Прошка. Един позитивен поглед

От поколение към поколение у човека се посява идеята, че трябва да бъде добър. А добрите хора винаги прощават или поне би било добре да прощават.

Така от поколение към поколение човеците извършват (или отказват да извършват, ако са „лоши“) някакви актове, които наричат Прошка.

Задавам си въпрос – дали това, което извършват (или не), се явява наистина същото онова нещо, с името на което го наричат? Уви, това, което наблюдавам в повечето случаи, носи аромат на всичко друго, но не и на истинска Прошка.

В по-голяма степен въпросното прилича на преглъщане, забравяне, изтласкване или чиста лъжа. Преди време много приятно се изненадах колко близки са ми разсъжденията по темата „Прошка“ на Свагито Либермайстер и Менис Юсри в книгите им „Корените на Любовта“ и „Отвъд скритите спомени“.

Открих също така, че и Мелани Клайн* говори немалко за Прошката, макар и не толкова пряко. Преизпълнена съм с благодарност към Орлин Тодоров* за сборника „Любов. Завист. Благодарност.“ Силно съм вдъхновена и от идеята за позитивния поглед на Носрат Песешкиан**.

Позитивния – не в онзи смисъл на полупълната срещу полупразната чаша. Позитивния – в смисъл цялостния, обхващащия дадеността – чашата е И полупълна, И полупразна.

И най-накрая Виктор Франкъл*** сякаш окончателно избистря представите ми за същността на въпроса. М. Клайн, например, въвежда следните понятия: добрата гърда и лошата гърда. В младенческата възраст бебето сякаш дели майката на две отделни същества: едното е това, което осигурява всичките му нужди (носи удоволствие), а другото е това, което не ги осигурява и/или липсва, когато от него има нужда (носи неудоволствие).

По-късно (и при по-добрия развой) детето постепенно събира двата образа в един и започва да разбира, че майката е едно същество, което едновременно е и „добро“, и „лошо“. Каквото и да прави майката (да кажем, достатъчно добрата по Д. Уиникът), както и да се държи, при всички случаи тя ту задоволява нуждите на бебето, ту не ги задоволява. По-зрялата позиция е да разбираш, че всичко и всеки на този свят е нещо, обединяващо и плюса, и минуса.

И никой и нищо не може винаги и без изключение да бъде обърнато към теб само със задоволяващата страна. И когато то/той предизвиква у теб неудовлетворение, обида, страдание, това далеч невинаги се случва по негова вина, негова преднамерена злина, без да отричам, че и това се случва.

Често става въпрос за несъответствие на твоите потребности и неговите – способности, желание, възможности да отвърне на тях. Актът Прошка в най-разпространения си вид представлява следствие на нещо като зацикляне върху незадоволяващата те нечия страна (минуса) и твоят опит да възстановиш контрола върху тревогата, неудобството, страданието, които ти причинява този минус.

„Ти си причината за това, че се чувствам зле. Виновен си! Но аз – добрият – отменям тази вина! Затварям очите си за минуса и се вторачвам в плюса!“

В този вид даването на Прошка е пряко свързано най-напред с обвинението (даването на вина). „Прощавам ти за лошото държание! Прощавам ти за лошите слова… “ ****

Също така тук имаме работа с разцепеното на две възприемане на някого или ситуацията: или само откъм минуса – обвинявам, или само откъм плюса – извинявам. Въпреки че, като се вслушаме и се вчувстваме в думата „извинявам“, ще усетим едно силно скачване с минуса.

Докосването до плюса чрез „извинявам“ е доста илюзорно, не мислите ли? Струва ми се, че когато човек успява да гледа върху ситуацията като върху нещо цялостно, а не нещо разцепено (идеализирайки или обезценявайки), той не изпитва потребността да прощава, най-вече защото не обвинява.

Най-нелепата дума редом с израза „Да простиш“ е думата „Трябва“. Човек се напъва, мъчи се, сили се да забрави, да избута обидата някъде по-дълбоко или по-далеч. А тя, непреработената, нетрансформираната, не изчезва, както и където и да я е забутвал и крил, както и да я е „отменял“…

Тя непременно рано или късно се проявява и му напомня за себе си . Гониш я през предната врата, тя влиза през задната в друга често неочаквана форма. Даването на Прошка дарява с усещанетo за справяне с тревогата, причинена от нечий минус.

