Космическите катастрофи може да са още по-катастрофални

Широко е известна картината на гибелта на динозаврите от падането на голям астероид или комета на Земята, в района на полуостров Юкатан, в Централна Америка (на снимката не е той).

Това, за което се говори доста по-рядко, е, че приблизително по същото геоложко време от противоположната страна на Земята започва катастрофално изригване на вулкан.

Това изригване е имало мощност, несъпоставима с взривовете от историческата епоха. Ако „обикновено“ изригване поражда вулкан или малък остров, то изригването преди 65 млн. години е породено от цяло плато, което сега заема около една трета от полуостров Индустан – Деканското.

Геоложкото датиране винаги е условно, затова „приблизително по същото време“ може да се интерпретира като +/-1 милион години. И геолозите не бързат да свързват тези две събития – ударът от Космоса и изригването от обратната страна на планетата. Обикновено се казва, че динозаврите са убити не от астероид, а от изменения на климата, които са били предизвикани и от падането, и от изригването.

Примери за връзка между тежки космически сблъсъци и мощни изригвания може да се открият не само по време на гибелта на динозаврите и не само на Земята. А наскоро се появиха и първите експериментални потвърждения.

Днес за най-големия потвърден астероиден кратер – наричан астроблема (от древногръцкото αστρον – „звезда“ и гръцкото βλημα – „рана“, тоест „звездна рана“; терминът астроблема е въведен през 1960 г. от Робърт Дийц ) – на Земята се смята африканският Вредефорт. Диаметърът му е около 300 км и той може да се разгледа дори на снимки от Космоса.

Диаметрално противоположен на Вредефорт обект върху повърхността на Земята се явява веригата вулкани на Хавайските острови.

Тук е необходимо още малко отстъпление в теорията на вулканологията. Днес са известни две причини за образуването на вулкани – субдукция и мантиен плум.

Субдукцията е среща на тектонски плочи. От триенето те се нагряват и разтопените камъни търсят изход на повърхността. Така се формират например вулканите от Тикоокеанския огнен пръстен – в Индонезия, Филипините, Япония, Курилите, Камчатка.

Втората причина е т.нар. мантиен плум, или гореща точка. Под такъв термин се подразбира гореща струя мантийно вещество, което пробива нагоре едва ли не от самото ядро на планетата. Струята бие от една точка и ако над нея се движат континентални плочи, то се формира цяла верига вулкани, отличаващи се един от друг по възраст.

По такъв начин навремето Хаваите са станали доказателство за континентален дрейф. Срещат се изследвания, според които подобна верига вулкани някога е имало в Карелия, но почти се е изтрила от лицето на Земята. Останал е един в Гирвас. Сега се появяват хипотези, че най-горещата точка също може да „пътешества“ и в такъв случай противостоянието Вредефорт/Хаваи се оказва случайно.

Супервулканите на Марс, ненадминати в цялата Слънчева система, са възникнали над горещи точки. Към момента на тяхното образуване на Марс вече не е имало движение на континенти, затова горещите точки са намирали само един изход и се формирал километричен стратовулкан.

Именно на Марс може да се открият най-убедителните хипотези за възникване на горещи точки на противоположно от астероиден удар място.

Най-явният пример е вулканичното плато Фарсида, което е противоположно на най-голямата астроблема в Слънчевата система – долината Елада. Диаметърът на Елада е около 2500 км, дълбочината – 9 км. Не е изключено този мащабен удар да е причастен и към образуването на долината Маринър, която съседства с Фарсида.

Друга забележителна двойка кратер–вулкан е долината Аргир, която е противопоставена на вулканичното плато Елизия. Това са вторият по големина кратер на Марс и второто по големина плато, макар и то да е съществено по-малко от Елада.

Всичко казано са известни факти, които са забелязвани от мнозина, но никой не е успявал да постави под тях строго математическа обосновка. Затова връзката между големите астроблеми и мантийните плумове досега се явява догадка, неполучила убедителни научни аргументи.

Едва наскоро се появиха допълнителни факти в полза на хипотезата. Американски учени са провели моделиране на удара на неголямо, но бързо тяло, върху по-голямо.

На стенда Ames Vertical Gun Range на НАСА стъклено тяло било ускорено до около 7 км/с (10 пъти по-бързо от куршум, но 2 пъти по-бавно от среден астероид). Тялото удряло прозрачна акрилна сфера и учените изучавали нанесените поражения.

Въпросното изследване се отнасяло до физиката на формирането на релефа на планетоида Веста, затова учените се ограничили с еднородна топка. Планета ще бъде доста по-сложна по устройство – за достоверно моделиране ще се наложи прибавянето на ядро и кора. Но и в пластмасовата топка при мощен удар се забелязва нарушаване на структурата в противоположния на удара участък. Дори независимо че стъкленото тяло летяло под ъгъл 47 градуса (посоката е дадена със стрелка).

По-нататъшното цифрово моделиране позволило да се получи математически модел на ударното въздействие, най-съответстващ на резултатите от експеримента.

Изглежда, че мощен удар по сфера формира от обратната страна на зоната ответно динамично въздействие. Ударната вълна, тръгваща от кратера, се събира в противоположната част на планетата. Там се повишава налягането, което може да нагрее веществото на мантията и то да се устреми нагоре във вид на вулкан.

По такъв начин се получава, че опасността от падането на голямо тяло от Космоса може да доведе до доста по-сериозни последствия. От друга страна, ако хипотезата е вярна, то може малко да се отпуснем в очакване на катастрофално изригване на Йелоустоунската калдера и подобни на нея.

Ако от обратната страна не прилети нещо скоростно и масивно, то опасността от унищожение на човешката цивилизация се снижава. Главното е да се оглеждаме и да не пропускаме поредния гост от Космоса.