Хипнозата, или как станах обладан

За да изяснят защо някои хора смятат, че ги управляват паранормални същества, учените прибягват към помощта на хипнозата. Дейвид Робсън от BBC Future е решил да разбере повече за този метод и е изяснил какво е да загубиш контрол над собственото си съзнание.

Лежа по гръб в сияещ бял тунел. Броени сантиметри делят горната му стена и върха на моя нос. На фона на механичния шум се разнасят крачки из стая.

Връхлита ме пристъп на клаустрофобия, питам се: какво правя тук, но път назад вече няма. Няколко мига след това светлината гасне. Вслушвам се в мъжки глас и съзнанието ми започва да избледнява.

„Инженер е разработил метод за директен контрол над човешките мисли. Той много се интересува от темата за управление на чуждото съзнание и иска да приложи метода си върху вас. Това ще му помогне в изследванията. Скоро ще осъзнаете, че инженерът внедрява собствени мисли във вашето съзнание.“

Обзема ме странно спокойствие, когато осъзнавам, че скоро съзнанието ми ще престане да ми се подчинява. След това започва експериментът. Сега ще загубя контрол над себе си.

Човекът, който скоро ще започне да управлява моите мисли, е психологът Имън Уолш, използващ хипнозата за изследване на психози в Лондонския институт по психиатрия.

Идеята се заключава в това временно да се превърнат здрави доброволци във „виртуални пациенти“, като се предизвикват у тях пълноценни симптоми на халюцинации – например увереност, че те са обладани от паранормални същества.

Този метод открива нови перспективи за изследване на причините за реалните психически заболявания – и вероятно ще помогне да се намери път към тяхното лечение.

Признавам си, че когато влязох този ден в лабораторията, бях малко притеснен. Прилагането на хипноза в научните изследвания има доста тъмна история – един от ранните експерименти едва не завършил с убийство.

Този опит е направен от двамата най-видни доктори на Франция от началото на ХХ век – Жан-Мартен Шарко, смятан за основател на съвременната неврология, и Жорж Жил де ла Турет, най-известен с болестта, носеща неговото име. Те изучавали случаи на „истерии“, при които пациенти например внезапно губели чувствителност на крайниците или способността да се движат, независимо от липсата на явни травми.

Двамата учени смятали, че въпросното разстройство може да има общи черти със състоянието на хипнотичния транс. За да проверят хипотезата, те се опитали да покажат, че пациентите с истерични състояния са по-податливи на внушение от здравите хора.

Но скоро изследователите стъпили на хлъзгава почва. Вестниците в тези дни гъмжели от истории за престъпници, които вършели гнусните си дела, хипнотизирайки невинни граждани. Без да се доверява прекалено на подобни разкази, Турет все пак решил да провери тяхната истинност на практика, като подложи на хипноза истеричната пациентка Бланш.

Накарали потопената в транс Бланш да поднесе чаша „отровна“ (както ѝ внушили) бира на човек с името господин Ж. Жената безпрекословно се подчинила и дори целунала господин Ж, преди той да изпие бирата и да симулира смърт. По-късно Бланш категорично отричала да ѝ е известно нещо за инсценираното убийство.

Вероятно именно лекомисленото отношение към обекта на експеримента едва не струвало живота на Турет. През декември 1893 г. друга пациентка – 29-годишната Роза Кампер-Лекък, нападнала доктора в собствения му дом. Тя обвинила Турет, че подлагайки я на хипноза, необратимо е променил нейната воля, след което извадила пистолет и три пъти стреляла в него.

Единият куршум попаднал в главата на Турет. Впрочем раната не се оказала опасна – същата вечер ученият описал произшествието в писмо до приятел, като го завършил с думите „Дяволски забавна история“.

Случаят с Кампер-Лекък е особено актуален в контекста на днешните изследвания в тази област. Макар агресивното поведение на младата жена очевидно да не е било пряко предизвикано от последствията на хипнозата, става ясно, че то е следствие на едно от тези състояния, които психолозите като Уолш сега се опитват да изследват върху своите „виртуални пациенти“.

Според някои свидетелства Кампер-Лекък била убедена, че Турет е влюбен в нея – това разстройство се нарича еротомания. Освен това тя грешно смятала, че някой контролира съзнанието ѝ от разстояние. Това е именно онзи вид обладаване, на което позволих да бъда подложен и аз, и се надявам, че в моя случай поне няма да се стигне до стрелба.

Преди началото на експеримента ме тестваха за податливост на хипноза. Тази процедура обикновено подразбира въвеждане на доброволеца в някаква форма на контролирана релаксация, след което се извършват редица внушения, целта на които е изменение на неговото възприятие и поведение.