Но реално това не се явява самото справяне: нито е премахване на тревогата, нито е премахване на минуса. Прилича по-скоро на покриване, замазване и отбягване на въпросните. Да прощаваш, често означава да се свързваш с чуждата отговорност, съответно и да навлизаш в чуждите граници. Възможно ли е да прощаваме когото и да било, никога не бидейки сигурни в истинските му причини и мотиви? Това е неговият свят. Неговият сън. Неговата отговорност.

В такъв случай не е ли по-естествено да оставим отговорността му на него самия, без да го съдим, без да присъждаме и всемогъщо да отменяме присъдата с даването на Прошка? Да позволим на другия да си бъде друг. Още една нелепост – „Да си простим един на друг и да продължим както преди!“

Освен ако не става дума за някакво недоразумение, недоизясняване, не виждам как нещата могат да бъдат като преди. Всяка постъпка, всяко последствие на такава е щрих към цялостния образ на човека, ситуацията, взаимоотношенията…. След като се е случило нещо, което да е повлякло след себе си върволица от емоции и някакви вътрешни пренареждания, може ли да става дума за „както преди“?

Счупеното цвете продължава да ухае, но все пак си остава счупено. Имаме ново статукво. Въпросът е как да го приемем и да продължим напред. Животът ни предлага следващо стъпало. Имаме ново Тук и Сега. И опитите да го отричаме и да търсим предишното крият риск от големи обърквания, разочарования и кризи.

Винаги изключително странно ми е звучало „Прощавай(те), ако има нещо!“. Усещам голяма доза лукавство в този тип „Прощавай(те)“. Все пак или има нещо и съвестта ме гризе, или няма нищо и съвестта ми е спокойна. Вместо да се обърна към самия себе си по повод своите угризения, прехвърлям решаването на проблема върху другите.

Сиреч, „Моля, ако сте се почувствали зле от моето поведение, не ме смятайте за лош! Бъдете така добри, прощаващи, широкоскроени да не се чувствате обидени!“ Когато сме наранили някого и го осъзнаваме, не е ли по-човешки и по-честно просто да си го признаем, да поемем отговорността за постъпката си, да помислим за собствената готовност да платим за стореното и да предоставим на наранения свободата да реагира така, както той самият иска/чувства даже и с цената на това да станем обект на негативните му емоции и реакции.

Това е истинското разкаяние: да наведеш глава с едно осъзнато смирение. (Уместно ли е да му отнемаме правото на неговите чувства с нашето „Извинявай/прощавай, ако има нещо!“ ?) Или пък, ако съвестта ни е чиста, за какво е нужно е това „Прощавай(те), ако…!“?

Колко често нечие повелително (да, да – наклонението е именно такова) „извинявай, прощавай“ все пак оставя у нас едно горчиво чувство… Наранени сме, сега пък и ни искат нещо, отгоре на всичко нещо сме и длъжни на обидилия ни! И колко по-различно би звучало едно „Прощавай!“, съпроводено с думите: „Сгреших!“, „Имаш право да ми се сърдиш“, „Вината е моя!“, „Искрено съжалявам!“, „Какво бих могъл да направя сега?“ (отговорен съм за съдеяното и последствията на същото).

Не пледирам за това да извадим от речника си думите „Прости ми!“, „Извинявай!“. Идеята ми е да се опитваме да си даваме сметка – какво точно влагаме в тях, с какви чувства, мотиви и очаквания ги изпълваме. Какъв ли е пътят за постигане на цялостност на възприятието?

Тук ми се иска да цитирам една притча от „Търговецът и Папагалът“ на Носрат Песешкиан: … човек, който дълго време е стоял на един крак. След известно време мускулите се схващат и кракът, който е носел тежестта, започва да боли. Човекът едва може да пази равновесие. Но не само кракът е този, който боли. Необичайната поза причинява напрягане и схващане на цялата мускулатура. Болката става непоносима, човекът вика за помощ.

При тази ситуация идват разни помагачи. Докато болният продължава да стои на един крак, един от тях започва да го масажира. Друг се захваща да разтрива и мачка по всички правила на изкуството стегнатите мускули на врата му. Трети помагач, забелязвайки, че човекът ще изгуби равновесие, му предлага ръката си за опора. Един от присъстващите му предлага да си помага с двете ръце, за да не падне.

Мъдър старец му предлага да сравни и осъзнае, че неговото положение е по-добро, отколкото на някого, който изобщо няма крака. Друг го моли настойчиво да си представи само че е перо – колкото повече се концентрира върху тази представа, толкова повече ще намаляват болките.

