Формата на кратерите помагат да се разкрие повече за ледената „черупка“ на Титан

Екип от британски учени измисли начин да оцени истинската дебелина на ледената „броня“ на Титан.
Достатъчно е просто да се направи компютърна симулация на ударите от метеорит върху луната на Сатурн и след това резултатите да бъдат сравнени с реални кратери.
В крайна сметка експертите успяха да направят вътрешната структура на тази луна малко по-ясна, въпреки че не може да се каже, че моделирането е лесен процес.
Както е известно, Титан е най-голямата луна в нашата Слънчева система (по диаметър е по-голяма от Меркурий, но е много по-лека).
Но това не е единственото, което го прави уникален.
На първо място, това е единственото известно космическо тяло, освен Земята, на чиято повърхност може стабилно да съществува течност – макар и метан-етанов коктейл, а не вода. Титан дължи това на своята особено плътна и тежка атмосфера. Но най-интересното се крие не на повърхността, а в дълбините му.
Смята се, че Титан съдържа огромен подземен океан, скрит от ледена покривка. Там дори може да има живот. Но не се знае колко дебела е „защитната обвивка“.
Изследователи от Imperial College London са намерили начин да прецизират съществуващите до момента оценки. Използвали са метод, който вече си спечели заслужена популярност: компютърно моделиране.
За симулиране на сблъсъци на Титан с малки (и не толкова малки) астероиди е използван специален хидродинамичен код – разработен специално за такива случаи и прилаган преди това на Луната, Марс и други космически тела.
В това изследване компютърните „метеорити“ са били с диаметър 2, 5 и 10 километра, а вертикалните скорости на удар във всеки случай са били 10,5 km/s.
Освен това в моделите са включени и параметрите на якостта на водния лед и метановия хидрат (включително при екстремни условия).
В резултат на това учените са постигнали грешка в размера на кратерите от само 15%. Но всички вдлъбнатини, които те са моделирали, неочаквано се оказали забележимо по-дълбоки от тези, които действително са открити на Титан. Освен това ледът демонстрира най-лоша устойчивост на удари: разликата с истинските кратери е повече от километър дълбочина.
В крайна сметка изследователите предлагат следната схема – 10 километра метанов хидрат, след това пет километра студен лед и след това по-топъл лед – с температура 256,5 K.