Човекът – атлет по рождение

Защо не искаме да тичаме? Защо еволюцията, надарила ни с прекрасни приспособления за бягане, ни е наказала така?

Веднъж Даниъл Либерман от Харвардския университет обърнал внимание, че главата на тичащите прасета се мята насам-натам. И колко това не прилича на нас! Ние държим главата си неподвижна и можем да насочваме погледа си накъдето искаме.

Либерман се замислил за еволюционното значение на това обстоятелство. Със сигурност сте виждали как подскача нагоре-надолу косата, вързана на опашка, при бягащото момиче. По това движение може да се съди какви сили действат на главата, но тя практически е неподвижна. В сравнение с шимпанзето човекът има увеличени полукръгли канали на костния лабиринт на вътрешното ухо, които ни позволяват бързо да възприемаме и реагираме на резки ускорения в движението на главата.

Освен от тичане такива ускорения може да се създават от скокове на батут и въртене, но едва ли нашите предци са се занимавали с едното или другото, затова остава да признаем, че въпросната адаптация е възникнала в отговор на необходимостта бързо и много да се тича.

Типичното шимпанзе на ден изминава 2-3 километра, пробягва стотина метра и се покатерва на едно-две дървета. А средният ловец изминава и пробягва 9-15 километра и цялото ни тяло – от главата до пръстите на краката, е прекрасно приспособено за това.

Либерман и колегите му от университета на Юта Денис Бръмбъл и Дейвид Кариър смятат, че са напипали много важен фактор от нашата еволюция. Човек е способен да развива такава скорост, която кара четирикракото животно да премине в галоп. С такава скорост можем да печелим маратони, а обектът на нашия лов да получи топлинен дар и загине още след 15 минути в слънчев ден (потичайте с кучето си и го наблюдавайте). Става дума за това, че четириногите се охлаждат с бързи, кратки и недълбоки вдишвания. Да се диша по такъв начин и едновременно да се галопира, е невъзможно, твърдят учените.

Между другото човек може да се похвали и с къси пръсти на краката (по-нисък разход на енергия за запазване на равновесие и по-малкото й изразходване при тичане), ахилесови сухожилия (запасява и освобождава енергията в необходимия момент), увеличени седалищни мускули (задържат тялото право) и стабилна глава.

И тук възниква много интересен въпрос – защо с всички тези забележителни качества ние предпочитаме да лежим на дивана? Очевидно, смята Либерман, големите маси хора са получили възможност да се откажат от редовната физическа активност съвсем наскоро и еволюцията още не е успяла да се прояви, затова все още имаме адаптация към тичането. Либерман смята такова поведение за аномално и дори патологично.

Но защо еволюцията не ни каже: „Стани и тичай!” Защо самият строеж на нашето тяло не ни подбужда към физкултура по най-естествен начин? Защото отсъства еволюционен натиск, който да ни кара да се занимаваме със спорт. Неандерталецът, човек изправен на два крака, ранният разумен човек, не са си мислили от сутринта: „Ще ида да потичам, полезно е за здравето.” В онези времена всичко е било по-просто – ако не преодолееш съществено разстояние, то ще умреш от глад. Това е била необходимост и никакъв еволюционен натиск, в съответствие с който да ни е харесвало да се напрягаме. Напротив, естественият подбор е поощрявал оттеглянето от незадължителната физическа активност. Например някои ловци са се задоволявали с 2200 калории на ден.

Уви, еволюцията е подпомагала разпускането и мързела. Иска ви се да хапнете сладичко и мазничко? Именно тази адаптация ви е позволила да надживеете нашите предци. И едва наскоро тя е станала неадекватен начин на живот.

Торта или морков? Естествено, че торта. Асансьор или стълби? Ясно е – асансьор. Този избор за нас прави инстинктът, изработен в хода на еволюцията.

За съжаление несъответствието на древните еволюционни адаптации и съвременния, буквално възникнал вчера начин на живот водят до много неприятни заболявания. За да работи добре сърцето, са необходими физически упражнения, които увеличават периферните артерии, намаляват нивото на холестерола и риска от сърдечносъдови заболявания поне наполовина.

Жените, които редовно правят енергични упражнения, имат по-ниски показатели на заболяемост от рак на млечната жлеза и други тъкани на репродуктивната система. Рискът от рак на дебелото черво намалява с 30%. Отстъпват депресията и тревогата. Списъкът може да бъде продължен.

„Животът е усилие, насочено към вдигане на тежестта, която пада”, пише Анри Бергсон. Либерман казва същото: за да сме здрави, трябва да ядем това, което не ни се иска, и да се занимаваме със спорт чрез „не искам”. За щастие ние сме успели да изработим форми на косвено социално принуждение. Например постоянно ни казват (а ние го казваме на децата си), че трябва да се храним правилно и да се занимаваме с физкултура.

Уви, съдейки по епидемията от затлъстяване по цял свят, тези разговори не оказват необходимото въздействие и си остават просто думи.

Но природата все пак има едно секретно оръжие – „еуфорията на бегача”. Когато нашите предци преследвали животно дълго време и вече били готови да изоставят тази безполезна работа, при тях се отваряло второ дихание, подбуждащо ги да продължават преследването до победен край. Затова и днес тичането за много хора е наркотик. А еуфорията не само придава нови сили, но и изостря възприятието към околния свят.

Източник: NewScientist