На 22 септември 2001 г. автоматичната междупланетна станция Deep Space 1 преминава само на 2170 км от ядрото на кометата 19P/Борели.

Това събитие става важен етап в изучаването на кометите

За първи път бяха получени подробни снимки на ядрото на комета от семейството на Юпитер, което не беше скрито от плътна завеса от прах.

„Дийп Спейс 1“ е изстрелян на 24 октомври 1998 г. от нос Канаверал.

Това не беше обикновена научна сонда, а технологичен демонстратор – първият апарат от програмата на НАСА „Ново хилядолетие“ (New Millennium Program).

Основната му цел е да тества 12 авангардни и рискови технологии, които в бъдеще трябва да намалят разходите и да повишат ефективността на космическите мисии.

Най-известният от тях е йонният двигател, работещ на ксенон

Въпреки че тягата на такъв двигател е изключително малка, той е в състояние да работи непрекъснато в продължение на години, ускорявайки станцията до огромни скорости с минимален разход на гориво.

Освен това на борда е тествана автономна навигация. Тя позволява на апарата самостоятелно да се ориентира по звездите и да коригира курса без постоянни команди от земята.

Кометата Борели, към която се е насочил Deep Space 1, е типичен представител на семейството на Юпитер. Орбитата ѝ се намира изцяло между орбитите на Марс и Юпитер.

Открита е през 1904 г. от френския астроном Алфонс Борели. За науката обаче тази комета се оказа забележителна именно след посещението на космическия апарат.

Оказа се, че ядрото ѝ има изключително необичайна форма, наподобяваща „пилешки крак“ или удължен картоф с дължина около 8 км.

Оказва се, че повърхността на Борели се оказа рекордно тъмна

Нейното албедо (отразяваща способност) е само 0,009, което я прави по това време най-тъмният обект в Слънчевата система.

Апаратът също така регистрира сложен релеф с гладки равнини, дълбоки пукнатини и мощни струи прах, изливащи се от централната депресия.

Интересното е, че срещата с кометата първоначално не е била част от плановете на мисията

Основната програма на Deep Space 1 приключва през 1999 г., но инженерите решават да удължат живота на апарата и да го използват за „бонус“ научна цел.

Сондата нямаше никаква защита от прах и при скорост от около 16,5 км/сек една песъчинка можеше да се окаже фатална. Независимо от това, апаратът не само оцеля, но и предаде на Земята изображения на ядрото с резолюция десет пъти по-добра от предишните.