Изглежда, че Земята пътува през отломките на древни супернови

Радиоактивeн прах дълбоко под океанските вълни предполага, че Земята се движи през масивен облак, оставен от експлодирала звезда. През последните 33 000 години космосът непрекъснато засява Земята с рядък изотоп от желязо, образуван в свръхнови.

Не за първи път изотопът, известен като желязо-60, запрашава нашата планета. Но това допринася за все по-голям брой доказателства, че подобно запрашаване продължава – все още се движим през междузвезден облак прах, който може да е възникнал от свръхнова преди милиони години.

Желязото-60 е било фокус на няколко проучвания през годините. То има период на полуразпад от 2,6 милиона години, което означава, че напълно се разпада след 15 милиона години – така че всички проби, намерени тук на Земята, трябва да са били депонирани от другаде, тъй като няма начин някакво желязо-60 да е оцеляло от образуването на планетата преди 4,6 милиарда години. Освен това са открити и депозити.

Ядреният физик Антон Уолнър от Австралийския национален университет е датирал отлагания на морското дъно отпреди 2,6 милиона и 6 милиона години, предполагайки, че отломки от свръхнови са валяли върху нашата планета по това време. Но има и по-скорошни доказателства за този звезден прах – много по-скорошни. Открит е в антарктическия сняг и според учените е трябвало да падне през последните 20 години.

Преди няколко години учените обявиха, че желязо-60 е било открито в пространството около Земята, измерено за 17-годишен период от базираният в космоса Advanced Composition Explorer на НАСА. Сега Уолнър е открил повече от залежите на желязо-60 в пет проби дълбоководни утайки от две места, датиращи от преди 33 000 години. А количествата желязо-60 в пробите са доста постоянни през целия период от време. Но тази констатация всъщност поставя повече въпроси, отколкото отговори.

Земята в момента се движи през регион, наречен Местен междузвезден облак, съставен от газ, прах и плазма. Ако този облак е създаден от експлодиращи звезди, тогава е разумно да се очаква, че запрашава Земята с много слаб дъжд от желязо-60. Това е, което Уолнър и екипът му се опитваха да потвърдят, като изследваха океанските утайки.

Но ако Местният междузвезден облак е източникът на желязото-60, трябваше да има рязко увеличение, когато Слънчевата система навлиза в облака – което според данните на екипа вероятно е настъпило през последните 33 000 години. Най-малкото, най-старата проба е трябвало да има значително по-ниски нива на желязо-60, но това не е така.

Възможно е, отбелязват в статията си изследователите, Местният междузвезден облак и остатъците от свръхнова да са съвпадащи, а не една структура, като остатъците са останали в междузвездната среда от свръхновите, които са се случили преди милиони години. Това предполага, че Местният междузвезден облак не е слаб остатък от свръхнова.

„Има неотдавнашни изследвания, които предполагат, че желязо-60, уловено в прахови частици, може да се движи наоколо в междузвездната среда“, каза Уолнър. „Така че желязото-60 може да произхожда от още по-стари експлозии на свръхнови и това, което измерваме, да е някакво ехо.“

Най-добрият начин да се разбере, отбелязват изследователите, е да се търси повече желязо-60, покривайки разликата между преди 40 000 години и преди около милион години.

Ако изобилието от желязо-60 нараства още по-назад във времето, това би предполагало древни свръхнови. По-голямото изобилие обаче напоследък предполага, че Местният междузвезден облак е източникът на желязото-60.

Изследването е публикувано в Proceedings of the National Academy of Sciences.