Шесто чувство? А защо не 27-о?

Често приемаме като даденост твърдението, че човекът има пет сетивни органа. Всъщност те може да са повече или по-малко, в зависимост как се подхожда към този въпрос. BBC Future обяснява в какво е парадоксът.

Изучаването на човешкия мозък е обвито в множество различни митове (например, че ние използваме само 10% от „сивото си вещество“) и тези приказки са особено досадни за невробиолозите. Подобни митове възникват често, но специалистите обикновено бързо ги развенчават.

Но съществуват и много очевидни заблуди, които, за разлика от тези живи измислици, не привличат вниманието на експертите. Една от тях е представата, че в мозъка постъпва информация от петте сетивни органа. Тази заблуда толкова дълбоко се е вкоренила в нашето съзнание, че дори просветените я смятат за общопризнат и очевиден факт.

Възможно е това да е свързано с благородния произход на дадената концепция. Мнозина смятат, че принципът на петте основни сетивни органа е бил формулиран в трактата на Аристотел „За душата“, в който на зрението, слухът, осезанието, обонянието и вкуса са посветени отделни глави.

Днес този принцип е толкова неотделим от общата картина на света, че понякога писателите го приемат за отправна точка за разсъждението върху по-малко изучени или по-спорни въпроси.

„Какво имаме предвид под реалност? – пита авторът на статията, публикувана наскоро в британското научнопопулярно списание New Scientist. – На пръв поглед това е всичко, което възприемат нашите петте осезателни органа. Но пет ли са те?

Постъпването на информацията

Де да беше толкова просто! Дори опитът да се даде определение на думата „чувство“ ни отвежда върху нестабилната почва на философията.

Едно от възможните определения – впрочем доста мъгливо – се състои в това, че чувството е просто уникална способност на мозъка да получава информация за тялото и за околния свят. Ако това е така, то може с увереност да се твърди, че сетивните органи на човека определено са повече от пет.

За начало да разгледаме сетивните органи, които отговарят за определено положение на тялото в пространството. Затворете очи и докоснете с десния показалец левия си лакът. Лесно ли беше? Как го направихте? Откъде разбрахте местоположението на своя пръст и на левия лакът?

Това явление се нарича проприоцепция – осъзнаване на положението на всяка част от собственото тяло в пространството. Тази особеност се дължи на наличието на специални рецептори в нашите мускули – вретена, които съобщават на мозъка информация за дължината и степента на разтягане на мускулите в даден момент.

А сега си представете, че са ви завързани очите и аз бавно ви накланям напред. У вас веднага възниква усещането сякаш вашето тяло сменя положение в гравитационното поле. Това се случва благодарение на запълнения с течност вестибуларен апарат, който е разположен във вътрешното ухо и отговаря за поддържането на равновесие.

Вестибуларната система ни дава и усещането за ускорение в пространството и когато сме с вързани очи, ни позволява да уравновесяваме собственото си движение. Например, ако по време на четене опитате да поклатите глава, то ще забележите, че това практически не влияе на вашата способност да четете и не ви пречи да се съсредоточите върху думите.

Съществуват и множество други сетивни органи, които ни снабдяват с информация за вътрешното състояние на организма. Най-забележимите сред тях са гладът и жаждата, болката във вътрешните органи и потребността да изпразним пикочния мехур или корема.

Но има и такива, които се проявяват не толкова активно и по-трудно се поддават на осъзнаване – това са постъпващите сигнали за артериалното налягане, нивото на киселинност на гръбначномозъчната течност и така нататък.

По такъв начин може да се твърди, че сетивните органи трябва да се определят от типовете налични у нас рецептори – на всеки от тях съответства усещане. В такъв случай дори добре известните усещания попадат в няколко вида.

Например, ако затворите очи, а аз неочаквано поставя под яката ви лед, ще почувствате рязък студ. Това усещане ще бъде различно от докосването да речем на обикновено пластмасово кубче. Освен намиращите се в кожата ни рецептори, чувствителни към температура, съществуват и такива, които отговарят за усещането на механичен натиск, болка (наричат се ноцицептори) и сърбеж.

По същата логика вкусовите усещания може да се разделят на сладко, кисело, солено и горчиво, както и вероятно т.нар. умами („месен“ вкус), който създава натриевият глутамат. Но такова разделяне на усещанията не е най-разумният подход към този въпрос – би било абсурдно да се разделят миризмите по този начин, тъй като човекът има над хиляда обонятелни рецептора за различни ароматни молекули. Нима всеки от тях се смята за отделен сетивен орган?

Друга крайност е ограничението на определянето на усещанията от физически категории постъпваща информация, които може да се сведат само към три: механични (осезание, слух и проприоцепция), химични (вкус, обоняние и вътрешни усещания) и светлинни.

Още един подход към този въпрос се заключава в това да се съсредоточим не върху категориите постъпваща информация и не върху усещанията, а върху това как се използва постъпващата чувствена информация. Прекрасен пример е способността на човека за ехолокация – човек цъка с език и се вслушва как звуковата вълна се отразява от околните предмети.

В САЩ дори съществува невероятна група незрящи велосипедисти Team Bat, оглавявана от Даниел Киш – с помощта на ехолокация те карат планински велосипеди. Тази способност е основана на традиционен сетивен орган – слуховия анализатор, но по усещане и функция тя е по-близка до зрението.

За да се научим да „виждаме в тъмното“ с ехолокация, далеч не е задължително да сме слепи – зрящите също могат да усвоят тази способност. По тези причини някои смятат ехолокацията за отделна сензорна система.

Както става ясно, не съществува единно логично определение на сетивните органи. В известен смисъл е възможно да не е толкова важно да се прави разлика между тях – още повече че те често се смесват: така цветът на храната и дори звуците, разнасящи се в ресторанта, могат да повлияят на вкусовите усещания. Разбирането на тези взаимовръзки при изучаването на такива състояния като синестезия дори може да хвърли светлина върху същността на самото съзнание.

Но както и да го погледнем, представата за петте системи сетивни органи е напълно произволна и безсмислена – това е още един мит за мозъка, който предстои да се разобличи.

И всъщност само ако се замислим за всички видове информация, постъпващи в човешкия мозък, се появява съвсем ново усещане – безгрешната чувствителност към различните митове и за това как мозъкът възприема околния свят.

Най-вероятно бихме го нарекли „шесто чувство“ но сега знаем, че всъщност никакво шесто не е то.

Статията се базира на глава от книгата на Крисиан Джарет „Великите митове за мозъка„.