Егото било враг №1? Хм, не съвсем…

Вероятно заради необходимостта от напредък в света на материята, за да могат контрастите и различията да показват стремежите на всички нас, които като човешки същества живеем в любов, по естествен начин се е родила завладяващата нужда да познаваме творческата си индивидуалност. Така от всестранно и абстрактно възприятието е станало фрагментирано.

Егото ни подтиква да конкретизираме и разделяме, да търсим и получаваме оценки, да обличаме действията си в различни мотиви, да предизвикваме емоции, които отключват определени реакции към всичко външно.

Малко по малко сме започнали да се идентифицираме с ограничения ум и физическото си тяло, т.е. с това, което не сме. А с каквото се отъждествяваме, такива ставаме. От нас зависи какви избираме да бъдем и какъв обмен ще осъществят душата и егото ни.

За последното се смята, че е система от убеждения, основана преди всичко на разделението. Егото оформя отчетлива граница – това съм аз и онова е мое, а всичко и всички наоколо не са част от мен и чужди, следователно са потенциална опасност. Така то си поставя за цел да извоюва на всяка цена изживяването си и онова, с което човек се идентифицира. По тази причина някои хора гледат на егото като на враг.

Постепенно в съзнанието ни пуска корени страхът, който ни кара да възприемаме света като враждебен. И започваме да се борим със света, с околните. Страхът намира проявление във вечния стремеж за „моето място”, където нищо няма да ни заплашва (но дали?!). Там, където се вихри борба, живее и агресията, носеща съпротивление, неприемане, потребността да вземеш повече за себе си и без да ти мигне окото, да унищожиш всичко, което според убежденията ти не е АЗ.

Започват да те връхлитат различни проблеми, чрез които подсъзнателният страх намира проявление в какви ли не варианти – превъзходство, чувство за вина, злоба, снизходителност, раздразнение, ревност и други.

Егото може да се държи все едно е най-добрият ти приятел, който безрезервно те подкрепя и старателно се грижи за интересите ти. Но може и да действа с перфектно отработени маниери, като мазохистично се самообвинява за допуснатите грешки или пък се защитава, докато сипе обвинения върху другите за собствените си неудачи.

По този начин се поражда образът в нас – психологическият комплекс от представата за АЗ-а. Понеже той е изграден от разделящ ум и куп ограничения, оставa твърде далеч от реалността. Това не ни пречи да му вярваме безрезервно, без да предполагаме колко лъжовен може да бъде. Вместо това му даваме генерални права да програмира живота ни.

А какво е тялото? Перфектна система, функционираща под вещите команди на съзнанието (където действа и егото), която изпраща сигнали до мозъка – какво да прави, кое да приеме и кое да отхвърли, на какво да обърне внимание, от кого да се страхува и т.н.

Разделението постепенно може да завземе вътрешния свят и това, пренасяйки се навън, се превръща в огромна пропаст между Човека и околните. За сметка на това мнимото му АЗ става все по-силно, а връзката с реалността може да отслабне или да изчезне напълно.

Колкото по-голяма е илюзията, толкова по-майсторски егото успява да се маскира и ни пречи да видим ясно себе си. Щом осъзнаем кои не сме и къде лежи източникът на подобно грешно възприятие, можем да поемем глътка въздух. Така напускаме рамките на страха, събличайки смачканите одежди на самотната и заблудена личност, изпълнена с недоверие към всичко.

Да протегнем ръка на егото и да се опитаме да го опознаем! То не е толкова лошо, колкото изглежда. И да – може да ни бъде приятел. Не е нужно да го обявяваме за „враг №1”, който ни поставя на колене. По-скоро то е инструмент, разкриващ светлия хоризонт на безкрайните възможности и избори. Да, избори. Защото качеството на живот е лична отговорност на всеки един от нас.