Стоенето на Юпитер – гигантът сменя посоката на движение

Днес, 6 март, е стоенето на Юпитер. Във връзка с това нека се опитаме да си отговорим на въпроса, защо планетите се движат неравномерно по небето и понякога спират.

Яркият Юпитер, който украсява небосклона през зимните нощи, се вижда прекрасно на вечерното мартенско небе. През пролетта периодът на видимостта на планетата бързо ще намалява – от 10 часа през март до 1 час в края на май, пише руският сайт „Голяма Вселена“.

 Преди да се скрие в лъчите на Слънцето, планетата ще ни подари няколко красиви картини на сближаване с Луната на вечерното небе. Близкото съединение на Луната и Юпитер ще се състои на 10 март, а днес е една друга интересна дата – Юпитер се намира в застой.

Какво значи това? Ако внимателно сме наблюдавали планетата в продължение на няколко месеца, то сме забелязали, че Юпитер бавно се преместваше на фона на звездите от изток на запад през януари и февруари, докато в началото на март не забави движение почти до пълно спиране.

Накрая днес, 6 март Юпитер напълно спря. Такова положение на планетата се нарича стоене. Още утре Юпитер ще продължи движението си на фона на съзвездията, но не от изток на запад а от запад на изток. Астрономът би казал, че планетата е обърнала обратното движение с директно.

Със звездите такива неща не се случват. Както е известно, звездните рисунки не се променят в продължение на хилядолетия. Това, че планетите, за разлика от звездите, постоянно блуждаят по небето, се знае от дълбока древност. Самата дума „планета“ се превежда от древногръцки като „блуждаеща“, намеквайки на основното свойство на планетите на нашето небе.

Планетите са отличавани ясно от звездите още в Древна Шумерия преди 5000 години. Случвали се и забавни казуси – например това, че шумерите смятали Зорницата и Вечерницата за две различни планети, докато и в двата случая става въпрос за Венера (в западна или източна елонгация).

Горе-долу по същото време древните астрономи забелязали, че движението на планетите на фона на звездите е неравномерно. През повечето време планетите се движат отдясно наляво – тоест от запад на изток, в една посока с годишното движение на Слънцето.

Но понякога планетата може изведнъж да спре на небето (същото стоене, в което днес се намира Юпитер), а след това да тръгне „обратно“, на запад. Такова движение продължава няколко месеца, а след това планетата отново започва да се движи от запад на изток. В резултат траекторията на движението на планетата описва на небето зигзаг.

Това не давало покой на астрономите в продължение на столетия.

Много антични и средновековни астрономи се опитвали да обяснят неравномерното движение на планетите. В техните представи Земята се намирала в центъра на Вселената, а Слънцето, Луната, планетите и звездите се въртели около нея по кръгови орбити. За да обяснят защо планетите се връщат назад, била изказана остроумна идея – планетите не се въртели по самите орбити, а по епицикли, тоест по „орбити около орбитите“. С други думи, планетите се въртели по малки орбити, чийто център лежал на големите орбити около Земята.

Според идеята на епициклите на орбита около Земята се въртели не самите планети, а епициклите, малките орбити, на които се намирали планетите. Големите или главните орбити се наричали диференти.

Ако за всяка планета се подберат правилният епицикъл и скоростта на движение, то може да се обясни нейното видимо движение по небето по следния начин (сега май ще стане малко сложно). Когато посоката на движението на планетата по епицикъла съвпадне с посоката на движение на центъра на епицикъла по диферента, то планетата на небето се движи директно, от запад на изток. Когато планетата се движи по епицикъла в обратна посока, то независимо че нейният диферент продължава да се върти директно, директното движение на планетата се сменя с обратно.

Такава схема нелошо описвала движението на планетите и дори позволила да се предсказва положението на планетите в бъдеще. Но с усъвършенстването на техниката за наблюдение станало ясно, че планетите не желаят да се впишат в предложената схема, а тяхното положение на небето с времето все повече се отклонява от изчисленото.

Много астрономи се опитвали да усъвършенстват системата, въвеждайки допълнителни епицикли – понякога до няколко десетки. В резултат теорията за движението на планетите станала толкова грамадна и сложна, че мнозина започнали да се съмняват в нейната достоверност – нима Бог не може да измисли по-изящно и просто решение, запитали се средновековните астрономи.

Първият, който правилно обяснил този феномен, бил великият полски астроном от XVI век Николай Коперник. В своя труд „За въртенето на небесните сфери“ той дал по-просто обяснение на неравномерностите в движението на планетите, като веднъж и завинаги избавил астрономията от диферентите и епициклите.

Но затова било необходимо да се направи радикална крачка и да се предположи, че Земята не е стационарна, а се върти по орбита около Слънцето заедно с другите планети – по орбита с по-малък радиус и по-бързо от „връщащите“ се планети Марс, Юпитер и Сатурн (Уран и Нептун били открити по-късно).

Епициклоидата възниква, когато Земята догонва и надминава планетата по кръга. Или в случая с вътрешните планети – Меркурий и Венера, когато планетата надбягва Земята по кръга.

В пълно съответствие с описаната от Коперник картина (по-правилно е да го наречем почти пълно, тъй като планетите се движат около Слънцето не по окръжности, както смятал Коперник, а по елипси), Юпитер още утре ще започне да се движи на фона на звездите в една посока със Слънцето, и то доста по-бързо, отколкото по време на „връщането“.

Още в първата половина на юни планетата ще напусне съзвездие Близнаци и ще влезе в съзвездие Рак, а в края на септември ще се премести в съзвездие Лъв, където в края на годината ще спре и ще започне да описва следващия зигзаг на нашето небе.

До този момент е още далече. Засега Юпитер още се вижда добре вечер, не пропускайте възможността да го наблюдавате с телескоп.