Британските учени разбраха защо прекаляват

Техни колеги изясниха откъде се вземат „сензациите“ в работата им.

Откъде се вземат закачливите и понякога абсурдни заглавия в статиите на британските – и не само – учени, са изяснили техни колеги. В раждането на сензации повече са си виновни самите учени и техните пиари, отколкото научните журналисти.

Всички сме свикнали да виждаме заглавия на медицински статии за това, че „а“, „б“ или „в“ предизвиква или помага да се предотврати рак, а това, което се оказва полезно за мишките, може да стане панацея и за човека. Преувеличението и гръмките заглавия в популярните медицински статии могат да изглеждат само като опит да се привлече вниманието, да се отвори статията или да се купи вестникът.

Но британските учени от университета на Кардиф са доказали, че повечето примери са преувеличени и псевдосензациите се раждат не на клавиатурата на научните журналисти, а в главите на тези, които съчиняват научни прессъобщения.

Изводите от тези съобщения далеч невинаги говорят за това, на което е посветена научната статия, по повод на което те излизат, а наивният читател, прочитайки заглавието, направо може да го приеме за ръководство към действия.

Ежедневно хиляди научни журналисти преразглеждат планини от прессъобщения, писма от научни организации и институти, блогове, за да намерят нещо интересно. Прессъобщенията, направени въз основа на научни публикации, са призвани да предадат на журналистите същината на откритието и разбираемо да обяснят неговите възможни перспективи. От друга страна, тези съобщения са начин за реклама на института, на конкретната научна група или авторитетното списание, където изследването е публикувано.

В идеалния случай журналистът, хванал се за конкретно съобщение, трябва да прочете статията, въз основа на която то е пуснато, да се свърже са втора, да се потопи дълбоко във въпроса, да прочете други публикации на тази тема и да вземе коментар от експерт. Само че това невинаги е възможно и медиите често си го спестяват.

„Силно ни притискат конкуренцията и времето. Този натиск може да означава, че възникналите неточности не се коригират и не се променят“, обяснява Петрок Самнер, съавтор на изследването.

За да намерят източника на тези „сензации“, Самнер и колегите му са анализирали 462 прессъобщения на биомедицинска тематика, издадени от 20 водещи британски университета през 2011 година. След това те изследвали текстовете на 668 статии по съответните теми в 11 британски медии.

Всичките истории, преувеличени по характер, те разделили на три групи. В първата влезли съобщенията, даващи съвети, които нямат първоначално изследване (например „детето трябва да се кърми не по-малко от четири месеца, иначе ще бъде непослушно). Във втората влезли твърдения, по-силни, отколкото в статията (например, че стресът предизвиква хемороиди, когато в статията се казва само, че стресът се асоциира с тях).

В третата влезли случаи на неоправдан пренос на научни открития с хора, когато става дума за изследвания едва с лабораторни мишки, плъхове или клетки.

В изследването, публикувано в изданието British Medical Journal, авторите са установили неутешителна статистика.

Оказало се, че 40% от прессъобщенията съдържат явни съвети, каквито няма в изследването. 33% използват по-силни твърдения, отколкото в оригиналната работа, и 36% твърдят, че изводите, получени спрямо някой друг, се отнасят към хора.

„Тези, които пишат съобщенията, често нямат техническа квалификация“, смята Мат Шипман, специалист по връзките с обществеността от университета на Северна Каролина.

Тези умишлени и неумишлени грешки след това се преточват в статиите.

Станало ясно, че 58% от статиите дават неверни съвети, в 81% от статиите се преувеличават твърденията и в 86 от 100 статии се правят изводи, екстраполирани върху човека от животни.

В случай че съставителят на съобщението не преувеличавал и не изкривявал изводите, това правели научните журналисти, но само в 10–18% от случаите.

Изкривяването на изводите още в институтите може да става или с участието на самите учени, които прекалено много се радват на приключването на работата, над която са се трудили десет  години, или с леката рака на пиарите, които могат да не се посъветват с учените.

Освен това статиите, давани за публикация в рецензираните списания, се пишат на сух научен език, затова прессъобщението едва ли не е единственият начин за откъсване на пиара.

Например, в случая с неотдавнашно откритие на Нобеловия лауреат Андрей Гейм за проводимостта на графеновите мембрани съобщението на Манчестърския университет пророкувало невероятните перспективи на тяхното приложение – и в горивните елементи, и в добива на водород от въздуха.

„Винаги съм казвал, че не се интересувам много от приложното значение на тези изследвания. Интересува ме фундаменталната наука“, казва Гейм.