Мен например ми внушиха, че към ръката ми е привързан балон, който бавно я вдига нагоре. Доколкото си спомням, ми се струваше, че ръката ми наистина стана безтегловна, сякаш запълнена с хелий – и преди да успея да се осъзная какво се случва, тя наистина се повдигна нагоре.

В резултат на теста получих 10 точки от 12 възможни. Това е доста висока степен на внушаемост, която се наблюдава сред 10% от населението.

Попитах Уолш няма ли понякога подозрения, че доброволците симулират внушаемост. По думите му това не може да се изключи, което хвърля определена сянка върху достоверността на изводите от изследванията. Но прогресът в технологиите за сканиране на мозъка постепенно намалява вероятността от измами и преубеждава скептиците.

Изследователите крачка след крачка се приближават към разбирането на това, което предизвиква състоянието на хипнотичен транс. Очевидно хипнотичната индукция задейства нещо като „превключвател на светлините“ в челните дялове на главния мозък. Тези региони, както се смята, отговарят за съзнанието от висш порядък – рефлексивната осъзнатост на желанията, потребностите и мотивите на човека.

Изглежда, ако се отключи тази функция, причините за действията и чувствата на човека стават по-малко осъзнати. Това може да обясни защо доброволците, употребили предварително алкохол, еквивалентен на две бутилки бира, показват по-висок резултат в стандартния тест за податливост на хипнотично въздействие.

Според проф. Золтан Динеш от университета на Съсекс в британския Брайтън алкохолът притъпява активността на лобните дялове на главния мозък.

Остава въпросът, защо някои хора по естествен начин изпадат в хипнотичен транс, докато други по-трудно се въвеждат в него. Изследвания на близнаци показват, че хипнотичната внушаемост може да се предава по наследство – и вероятно се явява вродена.

Интересно е, че обикновено хората показват един и същи резултат на тестовете за податливост на хипноза през целия си живот, така че тази функция може да се окаже още една фундаментална характеристика на нашето съзнание – както и интелектуалния коефициент.

Най-големият обем изследвания в тази област е бил посветен на изучаването на възможността за прилагане на хипнотично внушение вместо обезболяващи препарати. Провеждани са рандомизирани контролирани изследвания с цел да се изясни способна ли е хипнозата да снижи стреса, да снеме чувството на умора при болни от рак, преминаващи курсове на химиотерапия, да лекува спастичен колит и дори да повиши човешките способности за придобиване на нови навици.

В началото на XXI век изследователите се заинтересували от друга област на прилагането на хипноза – внедряване на халюцинации в съзнанието на здрави хора. Както и в случая с експериментите на Турет сто години по-рано, за едно от първите изследвания от нашето време учените ги вдъхновила пациентка, страдаща от „истеричен паралич“, при който не можела да движи левия си крак, макар че нямало никакви физически причини за това.

За да се убедят във възможността за изкуствено пресъздаване на подобно нарушение, изследователите внушили симптомите на здрав човек и го поставили под скенер за мозъчна активност. Резултатите, публикувани в медицинското списание Lancet, сочели пълно съвпадение на структурата на мозъчната активност на доброволеца и истеричния пациент.

По такъв начин се потвърждавала възможността за използване на хипнозата за проверка на хипотезата, свързана с психическите разстройства.

Хипнозата позволява на учените произволно да задават и изменят симптоматиката в опит да разберат какви именно когнитивни процеси в случай на неправилна работа могат да доведат до психически разстройства. Не е изключено, че в резултат на тези изследвания може дори да се тестват някои видове терапия върху хипнотизирани доброволци, преди да се приложат те на реални пациенти.

Но някои изследователи са настроени скептично за преимуществата на този подход. Динеш допуска, че „виртуалните пациенти“ могат да се окажат полезни в изучаването на такива истерични разстройства като парализа на крайниците, но се съмнява във възможността на внушението при симптоматични и тежки психози, като например шизофрения.

Уолш признава, че с помощта на хипнозата не могат да се пресъздадат всички аспекти на едно или друго заболяване, но подчертава, че методът е полезен като допълнителен инструмент, позволяващ да се задълбочат знанията, получени в резултат на преки наблюдения на пациенти. „Това просто е още един начин да се освети проблемът под друг ъгъл“, казва той.

Една от най-големите трудности, с които се сблъскал екипът на Уолш, станала необходимостта от разработка на подходящи внушения, които да се проследят ясно в халюцинациите на доброволците, но които едновременно да не бъдат прекалено плашещи.

Вместо да се населява съзнанието на хората с демони, учените решили да се спрат на разказ за „инженер“, провеждащ изследване в областта на контрола над съзнанието – от една страна,  тази история не звучи много заплашително, а от друга – успешно експлоатира страховете на обществото за нахлуването в личния живот и ограничаване на индивидуалните свободи.

