Не само магнитното поле ни пази от радиация

Магнитното поле ни защитава от космическите лъчи, които застрашават дори тези, които рискуват да се отправят на Марс (където няма силно магнитно поле).

Затова и екзопланетите без магнитно поле са обречени: сложните форми на живот няма да оцелеят от космическите лъчи.

Всичко казано е било най-очевидна баналност, докато Димитра Атри от Института на Земята (САЩ) не решил да провери наистина ли е така.

Той постъпил просто: построил модел, отчитащ нивото на радиация на повърхността на Земята, Марс и планетите с параметри на атмосферата и магнитното поле между тези две тела.

Напомняме, че на Марс не само почти няма магнитно поле, но и атмосферата е стотици пъти по-разредена, а нивото на радиация от космическите лъчи представлява сериозна заплаха за нашия вид.

Но моделирането показало нещо неочаквано:

„Открихме, че дебелината на атмосферата е доста по-важен фактор за определяне на получаваната от планетата доза радиация (в сравнение с магнитното поле) – съобщава Атри. – Ако вземете Земята и отнемете изцяло магнитното й поле, то нивото на радиация… ще нарасне двойно. Това е много, но ефектът все пак ще бъде малък и няма да ни окаже никакво влияние.”

Освен това, ако оставим на Земята значителното й магнитно поле и започнем да намаляваме дебелината на атмосферата, то вече при една десета от сегашното му значение дозата радиация, получавана от нас, ще нарасне 1600 пъти, твърди ученият.

Резултатите са слабо свързани със състава на атмосферата и който и газ да доминира в нея, обстрелът от космическите лъчи ще се измени с не повече от няколко процента. Тоест дори не много богатата на магнитно поле Венера защитава своята повърхност от космическата радиация несравнимо по-добре.

В определен смисъл това е смущаваща информация за астробиологията. Поясняваме: повечето звезди във Вселената са червени джуджета – те са и най-дълго живеещите. Около тях, както се очаква, са разположени повечето потенциално обитаеми планети.

Но едно от ключовите възражения срещу самата идея за тяхната заселеност винаги е оставала тезата „няма магнитно поле – няма и развит живот”. За да бъде в зоната на обитаемост около червеното джудже, планетата трябва да се намира толкова близо до него, че да е подложена на приливното захващане и този фактор вкупом с другите ще доведе дотам, че на нея може да се появи едва доста слабо магнитно поле.

Но ето ви още информация за размишления. Наскоро група немски учени на всеослушание заявиха, че за последен път полюсите на Земята са сменили местата си не преди 780 000, а преди 41 000 години, тоест при живота на нашия биологичен вид, който по някакви причини не е реагирал, макар че би трябвало, тъй като при смяната на полюсите магнитното поле пада двайсет пъти, формално оголвайки сложния живот пред космическите лъчи.

И все пак не по-малко от 250 години при свръхслабо магнитно поле не са оставили никакви проблемни следи при тогавашните Homo sapiens. Така че живот на планетите край червените джуджета, ако нещо го заплашва, то едва ли е слабост на магнитното поле.

Съдейки по достъпната днес информация, Земята е доста малка планета за себеподобните си. Повечето твърди тела от земната група в другите системи са по-големи и имат значително по-дебела атмосфера и хидросфера, следователно тамошните живи същества са защитени от космическите лъчи не по-зле от нас, а може би и по-добре.

Но има още един въпрос: доколко магнитното поле е важно за съществуването на океани на планетата? Да речем днешният модел за историята на Венера твърди, че именно поради отсъствието на магнитно поле планетата е загубила своята вода.

В същото време отдавна се разнасят гласове, че за реализация на такъв сценарий, първо, планетата трябва да се намира в система със силен звезден вятър (повечето червени джуджета очевидно са лишени от него), и второ, централната звезда трябва да дава много ултравиолет, иначе фотолизата на водните пари в горните слоеве на атмосферата ще бъде прекалено бавна за обезводняването на цялата планета.

Очевидно само нови изследвания ще прояснят този въпрос докрай.

Отчет за работата е публикуван в сп. Astrobiology.

Източник: Astrobiology Magazine