Един просветен възрастен доброжелател добавя: „Времето ще ни научи“. Накрая един от гледащите се доближава към страдащия и пита: „Защо стоиш на един крак? Изпъни другия и стъпи и на него. Ти знаеш, че имаш и втори крак“ Кое ли е „другият крак“ в случая? Като приемем, че „първият“ е зациклянето върху минуса. Благодарността!

Способността да виждаш плюс редом с минуса и да го приемаш с Благодарност, да разбираш смисъла на случващото се /на симптома/, ползата от вредата. Тук отварям една скоба… Да виждаш този плюс и да го приемаш, често е непосилно поради спъването в Алчността и Завистта.

Зациклянето върху минуса (а съответно и върху неудовлетвореността си, както и порива да обвиниш) нерядко дължим именно на тези две явления. Алчен съм – искам още и още, все ми е малко, все съм незадоволен и като следствие – почти ми е невъзможно да стигна до точката, в която да изпитам искрена Благодарност. Завиждам е като ЗЛОвиждам.*****

„Зло“, което всъщност се явява моето собствено, проецирано върху някого си. „Виждам“ и после великодушно му го прощавам! Вместо да се замисля, да се „вчувствам“ в самия себе си, да настаня в душата си честност и яснота, изнасям злото навън, проецирам го върху друг и… после дарявам последния със своето – „Простен си!“ Не е ли куриозно? Затварям скобата.

Как да тестваш собствената си Прошка? Прошка ли е или е половинчата псевдо-Прошка? С въпроса – „Изпитвам ли Благодарност?“ Няма ли Благодарност – няма истинска Прошка. Важно е да вметна… Липсата на Прошка не е и повод за паника или самоосъждане. Прошката не се случва за един миг. Тя е дълбок процес, който изисква време и немалко работа. Като говоря за понятието Прошка в истинския му (според моите представи) смисъл, говоря най-напред за вътрешно чувство, за състояние на собствената ни психиката.

При цялостното (позитивното) приемане на света, сякаш отпада необходимостта от акта (действото) – даване на Прошка. Последната просто съсъществува в душата редом с Благодарността и не се нуждае в развяването със себе си като със знаме – „Простени сте!“. Започнеш ли да размахваш с нея, тя автоматично се обезсмисля. Прошката не е нещо, което се дава. Тя е нещо, което се постига. Така го чувствам…

Виктор Франкъл – „психологът в концлагер“ – е оцелял благодарение на Благодарността… Благодарността за няколкото грахчета в единствената на ден порция супа, когато е могло да няма нито едно. За слънчевия лъч в ранна сутрин. За това, че може да се държи на крака, че му се е разминала газовата камера… За много други подобни неща…

Дал ли е той Прошка за страданията си на садистите от концлагерите? Не мисля. Или поне никъде не съм го срещнала като идея. Но той е намирал за какво да бъде благодарен! Не даването на Прошка е било основният му фокус. А Благодарността за Смисъла, който той е откривал в страданието си.

„Страданието престава да бъде страдание в мига, в който си намери смисъл“. „Не питай живота – какъв е смисълът! Самият живот всеки ден ти задава този въпрос и си длъжен да му дадеш твоя собствен отговор!“ В. Франкъл

Ето го онова позитивното, тоест цялостното възприемане на Света, Живота като една „цяла“ Майка – и добрата, и лошата. Чрез намирането на Смисъл, а значи и повод за Благодарност. Ето я така наречената Прошка. Познавате ли я в този вид?

Авторката е консултант по позитивна динамична психотерапия.

–––––––

* Мелани Клайн – основател на школата на обектните отношения в психоанализата Орлин Тодоров- български психоаналитик, съставител на споменатия сборник от избрани статии на Мелани Клайн

** Носрат Песешкиан – основател на позитивната психотерапия

*** Виктор Франкъл – австрийски психиатър, психолог и невролог, създател на логотерапията.

**** Откъс от прочувствено стихотворение на Юлия Христова

***** Завиждайки, човек несъзнавано разрушава обекта на завистта. И нерядко в невъзможността да си даде сметка за разрушителните си импулси, той ги приписва на обекта. Така обектът на неговата завист и злоба се превръща в „злобен субект“. Оттук и се извежда ЗЛОвиждам.

Редакция: Таисия Ота