Уолш ме постави в стар скенер на мозъчна активност, който обикновено се използва за предварително тестване на изследователски процедури, преди да се поръча експеримент в по-съвременен модел.

Първоначално почувствах остър пристъп на клаустрофобия, която премина, когато Уолш започна да брои от двадесет до нула, плавно въвеждайки ме в хипнотично състояние.

В ръцете ми имаше химикалка, на коленете – лист хартия. Задачата ми беше да записвам думите, които чувам. Заданието беше разбито на три етапа. Първо, каза Уолш, инженерът ще нашепва думи директно в мозъка ми; след това той ще може да контролира движенията на моята ръка; накрая инженерът ще получи пълен контрол както над моите мисли, така и над движенията на ръката ми.

В първия случай наблюдаваният ефект се оказа минимален – думите се появяваха сякаш отникъде и с никаква задръжка, но аз нямах усещането, че процесът особено силно се отличава от моето обичайно състояние на спорадично „скачащи“ мисли.

След като Уолш ме предупреди, че сега инженерът ще установи контрол над моята ръка, ефектът се прояви доста по-забележимо – струваше ми се, че ръката ми се движи поривисто и механично, против моята воля. В този момент се появи и първият ясен визуален образ на самия инженер – той ми се представи като прегърбен мъж с широка усмивка и дълги, бели коси.

В момента, когато стигнахме третия етап, при който според Уолш инженерът трябваше да контролира както мислите, така и движенията на ръцете, външната власт над моето съзнание стана доста по-очевидна. Почеркът ми се ускори, стана напрегнат. Появи се ясно усещане, че наблюдавам себе си отстрани. Понякога ми се струваше, че почти мога да чуя как инженерът управлява своята машина по контрол над съзнанието.

Чак след като Уолш завърши сеанса, извеждайки ме от транса с броене от нула до двадесет, напълно осъзнах колко странни усещания съм преживял. Връщането в реалния свят леко напомняше момента на яснота при пробуждане от трескав сън.

Споделих впечатленията си с Уолш, който отбеляза, че те напълно съвпадат с преживяванията на други доброволци. Един от тях разказал, че чувствал „сякаш моята ръка е направена от метал“. Мнозина си представяли визуалния образ на инженера, докато други го възприемали в по-аморфна форма – „по-скоро като присъствие, отколкото като образ, който може да се види“.

Резултатите от изследването сочат, че зад тези халюцинации стои активността на определени отдели на мозъка. Когато човек е убеден, че ръката му се води от някой друг, се наблюдава много висока свързаност между моторната зона, контролираща движенията, и регионите, помагащи ни да разберем мотивите и действията на другите хора.

Когато доброволците казват, че инженерът внедрява своите мисли директно в съзнанието им, активността на езиковите области на мозъка са понижава – вероятно защото в този случай хипнотизираните в доста по-малка степен се концентрират върху процеса на генериране на думи.

При изпълнението на някои задачи се наблюдава повишена активност в областите, отговарящи за разпознаване на грешките. Във всекидневието тези региони следят нашата моторика и се възбуждат, ако нещо не върви както трябва – например когато се препъваме. Възможно е повишената активност на тези области да се обяснява с това, че доброволецът чувства как движенията му стават непредсказуеми – сякаш той вече не контролира себе си.

Ако активността на едни и същи области от главния мозък се появят в следващите изследвания на хипнотизирани доброволци и реални пациенти, резултатите могат да подскажат на учените нови методи за лечение.

Например възможна е разработката на лекарства, които по специфичен начин променят мозъчната активност в дадените региони на мозъка. А неинвазивната стимулация на мозъка би помогнала да се коригират абнормалните невронни мрежи, предотвратявайки претоварването на областите, отговорни за разпознаването на грешки.

Екипът учени изследва също възможността за използване на невронна обратна връзка – технологии, позволяващи на пациента да наблюдава своята невронна активност на монитор и коригиращи я по нужния начин.

„За това ще се наложи още да поработим – казва психиатърът Куинтън Дили, който участва в много от експериментите на Уолш. – Но ние вече сме близо до внедряването на подобни технологии за лечение на безпокойства и синдром на дефицит на внимание и аз не виждам причини да не я прилагаме в случаи на психически разстройства.“

Не е изключено, че овен практическо приложение при лечението на пациенти с психически заболявания работата на Уолш ще хвърли светлина на по-глобални феномени – възможно дори на това, какво именно се случва с мозъка, когато в главата ни идва идея, как се закрепва тя в съзнанието и как започва да управлява нашето поведение.

Личният ми опит за хипнотично внушение безспорно ми помогна по-добре да осъзнавам собствените си мисли и това по какъв начин се появяват те в съзнанието ми. И дори съм сигурен, че ми е помогнал…

Или все пак този тест на компютъра не го пиша аз, а ръцете ми води инженерът?