Пет милиарда години самота – имат ли край?

Какво значение има търсенето на извънземен разум в златния век на астрономията? Кога човечеството ще излезе извън пределите на родната планета?

В една от „Космическите истории” на италианския писател Итало Калвино, озаглавена „Светлинни години”, разказвачът наблюдава галактика с телескоп. До нея са сто милиона светлинни години и тя казва: „Видях всичко.”

Обзет от ужас, той сяда над дневника и изяснява, че в същия този ден преди 200 милиона години е извършил нещо, за което го е срам да си признае. Отначало му се иска да отговори: „Всичко ще ти обясня!”, после му идва да каже: „Бих искал да те видя на мое място!“, но се спира на „И какво от това?”.

Разказвачът се впуска в продължителен разговор с далечната събеседничка, постепенно в него се включват и други, по-отдалечени обекти и за всяка реплика отиват стотици милиони години.

Калвино е творил през 60-те години – скоро след откриването на квазарите, когато едва сме започвали да се докосваме до природата на Вселената и всичко това е било новина. Но мисълта за живот в Космоса далеч не била нова.

Още през VI в. пр.н.е. древногръцкият философ Анаксимандър е учил за непрестанното творение и унищожение на безкрайното количество светове. Столетие по-късно Демокрит говори, че безспирното движение на атоми неизбежно ще доведе до появата на несметно количество светове и живи същества във Вселената.

През XVII век Йохан Кеплер, Кристиан Хюйгенс и други европейски учени, въодушевени от изобретяването на телескопа, започват да предсказват, че някой ден този уред ще позволи да се разгледат други светове във всички детайли. „Възможно е очите да получат още една помощ и с нея да успеем да разгледаме живи същества на Луната и другите планети”, пише един от основателите на физиката – Робърт Хук, през 1665 г.

Оттогава са изминали 350 години и възможностите на астрономията са достигнали такива висоти, които дори не са сънувани от Хук и неговите съвременници. Ние наблюдаваме формирането на звездите в облаците от газ и прах. На участък от небето с размер на песъчинка космическият телескоп „Хъбъл” е видял десет хиляди галактики, във всяка от които има милиарди звезди.

Открили сме галактика на 13,3 млрд. светлинни години (съществувала по-малко от 500 млн. години след Големия взрив). Макар че е невъзможно това да се види, вече можем да открием въртенето на черни дупки и как релативистките ефекти изкривяват пространство-времето до хоризонта на събитията.

Всяко десетилетие носи нови зашеметяващи открития, а понякога те се появяват всяка година. И теоретиците ни убеждават, че едва всичко започва. Има мнение, че повече от 95% от енергията и веществото са недостъпни за нашето наблюдение. Възможно е нашата Вселена да е само една от много други и всяка от тях да е буквално малък мехур в Мегавселената.

Пред очите ни се разкриват и места, на които може да съществува живот. Изучаването на планетите на орбита около други звезди е в разцвет. Открити са повече от 900 екзопланети и хиляди кандидати за това название, а нови се появяват почти всяка седмица. Само в нашата галактика има 20 милиарда планети от земната група. Разбирането на тези тела расте не с дни, а с часове.

Например наскоро са открити облаци на планета, която се намира на хиляда светлинни години. Астробиологията постоянно преразглежда представите за това в какви условия животът може да възникне и да се развие, и разтваря границите на възможното.

И все пак в едно отношение ние както преди сме наравно с Демокрит и Хук. Не са открити никакви следи от извънземен живот. Странно е, нали? Погледнете колко време съществува Вселената, колко звезди има в нея – извънземните трябваше да са видимо-невидими. През 1950 година Енрико Ферми точно така казва: „Къде са те, дявол да ги вземе!”

Нюйоркският журналист Ли Билингс е написал добра книга за хората, които са се опитвали и се опитват и досега да отговорят на въпроса на Ферми. Неговата наскоро видяла бял свят работа се нарича „Пет милиарда години самота”.

