци”, пише на сайта на радио NPR. Невробиологията все по-често се привлича в съда в качеството на експерт. Според професора по право и философия от университета „Дюк” Нита Фарахани, която е и съветник на Барак Обама по биоетика, подобни неща днес се случват в 5% от съдебните процеси за убийства в САЩ.
„Новият момент е в това, че обвиняемите се опитват да използват невробиологията, за да прехвърлят вината на мозъка”, разказва тя за The Guardian. През 2005 г. към науката са се обръщали в 30 случая на убийства, докато през 2012-а това число е нараснало до 100.
Адвокатите на защитата представят снимки от магнитно-резонансна томография на мозъка на своите клиенти, за да докажат, че тяхната импулсивност и жестокост се обяснява с невробиология.
Най-често МРТ се използва, ако на подсъдимата скамейка седят тийнейджъри, което е свързано с особеностите на техния мозък.
Реакцията на външна заплаха на младежите по-силна, отколкото тази на възрастните, във връзка с което към съответната зона на мозъка следва да се приложат повече усилия, за да се потисне поривът.
Професорът по невробиология от Медицинския колеж „Вейл Корнел” Кристина Кодъл отбелязва, че науката позволява по-добре да се разбере развитието на мозъка на подрастващите като цяло, но не е в състояние например да прогнозира има ли конкретен тийнейджър склонност към импулсивно поведение или престъпление.
Според Нита Фарахани проблемът е в това, че изследванията дават статистически резултати за групи от населението и не могат да бъдат прилагани към конкретно лице.
Освен това тя се опасява, че подобно недобросъвестно използване на резултатите от научни изследвания може да дискредитира цялата невробиология.
Психологията, за разлика от невробиологията, още днес има инструменти, позволяващи да се отговори на този въпрос с термините „желание”, „светоглед” и т.н.
Още един пример: от време на време мозъкът се променя, без да ни уведомява, което се отразява на чертите на характера, поведението, способностите за разсъждение, голямата и фината моторика. Но дори тогава виждаме как пациентът, страдащ да речем от мозъчен тумор (отровен, получил травма на главата и т.н.), води борба с „другото” себе си и ние си спомняме още един кантовски термин – „вътрешно чувство”.
Или си представете двама шофьори, всеки от които е нарушил правилата и е блъснал невинно дете. И при двамата потенциалите на възбуда в синапсите на предната част на поясната гънка са били съвсем еднакви в този момент. Но единият водач се връщал от кръчмата, където с голямо удоволствие се е напил, а на втория му налели алкохол, без да разбере.
За действията на единия и другия следва да се съди различно – в първия случай пред нас е резултат от съзнателен избор, а във втория – не. Моралната отговорност е същата реалност, както и материалната вещ, и тя трябва да се взема под внимание, ако ви интересува истината. Хората говорят за морална отговорност, съзнателен избор и т.н. не защото са неграмотни и не отбират нищо от физика.
Имануел Кант е нарекъл подобни явления практически – тъй като няма научни основания да се предполага тяхното наличие, но на всяка крачка се сблъскваме с тяхното съществуване. А щом те съществуват, трябва да се изработи и език за тяхното описание. Впрочем философията точно с това се занимава, оставяйки физическия свят на науката от началото на Новото време.
Така че, заключава Браун, съвременната съдебна практика доста по-добре разбира човешката природа, отколкото невробиологията. Затова нека всеки се занимава със собствената си работа.
Източник: The Guardian
