И рече науката: Липсата на съзнание у животните

Известни учени са съставили списък с популярни научни идеи, които са загубили своята актуалност в светлината на новите изследвания и съвременни възгледи.

Представяме ви ги в поредица от статии.

Продължаваме с Кейт Джефери, професор по поведенческа невробиология, завеждаща катедрата по когнитивистика, възприятие и науки за мозъка, Лондонски университетски колеж.

На нас, хората, ни е трудно да се примирим с мисълта, че заемаме незабележително място в мащабите на Вселената.

Отначало Коперник е разбил нашата увереност в това, че живеем в центъра на света, а скоро след него това са направили Хершел и компания, които установили, че и нашето Слънце също не се намира в центъра на Вселената.

След това се появил Дарвин, който показал, че в съответствие с нашето биологично наследство ние просто сме поредните животни във веригата на еволюцията. Но ние продължаваме да се държим за остатъците от представата за нашата уникалност, като си мислим, че ние и само ние имаме активно съзнание.

Време е да се откажем, а вероятно и да подложим на евтаназия и дори кремиране самовлюбената мисъл за това, че човекът е центърът на Вселената.

Декарт е смятал, че животните са безмозъчни автомати, и в същото време вивисекцията без анестезия е била широко разпространена сред първите изследователи медици. По-голяма част от ХХ век психолозите са смятали, че животните, дори и явно да приличат на човека по строеж на нервна система, все пак осъществяват своята дейност безмозъчно.

Тази гледна точка достигнала своя зенит (аз предпочитам да наричам това „низш предел“) в психологическата доктрина бихейвиоризъм, която отхвърля такова умствено състояние като план и цел, твърдейки, че е невъзможно те да се изследват, а в най-радикалната версия – че изобщо не съществуват.

Неоспоримият факт, че човекът има вътрешно психическо състояние и целеустременост, се обяснявал с нашия особен психологически статус – ние имаме език, затова сме различни. Но животните оставали за нас декартовски автомати.

Много научни експерименти потвърдили тази гледна точка. Мишките в кутията на Скинър (така са я наричали в чест на радикалния бихейвиорист Бъръс Фредерик Скинър) всъщност се държали сякаш безумно – те отново и отново натискали лоста, обучавали се много бавно, бавно се приспособявали към нови обстоятелства. И изглежда, не се замисляли над това, което правят.

Още едно свидетелство за липсата им на ум им е това, че доста големи участъци от мозъците им може да бъдат увредени, без това да повлияе на тяхната дейност. Плъховете в лабиринта изглеждат също толкова невежи и безпомощни, бавно се учат (понякога за това отиват седмици и месеци) и много дълго се приспособяват към промените. Ясно е, че плъховете и другите животни са глупави. И освен това при тях липсва разсъдък.

Макар че плъховете са ми симпатични, не бих застанала в защита на техния разум. Но предположението за отсъствие на вътрешно психическо състояние при тях изисква изучаване. Бихейвиоризмът е възникнал от принципа за пестеливост (бръсначът на Окам), така че защо да говорим за психическо състояние при животните, ако тяхното поведение може да се обясни по-просто?

Бихейвиоризмът е постигнал успех отчасти защото изучаваното поведение може да обясни действието на безмозъчни автоматични процеси. За да натиснеш лоста в кутията на Скинър, не е необходимо по-дълбоко размишление, отколкото за набирането на вашия ПИН код.

Но в средата на ХХ век се случило едно събитие, което започнало да опровергава мнението за това, че цялото поведение на животните е безмозъчно. Това събитие било регистрирането на един-единствен неврон, след което се появила възможност да се следи активността на отделните мозъчни клетки – на тези малки зъбни колелца и винтчета, които съставят работата на истинския мозък. Ползвайки се от тази методика, електрофизиолозите бихейвиористи успели сами да видят вътрешните умствени процеси на животните.

Най-поразителното откритие в този план станали невроните за място в хипокампа. Това е малка, но жизненоважна структура, намираща се дълбоко в темпоралната част на главния мозък. Невроните за място (сега вече знаем това) са ключови компоненти от вътрешната представа за околната среда, и често се наричат когнитивна карта. Тя се формира, когато животното изследва ново място, и се активира в момента, когато животното отново попадне на това място. Записът на един неврон ни показва, че тази карта се формира спонтанно, в отсъствието на всякакво възнаграждение и независимо от поведението на животното.

Когато животното избира един от няколко пътя към целта, невроните за място, представляващи алтернативните възможности, се активират спонтанно, макар животното още да не е тръгнало натам. Получава се, че то сякаш обмисля варианти на маршрути. Невроните за място определено приличат на вътрешната представа – освен това те присъстват и у човека, а човешките неврони за място също се активират, когато хората мислят за места.

Тези неврони напълно могат да бъдат вътрешната представа от този род, който старателно се избягва от бихейвиористите. Но означава ли това, че плъховете и другите животни имат разум? Не е задължително. Невроните за място все пак могат да се явяват част от автоматична и безсъзнателна система на представите.

Нашата способност да извикваме във въображението запомнени и въображаеми мислени образи в „окото на нашия ум“ за припомняне и планиране все пак може да се явява нещо особено. Но това е слабо вероятно. Лекомислието би било просто пестелива догадка, ако ние не знаехме за нашия собствен разум. Но ние знаем, че сме необичайни във всичко едно отношение, като животните, чак до невроните за място.

Мисълта, че способността да си представяме наум нашия свят се е появила и се е формирала в хода на еволюционния преход от животно към човек (ако думата „преход“ изобщо има смисъл), в най-добрия случай изглежда невероятна, а в най-лошия – прекалено надменна и безцеремонна.

Когато се вглеждаме в мозъка на животното, ние виждаме същото, каквото и в нашия собствен мозък. Разбира се, това е така, защото и ние сме животни. Време е отново да признаем, че не сме особени.

Ако имаме разум, то той може да присъства и при създания с мозък, подобен на нашия. Разкриването на механизмите на тези умове ще бъде най-голямото предизвикателство за следващите десетилетия.