Преди всичко това е забележително пособие за всички, които нищо не знаят за научните основи в търсенето на други планети. Така например да се види планета на фона на далечна звезда, ако светилото я затъмнява както ядрен взрив затъмнява клечката кибрит.

Най-интересната част от книгата е тази, в която Билингс се опитва да отговори на въпроса: как най-добре да защитим живота на нашата планета.

Много учени сериозно се съмняват в това, че не сме сами. Защо тогава са необходими всички тези скъпи изследвания? Въпросът е особено актуален сега и особено в САЩ, които поради разточителни войни, нарастващо неравенство и неконтролирано развитие на финансовия сектор са се оказали заложници на антидемократични и антинаучни сили.

Отговорите са поне три. Първо, рано е да спускаме завесата. Живот може да се открие по определен дисбаланс на химичните вещества в атмосферата на далечната планета. Но това ще бъде вълнуващо откритие – едно от най-важните в нашата история.

Второ, не е важно какъв ще бъде окончателният извод – че във Вселената друг живот няма, че той се среща изключително рядко или че гъмжи от такъв. Във всеки случай ние ще се научим по-добре да разбираме що е то живот и това на първо място ще ни е от полза тук, на Земята.

Още сега е очевидно, че човешката дейност е фактор, съпоставим по сила на въздействие с масови измирания. Когато осъзнаем какво всъщност творим в собствената си къща, тогава вероятно човечеството ще направи първата крачка към единение с Гея.

Трето, рано или късно Слънцето ще започне да припича по-силно и нашите далечни потомци ще могат да оцелеят, ако се преселят на друга планета. Билингс смята, че има смисъл да започнем да мислим за това още отсега. Хората, които говорят на тази тема, се смятат за паникьори, тъй като апокалипсисът е още много далече и не е известно ще доживее ли човечеството до него, пък и потомците ни нека се оправят сами.

Но авторът напомня, че именно съдбата на човечеството е тревожила и вдъхновявала Константин Циолковски, когато в края на XIX век е започнал да мечтае за ракети, докато си седял в руската пустиня. Ето какви мисли всъщност са родили космическата ера!

През тази пролет екип автори публикува сборник със статии, в който редица известни учени обсъждат реалността за осъществяването на междузвезден прелет към 2100 година. Ако се вярва на експертите, то не е толкова невъзможно, колкото може да изглежда.

В едно интервю Билингс пророкува, че нашата епоха ще се смята за „аксиална” („аксиалното време” е термин, с който Карл Ясперс е обозначил епохата на раждането на философията на фона на мита) в историята на разумния живот не само на Земята, но и в цялата Слънчева система.

Според него големи са шансовете ние да не оправдаем надеждите на бъдещите поколения, макар да имаме всичко, за да разпространим живота и разума извън пределите на Земята. По-скоро човешката история ще завърши по същия начин, както е започнала – с жалки кавги на самотна, запокитена в пространството планетка.

Но един от пионерите в областта на квантовите изчисления – Дейвид Дойч, в книгата „Начало на вечността” говори за това, че независимо от всичките ни умопомрачителни постижения областта на неизвестното е същата, каквато е била винаги – безкрайна. Ние не знаем какво ни очаква в бъдеще, затова нека все пак да изберем оптимизма.

И тук е уместно да споменем думите на шестгодишния Келвин: „Понякога ми се струва, че най-твърдото доказателство за съществуването на разумен живот във Вселената е това, че той не се опитва да установи контакт с нас.”

Вероятно като начало всички трябва да се успокоим. В разказа „Вселената като огледало” от сборника „Паломар”, който видял бял свят чак след смъртта на Итало Калвино, господин Паломар медитира върху Космоса с надеждата той да го направи по-мъдър и невъзмутим. Отърсил се от космическата мечта, открива, че нищо не се е променило – животът му както преди се състои от суета, грешки и тревоги…

Източник: The Guardian