Ако хората изчезнат, кой би доминирал в живота на Земята?

В едно пост-апокалиптично бъдеще, какво може да се случи с живота, ако хората изчезнат от сцената? В крайна сметка е много вероятно човешкият вид да изчезне много преди Слънцето да се разшири в червен гигант и да унищожи всички живи същества на Земята.

Вижте разсъжденията по тази тема на Люк Бусие, (Luc Bussiere), лектор в университета Стърлинг.

Ако приемем, че няма да изчезнат и всички останали видове, докато изчезва човешкият вид, историята ни казва да очакваме някои доста фундаментални промени, когато хората вече не са доминиращите животински видове на планетата.

Така че, ако ни се даде възможност да надникнем във времето на Земята около 50 милиона години след нашето изчезване, какво ще намерим? Кое животно или група животни би „поело“ като доминиращ вид на планетата? Ще имаме ли Планета на маймуните, както си представяме в популярната фантастика? Или Земята ще бъде доминирана от делфини, или плъхове, или водни мечки, или хлебарки, или прасета, или мравки?

Въпросът е вдъхновил много популярни спекулации и много автори са предложили списъци на кандидат-видове за доминация. Преди да се предположат някакви възможности обаче, трябва внимателно да се разбере какво се има предвид под господстващ вид.

Най-вероятно това ще е вид от животинското царство

Но… Би могло да се твърди, че настоящата епоха е епоха на цъфтящи растения. Повечето хора обаче, не си представят хищните растения, имащи животински характеристики, които да наследят хората, като доминанти на живота на Земята. Затова нека продължим дискусията само с животните възможни доминатори.

Да започнем с бактериите. Това се дължи по-скоро на практически, отколкото на философски причини: по някои стандарти светът и сега и винаги е бил доминиран от бактерии, въпреки номиналния край на „ерата на микробите“ преди около 1,2 милиарда години.

Този край не се дължи на факта, че бактериите са престанали да съществуват или са намалели в разпространението си, а по-скоро защото сме склонни да отдаваме по-голямо значение на големите мултиклетъчни организми, които се появяват след тях.

Според някои данни четири от пет животни са нематоди (кръгли червеи), така че от всички тези примери е ясно, че нито преобладаването, нито изобилието, нито разнообразието са най-важната предпоставка за това даден вид да бъде „доминираща“ форма на живот.

Има неоспорима степен на нарцисизъм в човешкото разбиране за доминиращите видове и силна тенденция да се присъжда титлата на близки роднини.

Лесно приемаме, че на една планета на маймуните нашите най-близки роднини от примати могат да развият реч и да приемат нашите технологии, ако им дадем време и пространство, за да го направят.

Въпреки това, нечовешки общества на примати е малко вероятно да наследят нашето господство на Земята, защото маймуните вероятно ще ни предшестват и ще изчезнат преди хората.

Ние вече сме единственият жив хоминид, чийто природозащитен статут не е застрашен или критично застрашен и глобалната криза, която би унищожила нашия вид, едва ли ще спести това на много по-крехките останали популации на другите големи маймуни.

Всъщност всяко събитие, което е свързано с изчезващ вид, засягащо хората, вероятно ще бъде още по-опасно за организмите, които споделят нашите основни физиологични характеристики.

Дори ако хората бъдат покосени от някаква глобална пандемия, която засяга сравнително малко други бозайници, големите маймуни са именно видовете, които биха били най-застрашени от заразяване с нови болести, които ще ги изтрият от лицето на Земята.

Дали други, макар и относително по-отдалечени роднини на хората, (примати, бозайници или други) биха се организирали в интелигентно и човеко-подобно общество? Това също изглежда много малко вероятно.

От всички видове, които вероятно са били доминиращи животни на някакъв етап от историята на Земята, хората са сами в своята забележителна интелигентност и сръчност. От това следва, че такива черти не са нито задължителни за доминиране сред животните, нито е особено вероятно да се развият у други видове.

Еволюцията не благоприятства интелигентността сама по себе си, а само ако тя води до по-висока вероятност за оцеляване и репродуктивен успех.

Следователно е дълбока грешка да си представяме, че нашите наследници вероятно ще бъдат особено интелигентни или социални същества, или че ще бъдат способни на реч, или умели с човешките технологии.

И така, какво можем да предположим за доминиращия вид, около 50 милиона години след човечеството?

Отговорът е едновременно неудовлетворителен и вълнуващ: можем да бъдем разумно уверени, че това няма да бъде говорещо шимпанзе, но като цяло нямаме представа как би изглеждал бъдещият доминантен вид.

Светът е видял редица събития довели до масово изчезване на видове в хода на своята история. Диверсификацията на живота след всяко такова събитие е сравнително бърза и „адаптивното лъчение“ на новите видове произвежда нови форми, при това масово.

Малките буйни същества, които се хвърлят под краката на динозаврите в края на епохата Креда, изглеждат много различни от пещерните мечки, мастодонтите и китовете, които произхождат от тях по времето на бозайниците. Също така, влечугите, оцелели при голямото изчезване на видове през периода на късния Перм преди около 250 милиона години, което унищожава 90% от морските и 70% от сухоземните видове, не предвещават ясно появата на птерозаврите и динозаврите, на бозайниците и птиците, които произхождат от тях.

В книгата „Прекрасен живот: шистите на Бърджис и Природата на Историята“, покойният Стефан Дж. Гулд твърди, че шансът или случайността, както той го нарича, изиграва голяма роля по време на великите трансформации на животинския живот. Има място да се спори за относителната важност на случайността в историята на живота, която и днес остава спорна тема.

Но прозрението на Гулд, че едва ли можем да предвещаваме успех на съвременните видове след едно бъдещо изчезване, е по-скоро напомняне за сложността на еволюционните преходи.

Така че, макар да е възможно, както мнозина са спекулирали, да предположим, че мравките например, ще превземат Земята след нас, можем само да си представяме как ще изглеждат техните доминиращи Земята потомци.

Публикувано в изданието The Conversation.