Майкъл Фарадей и нещата от живота

Ако за художника най-голяма трагедия е загубата на зрение, за музиканта – на слух, то учените най-много се страхуват да се разделят с паметта си. Именно такава трагедия се случила навремето с човека, без откритията на когото светът около нас сега едва ли би бил същият. Става дума за известния английски физик и химик Майкъл Фарадей.

Този учен, който в буквален смисъл отдал на любимата наука целия си живот, в преклонна възраст се сблъскал с това, от което винаги се боял – с практически пълна загуба на паметта.

А тя била превъзходна. Именно благодарение на добрата памет (и разбира се, на упоритост и трудолюбие) синът на ковач и чирак книговезец, който нямал висше образование, успява да стане забележителен учен. Успява, защото много чете и посещава лекции.

Но през 1840 г., когато започват първите му сериозни проблеми със здравето, всичко това вече било в миналото. Тогава скромният лондонски книговезец вече бил световна знаменитост. Зад гърба си имал дълги години изследване на електричеството и магнетизма, написани десетки работи и прочетени стотици лекции. За най-голямо свое постижение скромният Майкъл Фарадей смятал преподавателската дейност – този гениален учен от 1833 г. изнасял в Кралския институт публични лекции по химия и физика за деца. Напълно безплатно.

Но през 1840 г. бодрият и деен Фарадей, който до този момент публикувал няколко статии на година и успявал за месец да направи над 10 експеримента, изведнъж потънал в мълчание. Цели три години изпод перото на учения не излязла нито една публикация. Поради това, че бил достатъчно притеснителен и не обичал да говори за проблемите си, мнозина негови колеги и приятели дълго време не разбрали какво се е случило с 50-годишния изследовател.

Някои дори смятали, че Фарадей се е разочаровал от науката и е решил да се посвети на религиозна дейност – ученият бил дълбоко вярващ християнин. Но нещата били доста по-банални – просто Фарадей в даден момент не се чувствал добре. Изследователят посетил лекаря си и му се оплакал от загуба на сили, световъртеж и разстройство на паметта. Докторът сметнал това за преумора и препоръчал на учения временно да изостави заниманията си и да замине на пътешествие. Фарадей послушал разумния съвет и след известно време отново се почувствал по-добре.

Но грешал – заболяването не си отишло, а само се притаило в очакване на своя час. И ето че скоро след като ученият се върнал към любимите си експерименти, то се завърнало в по-тежка форма. Майкъл Фарадей открил, че паметта започва да му изневерява.

„Шест седмици работих над това – пише изследователят в своя дневник през 1843 г., – за да получа някакъв резултат… Най-лошото е това, че разглеждайки старите си бележки, видях, че всички тези резултати съм ги получил още преди осем или девет месеца, но напълно съм забравил за тях.”

Лошото самочувствие довело дотам, че Фарадей постепенно се отказвал от едни или други задължения в института. Отначало му се наложило да изостави изследователската дейност, след това постепенно прекратил четенето на лекции. Всичко това се отразило и на доходите на учения, които рязко намалели. И то точно в момента, когато му се наложило да харчи значителни суми за лечение.

Ето какво пише за това ирландският физик Джон Тиндал, който бил автор на първата биография на Фарадей (всички цифри той взел от дневника на учения).

„През 1832 г. доходите му от професионални дела, вместо да се вдигнат до 5000 фунта стерлинги или повече, падат от 1090 фунта и 4 шилинга до 155 фунта и 9 шилинга. От този момент с леки колебания той намалял до 92 фунта през 1837 г. и до нула през 1838 г. От 1839 до 1845 г. доходите му не надвишавали 22 фунта. През повечето време дори били под тази цифра

Изключение била годината, когато правителството поканило Фарадей заедно с Чарлз Лайъл да съставят доклад за експлозията в каменовъглените мини Хозуел. Тогава доходът му стигнал 112 фунта. От 1845 г. до смъртта му доходът на Фарадей от професионална дейност се равнявал на нула.”

Обезпокоени от бедственото положение на изследователя, приятелите му буквално го принудили да поиска пенсия от премиера лорд Мелбърн. Фарадей дълго се противил – скромен по природа, той не виждал особените си заслуги, за да поиска пенсия. Но след много уговорки все пак се решил на среща с премиера.

Тя обаче не протекла гладко – по време на аудиенцията лорд Мелбърн си позволил изказването: „На цялата система за даване на пенсии на литератори и учени аз гледам като на велика нелепост”, с което дълбоко оскърбил учения. Фарадей си тръгнал и същата вечер написал на премиера писмо, с което се отказвал от пенсията. Тази ситуация обричала изследователя на пълна нищета, но нетактичното поведение на лорд Мелбърн засегнало общественото мнение.

В съответните кръгове започнали все повече и повече да говорят за това и премиерът, който малко по-рано след сериозна борба заел този висок пост, имал достатъчно основания да се притеснява, че въпросният инцидент ще бъде изтълкуван в интерес на неговите противници. Затова поднесъл публично извинение на учения и сам го помолил да приеме полагащата му се пенсия, а Фарадей, който като истински християнин не помнел обиди, се съгласил. По такъв начин финансовите проблеми на изследователя били решени.

Но болестта прогресирала и срещу нея нямало какво да се направи. Фарадей започнал да изпитва проблеми с писането и четенето, тъй като, съдейки по записите в дневника, главата му „така отслабна, че не зная правилно ли пиша думите”. Той все повече и повече се откъсвал от обичайните си занимания, а човекът, който винаги бил жив и приятен събеседник, започнал да избягва дългите разговори, тъй като често по средата на изречението забравял какво е искал да каже.

Въпреки това ученият все още се опитвал да работи. Но експериментите му били все по-лоши, затова след като на 12 март 1862 г. Фарадей провел и записал последния си опит, той повече не посегнал към изследвания. Неговата съпруга си спомняла, че принудителното бездействие било най-тежкото изпитание за дейната природа на Фарадей. За да се разсее от недъга и мъчителното съзнание за неспособността си на труд, той търсел развлечения във всевъзможни игри с деца, ходел на театър, посещавал зоологическата градина. Но скоро и тези малки радости станали недостъпни за него.

В последните две години от живота си ученият не излизал от вкъщи. А и нямало къде да ходи – през 1865 г. той подал оставка от поста завеждащ лаборатория, независимо че в Кралския институт го молели да остане, като се освободи от всякакви задължения. Дълбоката добросъвестност не позволила на Фарадей да приеме предложението.

Така ученият със световна слава се превърнал в затворник, който все повече губел връзка с реалния свят. Когато се чувствал по-добре, не преставал да проявява интерес към това, което се случвало в света на науката. Но кратките периоди на подобрение се сменяли с продължително влошаване, по време на което Фарадей дори не разпознавал близките и приятелите си.

На 25 август 1867 г. изключителният учен Майкъл Фарадей умира, докато седи на стола зад бюрото си. Според хората, които го познавали, изследователят не се боял от смъртта. Така на въпрос на Тиндал, който навестил изследователя малко преди кончината му, за това как се чувства, великият физик отвърнал просто: „Чакам.” И той наистина чакал неизбежното, без да се жалва от съдбата и да изпада в отчаяние.

Години след смъртта на гениалния учен лекарите успели да установят що за болест го е лишила от възможността да се занимава с наука. Това била печално известната атеросклероза. Именно тя била причина за загубата на паметта – единственото, което Фарадей цял живот се страхувал да загуби. Но когато тази катастрофа се случила, ученият достойно понесъл изпитанията.

Източник: Pravda.ru