Изглежда, че Космосът е отворен за всички. Съществуват обаче граници, които дори и най-бързите кораби не могат да преминат.

Космосът е устроен така, че всяка следваща стъпка изисква огромни усилия.

За да се отдалечим наистина далеч от Земята, трябва не само да преодолеем гравитацията, но и да се справим с фундаменталните закони на физиката, които не правят компромиси дори за мечтателите.

Днес вече разполагаме с апарати, напуснали Слънчевата система, и дори сме постигали спиращи дъха рекорди за скорост.

Но ако погледнем малко по-надалеч, става ясно, че настоящите ни успехи са само една малка крачка по пътя към звездите.

Нека заедно разберем къде свършват реалните постижения и започва научната фантастика.

Първо ниво: Да се откъснем от Земята

За да напусне нашата планета, един космически кораб се нуждае от така наречената втора космическа скорост – малко над 11 километра в секунда.

Това означава, че за една секунда апаратът трябва да измине разстояние, около 30 пъти по-голямо от височината на Еверест.

Такива скорости вече са нещо обичайно за нас – именно с тях започва всяка мисия до Луната, Марс и отвъд.

Но щом напуснете атмосферата и се измъкнете от земното притегляне, веднага се появява нов господар – Слънцето. То държи планетите и всички космически апарати в орбити и за да се избяга и от неговата гравитация, са нужни вече не 11, а 42 километра в секунда.

Второ ниво: Да напуснем Слънчевата система

На пръв поглед това са просто числа, но в действителност те се превръщат в десетилетия полет. Най-бързите апарати, създадени от човека, са сондите „Вояджър“.

Изстреляни през 70-те години на миналия век, те все още се отдалечават от Слънцето и вече са навлезли в междузвездната среда. Но дори „Вояджърите“ се движат толкова бавно, че ще достигнат най-близката звезда (Проксима Кентавър) едва след 70-75 хиляди години.

За да разберем мащаба, представете си, че през цялото това време на Земята ще се сменят цивилизации, езици и технологии, а нашият кораб все още ще бъде на път.

И това не е защото нещо с него не е наред, а просто защото разстоянията до звездите се измерват в десетки трилиони километри.

Трето ниво: Краят на Слънчевата система

Всъщност Слънцето има още една невидима граница – облакът на Оорт. Учените смятат, че там са съсредоточени милиарди комети и именно оттам към нас долитат ледените странници.

Облакът на Оорт започва на около две хиляди пъти по-голямо разстояние, отколкото е разстоянието от Земята до Слънцето, и се простира до сто хиляди астрономически единици.

Дори на „Вояджърите“ ще са им нужни няколкостотин години, за да навлязат във вътрешните слоеве на облака, и десетки хиляди години, за да го прекосят.

Четвърто ниво: Отвъд пределите на Галактиката

А какво, ако искаме да напуснем Млечния път? Тук вече са необходими скорости от порядъка на 550 километра в секунда.

За сравнение, рекордьорът Parker Solar Probe се ускори до почти 200 км/с, прелитайки покрай Слънцето.

Това е невероятно бързо по земните стандарти, но е три пъти по-бавно, отколкото е необходимо за нашето бягство далеч, далеч от Земята.

Проблемът е, че съвременните ракети използват химическо гориво, а запасите му са ограничени. За да се достигнат такива скорости, ще трябва да се измислят принципно нови двигатели.

Пето ниво: Пътят към звездите

Съществуват амбициозни проекти като Breakthrough Starshot, които предлагат изпращането на миниатюрни сонди със светлинни платна.

Ако успеят да ги ускорят до 20% от скоростта на светлината, те ще достигнат Алфа Кентавър само за 20-30 години.

Но е важно да се разбере, че тук става въпрос за апарати с размерите на микросхема, а не за кораби с хора на борда.

За истински междузвезден полет трябва да се решат няколко задачи едновременно: да се научим да ускоряваме почти до скоростта на светлината, да осигурим защита от радиация и микрометеорити и най-важното – да измислим как екипажът да оцелее по време на пътуване, продължаващо десетилетия или столетия. Засега това звучи като фантастичен сюжет.

Последната бариера: Хоризонтът на Вселената

И дори да си представим, че сме се научили да летим по-бързо, отколкото писателите-фантасти някога са мечтали, Вселената има своя собствена граница.

Тя се разширява толкова бързо, че част от галактиките никога няма да бъдат достъпни за нас. Всичко, което се намира на повече от около 16 милиарда светлинни години, остава зад хоризонта на събитията – дотам дори светлината не може да достигне.

Това означава, че самата природа ни поставя граници: колкото и да ускоряваме, до някои светове никога няма да стигнем.

Днес човекът може да напуска Земята и дори Слънчевата система.

Но най-близките звезди остават недостижими в мащаба на човешкия живот. За да се доближим до тях, са нужни нови технологии, които ще променят представата ни за пътуване.

Така че засега максимумът за човечеството е стотици или хиляди астрономически единици за десетилетия полет. И все пак е важно да помним: дори такива стъпки са огромни, пише TheDay.