Далечна луна или слаба звезда?
Титан, Европа, Йо, Фобос… В Слънчевата система има цял пантеон от спътници. Има ли луни край планетите на далечни звезди?
Финансирани от НАСА изследователи видели първите признаци на екзолуна.
И макар да се подчертава, че е невъзможно да се потвърди нейното съществуване, е направена важна крачка към откриването на други екзолуни.
А не може да се потвърди поради това, че тялото е открито при наблюдение на случайна комбинация на обекти в нашата галактика, която може да се наблюдава само веднъж.
„Повече няма да имаме възможност да наблюдаваме този кандидат – пояснява водещият автор Дейвид Бенет от университета „Нотър Дам“ (САЩ). – Но можем да се надяваме на други находки, подобни на тази.“
Международната група изследователи, работеща по програмите MOA и PLANET, са използвали телескопите в Нова Зеландия и Тасмания. В основата на наблюденията е бил методът гравитационно микролинзиране – когато звездата на преден план преминава между нас и по-отдалечено светило, близката звезда се превръща в своеобразна лупа, фокусираща и усилваща светлината на далечната. Такива наблюдения продължават обикновено около месец.
Ако край звездата на преден план (астрономите предпочитат да я наричат леща) има планета, то тя ще стане втора леща. Анализът на данните позволява да се изчисли масата на звездата леща спрямо масата на планетата. В някои случаи обаче обектът на преден план може да се окаже свободно плаваща в пространството планета, а не звезда. И тогава се появява възможност да се измери масата на планетата спрямо нейния орбитален компаньон, тоест луна. Уви, досега нищо подобно не е откривано, независимо от активното търсене.
В дадения случай природата на лещата е неясна. Съотношението на голямото тяло към малкия компаньон е 2000 към 1. От това следва, че сладката двойка представлява или малка мъждива звездичка с планета, чиято маса превишава 18 пъти земната, или голяма планета (по-голяма от Юпитер) със спътник, който тежи по-малко от Земята.
За съжаление няма никакъв начин да се изясни кой вариант е верен. Уес Троб, отговорен за търсенето на екзопланети от Лабораторията за реактивно движение на НАСА, е принуден тъжно да признае: ако отчитаме кое често се среща в природата, то побеждава вариантът със звезда.
Тайната може да се разкрие от знанието на разстоянието до загадъчния дует – двойката с по-ниска маса трябва да е по-близо до Земята. Но след като завърши съвместяването на обектите, е много трудно да се проведат допълнителни измервания. Истинската природа на кандидата за екзолуна и неговия компаньон от системата МОА 2011 BLG 262 ще остане неизвестна.
Впрочем има надежда, че в бъдеще такива измервания ще станат възможни. Например космическите телескопи „Спицър“ и „Кеплер“, които се намират на слънчева орбита доста далече от Земята, са подходящи за изясняване на разстоянието с помощта на паралакс.
За да разберете що е то паралакс, протегнете ръка и погледнете края на пръста си, закривайки ту едното, ту другото око – ще ви се стори, че краят на пръста заема ту едно положение, ту друго.
Ако гледате към далечна звезда с два телескопа, които се намират на голямо разстояние един от друг, то звездата също ще „скача“. Добавяме линзирането и телескопите различно възприемат усилването на светлината. Най-добре е, когато единият телескоп се намира на Земята, а другият – в Космоса, но можем да се възползваме и от инструменти, разположени в различни краища на планетата.
Резултатите от изследването са публикувани в Astrophysical Journal.