Има ли живот на Луната?

Свидетелства за възникването на живот на Земята може да се съхраняват в лунния грунт.

Геоложката активност отдавна е унищожила следите от най-първите стъпки на химичната еволюция и появата на живот на Земята.

Но тези свидетелства – включително първичните органични вещества, които може да са ни донесени от Космоса – може да се съхраняват на Луната милиарди години, чак до наше време.

Нашата планета е само малко по-млада от Слънчевата система – възрастта ѝ се оценява на 4,5 млрд. години – и почти през цялото това време на нея е съществувал живот. Днес се смята, че най-простите форми на протоорганизми са възникнали на Земята преди около 3,8 млрд. години.

Независимо от множеството хипотези и експерименти ние дори не си представяме къде и как именно са се появили те, как е протекла химичната еволюция, предшестваща биологичната.

Шансовете да се изясни това, като се изследват древни породи, са съвсем малко. Тектонската и вулканичната активност за милиарди години напълно са изменили облика на Земята. Дори породите, отнасящи се към този далечен еон – хадей и еоархай, – са се изменили, а дейността на живите организми само е ускорила този процес. Не е чудно, че споровете за най-ранните етапи от развитието на живота не утихват. Не губи популярност и хипотезата за панспермия.

Според нея „спорите на живот“ във формата на готови органични молекули, а възможно дори и микроорганизми, са способни да издържат доста продължително космическо пътешествие върху астероиди, могат да се пренасят от една планета към друга, включително и в мащабите на цели галактики.

Независимо от известната ѝ фантастичност панспермията има множество привърженици – и се намират немалко свидетелства, които косвено говорят в полза на тази хипотеза.

Така съвременните наблюдения потвърждават разпространеността на органичните съединения върху различни тела в Слънчевата система и далеч зад нейните предели. В Космоса са открити не само такива прости молекули като метан, но и множество разнообразни аминокиселини („строителни материали“ белтъци) и нуклеотиди (съставящи РНК и ДНК).

„Извънземни“ органични молекули са открити в порите на паднали на Земята метеорити, а експерименти, провеждани с помощта на спътници и на борда на МКС, са показали поразителните способности на различни форми на живот – от бактерии до насекоми – да издържат условията на Открития космос.

Ако младата Слънчева система е била пълна с такива „спори на живот“, на които е била необходима само подходяща за развитие планета, то носещите ги астероиди са падали не само на Земята, но и на Луната.

Нашият естествен спътник не е много по-млад от планетата, но неговата геоложка активност е утихнала почти веднага след образуването му. Оттогава, вече милиарди години, Луната остава сравнително спокойно място и следите от множество метеоритни бомбардировки, които тя е преживяла заедно със Земята, и до днес се виждат на нейната повърхност.

Работещият в Лондонския имперски колеж проф. Марк Сефтън описва този процес доста метафорично:

„Представете си, че Слънчевата система е ринг, а планетите в нея са боксьори. Ударът в главата води до това, че кръвта и слюнката ще се разпръснат в различни посоки. Така, според нас, и ударите на метеорити са водили до изхвърляне на вещество от повърхността на планетите, отправяйки в Космоса отломки, които в края на краищата са падали на други планети и спътници, носейки със себе си органични вещества, необходими да възникването на живот. Изучавайки Луната, която може да съдържа почти недокоснат „летопис“ от тези събития, ние се надяваме да ги разберем по-добре.“

Впрочем в тази далечна епоха, за която става дума, Луната още не е била успяла да изстине, повърхността ѝ е била покрита с течна лава. Не е ли унищожила тя следите от възможни „спори на живот“, или те все пак са успели да се съхранят на нея?

За да изяснят това, учените под ръководството на проф. Сефтън са провели експерименти, резултатите от които са публикувани в януарския брой на сп. Astrobiology.

Използвайки вещество, по характеристики имитиращо лунния реголит, изследователите поставили в него различни органични съединения (включително и биополимери) и го нагрели до 700°C. За тях се оказала достатъчна само малка защита – дори под тънкия слой твърда порода органичните вещества прекрасно издържали температурата на течната лава.

По-нататък било лесно – изстиващата лава се превръщала от враг в съюзник, „консервирайки“ за милиарди години молекулите под себе си, скривайки ги от слънчевия вятър и от жестоката космическа радиация и от нови метеоритни удари.

Авторите на изследването смятат, че работата им може да стимулира реални търсения на ранни следи от живот с помощта на нови автоматични мисии на Луната. Но всеки такъв проект изисква внушителни финансови средства и преди това предстои учените да изяснят редица допълнителни детайли.

Затова на следващия етап екипът на проф. Сефтън ще се заеме с нови експерименти на Земята. Учените възнамеряват да проведат изучаване на образци истински лунен реголит, донесен от мисиите „Аполо“, и да изяснят какви минерали ще бъдат най-перспективни в тези търсения – и чак след това да направят сериозни предложения на космическите агенции на Европа и САЩ.